Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (69)

67.

Поредната ранна сутрин, поредното обаждане от Сампсън. Този път дори не бях станал от леглото.

— Чуй ме, захарче, знам, че си имал ужасна нощ край реката, но реших, че трябва да те уведомя за следното — току-що открихме още един труп по случая с числата.

— Просто в перфектното време — казах аз, все още легнал по гръб с ръката на Бри, преметната през гръдния ми кош.

— Предполагам, че никой не обръща внимание на записките ми. Виж какво, аз мога да поема изцяло случая, ако ти решиш да пропуснеш.

— Къде си? — попитах.

— На автобусния терминал зад „Юниън Стейшън“. Сериозно ти казвам, Алекс, звучиш ми така, сякаш те мъчи тежък махмурлук. Защо не се върнеш в леглото и да забравим, че съм се обаждал?

— Не — отвърнах. Всяка частица от мен копнееше да остане залепнала за матрака, но не ми се пропускаше възможността да бъда пръв на местопрестъплението.

Когато се надигнах и стъпих на пода, Бри улови ръката ми.

— Господи, Алекс, не е ли… прекалено рано? Какво става?

— Съжалявам, че те събудих — казах аз и се наведох да я целуна. — Между другото, нямам търпение да се оженя за теб.

— О, така ли? А това ще промени ли нещо от… всичко това?

— Не, няма — отговорих. — Чисто и просто споделям, че нямам търпение.

Тя се усмихна — прекрасна гледка, макар и в сумрака. Никоя жена, която някога съм познавал, не може да изглежда като нея сутрин. Нито толкова добре, нито толкова секси. Наложих си да стана от леглото, преди да съм започнал нещо, което нямах време да довърша.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита сънено тя и се надигна на лакът.

— Не, благодаря. Ще се справя. Но ако можеш да заведеш децата до училите…

— Естествено. Нещо друго?

— Един бърз, мръсен секс преди тръгване?

— Запазвам си правото за друг път — рече тя. — Сампсън те чака. Сега тръгвай, преди да сме направили нещо, за което няма да съжаляваме.

Няколко минути по-късно вече ме нямаше. Наложи се да махна на разтревожената охрана, когато ме видяха да подтичвам по алеята. Само няколко часа по-рано бях минал покрай тях — само че в обратна посока и капнал от умора.

— Здравейте, момчета. Реджина току-що се събуди — казах. — Очаквайте кафето си.

— А бисквити? — попита единият.

— Не се и съмнявам — отвърнах аз и се усмихнах.

Съзнавах обаче, че нещата вече излизаха извън контрол. Знаех какво е да работиш под стрес от сутрин до вечер, но да излезеш от къщата, преди мама Нана да е влязла в кухнята си? Ето това е дефиницията за „рано“.