Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (117)

115.

Добрах се до плажа и стрелях веднъж във въздуха. Всички, които все още не правеха път на Кайл, започнаха да се разпръскват в различни посоки. Походката му бе много нестабилна. Може би имаше мозъчно сътресение, но и моето коляно не ми помагаше особено. За пръв път през, живота си участвах в подобно преследване.

Някои хора пищяха, други дърпаха децата си от водата. После Кайл се наведе и грабна от пясъка малко момченце на не повече от две или три години, преди майка му да се е добрала до него.

Жената хукна след тях, но Кайл притисна момчето към тялото си като щит.

— Назад! — изкрещя той. — Назад или ще…

— Вземи мен! — Майката падна на колене, неспособна нито да продължи напред, нито да се върне назад. — Вземи мен вместо него!

— Кайл, остави го!

Той се обърна да ме погледне, а аз бях достатъчно близо да видя, че очите му отново излъчваха спокойствие. Вече разполагаше с разменната монета, от която се нуждаеше, и го знаеше много добре.

— Ти дойде тук заради мен, а не заради това момче — казах. — Пусни го! Вземи мен.

Горкото момченце хлипаше и протягаше ръчички към майка си, но Кайл го вдигна малко по-високо и го стисна още по-силно.

— Първо трябва да ми върнеш пистолета — нареди той.

— Без повече приказки. Просто остави оръжието на земята и отстъпи назад. Три. Две…

— Добре. — Започнах бавно да се навеждам. Кракът ме болеше ужасно и вече едва го движех. — Оставям го.

Ала не можех да доверя това дете на честната дума на Кайл. Налагаше се да рискувам — друг избор нямах. В последната секунда, преди да оставя пистолета, обърнах дулото и стрелях ниско. Момчето не беше достатъчно голямо, за да покрие Кайл от глава до пети. Изстрелът ми улучи врага малко под коляното.

Той изрева като диво животно. Момченцето тупна на пясъка и запълзя към майка си. Кайл се опита да се задържи прав на единия си здрав крак, но опитите му приключиха, когато прострелях и него.

Той се просна по гръб на пясъка и започна да се гърчи от болка. Краката му изглеждаха като кървава пихтия, но усещането беше страхотно. Особено много ми хареса това, че го прострелях със собственото му оръжие.

Тогава видях Бри — тичаше към нас с двама униформени полицаи. Тя им посочи Кайл и тръгна право към мен.

— Божичко! — Тя ме прегърна през кръста, за да поеме част от тежестта ми и да облекчи ранения ми крак. — Добре ли си?

Кимнах.

— Той ще има нужда от линейка.

— Вече пътува насам — каза единият от полицаите.

Кайл лежеше със затворени очи, но ги отвори, когато сянката ми падна над лицето му.

— Всичко свърши, Кайл — заявих. — Този път завинаги.

— Дефинирай „свърши“ — изхриптя той. Дишаше трудно и трепереше от болка. — Мислиш, че си спечелил ли?

— Не става въпрос за победа — казах. — Имам предвид, че те пращам зад решетките, за да те лиша завинаги от възможността да нараниш, когото и да било.

Той се опита да се усмихне.

— Веднъж вече го направи, но това не ми попречи — подразни ме той.

— Е, нали знаеш какво казват хората: единственото по-лошо нещо от това да влезеш в затвора, е да излезеш и да се върнеш обратно — отвърнах. — Освен ако не е просто крилата фраза.

Може би за пръв път, откакто познавах Кайл Крейг, видях нещо като страх в очите му. Продължи само секунда, после изчезна и той отново доби обичайния си самонадеян маниер.

— Нищо не е свършило! — изръмжа той, но вече му бях обърнал гръб.

Линейката тъкмо пристигаше, а аз исках да предупредя медицинския екип.

— Първо се погрижете за него — посъветвах ги, — но трябва да бъдете много внимателни. Този човек е изключително опасен.

— Оставете това на нас, сър — каза единият от полицаите. — Сега искам да предадете това оръжие.

Подадох му го — малко неохотно, — а Бри ме настани на един шезлонг, откъдето можех да наблюдавам развитието на нещата. Междувременно донесе някаква хавлия и я пристегна около крака ми.

Кайл не оказа никаква съпротива, когато медиците му сложиха интравенозна система и кислородна маска, а после отрязаха крачолите на панталона му. Беше загубил много кръв. Лицето му изглеждаше бяло като платно. Може би започваше да осъзнава, че наистина ще се върне зад решетките на федералния затвор „Флорънс“.

Сложиха го на носилка и поставиха торбичката на системата и кислородната бутилка между краката му, за да могат да вдигнат всичко в линейката.

— Трябва да му сложите белезници — извиках аз към полицаите. — И не оставяйте медицинския екип да пътува сам с него!

— Просто се успокойте, сър — сърдито отвърна единият.

— Аз съм полицай и знам какво говоря — казах. — Този човек е издирван от ФБР и трябва да му сложите белезници. Веднага!

— Добре, добре. — Той даде знак на партньора си и двамата се запътиха към Кайл.

Почти като на забавен кадър наблюдавах как първият полицай се качи в задната част на линейката. Появиха се белезниците, а после видях как Кайл се протегна за тях с онази нечовешка сила, каквато само психопат като него би могъл да събере в подобно състояние. Той използва белезниците, за да издърпа полицая към себе си, и само миг по-късно вече държеше пистолета му в ръка.

Бри скочи инстинктивно, за да се притече на помощ, но аз се претърколих от шезлонга и я повалих на земята.

Последва изстрел, след него още един.

После първата от две мощни експлозии. По-късно щяхме да разберем, че куршум бе пронизал кислородната бутилка на Кайл.

Тя избухна в огнена топка в линейката, последвана бързо от резервоара с горивото.

Мощният взрив бе оглушителен. Стъкло и метал изригнаха по-скоро нагоре, отколкото встрани, и върху нас се посипа дъжд от пясък. Отново се чуха писъци на хора.

Когато вдигнах глава, видях, че нямаше нужда да се питам дали има оцелели. От линейката бе останал овъглен корпус, от който все още се издигаха пламъци и черен пушек. Двамата полицаи и двамата медици бяха мъртви.

Кайл също. Когато огънят утихна и ние успяхме да се приближим достатъчно, за да видим тялото му, осъзнахме, че е обгорено от глава до пети.

Лицето, в което той бе инвестирал толкова много, представляваше абсолютно неузнаваема маска без никакви човешки черти. Всъщност от целия човек не беше останало почти нищо.

Колкото до това дали Кайл бе стрелял нарочно в кислородната бутилка, тепърва ще има да се чудя. Може би мисълта да се върне в килията, му се е сторила твърде тежка. Затворът лесно би могъл да го убие в крайна сметка и Кайл го знаеше.

А може би се бе опитал да вземе и мен със себе си по пътя за оня свят — един последен опит да довърши работата, която той, по незнайно каква причина, бе превърнал в мисията на живота си.

Мисля си, че всъщност знам какви са отговорите на всички тези въпроси, но разбира се, никога няма да съм абсолютно сигурен. А може би ще дойде ден, когато това изобщо няма да ме интересува.