Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (9)

7.

Пред „Таверна дел Алабардеро“ цареше пълен хаос, когато пристигнахме. Тук не ставаше въпрос за обикновено убийство. Разбрах го със сигурност още преди да съм слязъл от колата. По пътя дотам радиостанцията бълваше информация за удар от далечно разстояние — от стрелец, който никой не е видял, и изстрели, които никой не е чул.

Друга подробност: жертвите. Конгресмен Виктор Винтън бе мъртъв, заедно с Крейг Пилки, виден банков лобист, който неотдавна бе успял да избута и двамата до водещите новини в пресата. Убийството им представляваше скандал в скандала. Дотук със спокойните времена в отдел „Убийства“.

И двамата мъртъвци бяха обект на федерално разследване относно лобиране за сметка на сферата за финансови услуги. Имаше слухове за тайни сделки, дарения за изборни кампании, съмнителни хора забогатяваха — или ставаха още по-богати, — а населението от средната класа продължаваше да губи домовете си, като тенденцията се задълбочаваше. Не беше трудно човек да си представи, че някой — а може би и мнозина — би пожелал смъртта на Винтън и Пилки.

И все пак, точно в този момент мотивите за убийството не стояха на челна позиция в съзнанието ми. Вълнуваше ме методът. Защо от разстояние и как бе успял убиецът да изпълни мисията си с такава лекота на оживена градска улица?

И двете тела лежаха покрити върху тротоара, когато двамата с приятелчето ми Джон Сампсън стигнахме до сенника пред ресторанта. На местопрестъплението вече имаше екип на Капитолийската полиция, а ФБР щяха да се появят всеки момент. Във Вашингтон „висок пост“ е синоним на „високо напрежение“, така че нарастващото напрежение в рамките на оградения с жълта лента периметър можеше да се реже с нож.

Открихме още един от нашите — Марк Греко от Трети участък — и той ни запозна със случая. Почти викахме, за да се чуваме един друг насред глъчката от улицата.

— С колко свидетели разполагаме? — попита Сампсън.

— Поне дузина — отвърна Греко. — Държим ги вътре, един от друг по-уплашени. Никой не е видял стрелеца с очите си обаче.

— Ами изстрелите? — попитах аз в ухото на Греко. — Знаем ли откъде са дошли?

Той посочи над рамото ми към Осемнайсета улица.

— Доста нататък в тази посока, макар и да не е за вярване. В момента затварят сградата.

На северния ъгъл на „Кей стрийт“, на няколко пресечки от нас, имаше сграда в процес на някакъв ремонт. Всички етажи тъмнееха, с изключение на най-горния, където се движеха хора.

— Сигурно се шегуваш — казах. — Колко далеч е това?

— Двеста и петдесет метра, ако не и повече — предположи Греко. Тримата хукнахме нататък.

— Ти спомена, че жертвите са улучени в главите — пътьом попитах аз. — Нали така?

— Да — мрачно отвърна Греко. — Дяволски точни изстрели право в главите. Професионално изпълнение. Надявам се да се е махнал. Не ми се иска да наблюдава и нас отнякъде.

— Професионалист, който освен това разполага и с нужното снаряжение, съдейки по разстоянието — казах. — Със заглушител стрелецът би могъл да остане напълно незабелязан.

— Мамка му, вече намразих този случай — измърмори Сампсън под носа си.

Обърнах се и хвърлих поглед през рамо. От това ниво ресторантът вече не се виждаше изобщо — ако изключим синьо-белите проблясъци от полицейските лампи, които се отразяваха в околните сгради.

Целият този метод на действие — разстоянието до мишената, невъзможният ъгъл, самите убийства (не един безупречен изстрел, а два, и то на оживено място) — бе изключително дързък. Мисля си, че освен всичко друго операцията е имала за цел да ни впечатли — в чисто професионално отношение. Все още не можех да се отърся от шока.

Ала усещах и друго — бавно нарастващ ужас, от който стомахът ми се свиваше. Онзи тон тухли, за който се чудех, току-що се беше изсипал върху главите ни.