Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (71)

69.

Горката Анджали.

Дявол да го вземе! Как се случи това? Как, по дяволите, можа да се случи?

Има нещо неизбежно в това да познаваш жертвата, особено при брутално убийство като това. В главата ти упорито напират нежелани въпроси: Очаквала ли го е? Много ли е страдала? Дълго ли се е мъчила?

Стараех се да си повтарям, че издълбаните в плътта цифри би трябвало да са направени след смъртта, но точно в момента тази мисъл изобщо не ме успокояваше. Най-доброто, което можех да направя за Пател, бе да се концентрирам върху работата си по този случай възможно най-обективно, въпреки заплетените обстоятелства.

Незабавно се свързах по телефона с отдел „Съдебна медицина“. Исках да се уверя, че случаят е поверен на Портър Хенинг, както и да разбера защо — по дяволите! — се мотаеха. Трябваше отдавна да са пристигнали. Аз бях вече там, дявол да го вземе.

Сампсън записа числата от гърба на Анджали и влезе да ги провери в интернет през телефона си, за да не губим време.

Когато приключих разговора си с Портър — който стоеше заклещен в автомобилния трафик по магистрала „Айзенхауер“ — Джон вече ми махаше нетърпеливо с ръка, за да ми покаже нещо.

— Не знам, Алекс… Виж какво излезе. — Той обърна екрана към мен, за да ми покаже местоположението върху картата. — Това е адрес в „Оувърленд Парк“, Канзас. Тази работа става все по-странна и по-странна. Може пък да е математическа формула в крайна сметка.

— Защо не направиш обратно търсене с адреса? — попитах.

— Работя по въпроса.

Доста бавно обаче — с неговите големи лапи и тази миниатюрна клавиатура. Точно затова Сампсън почти никога не изпраща текстови съобщения.

— Ето, готово. Ресторант е — каза. — „К. К. Мастърпийс Барбекю енд Грил“?

Сампсън клатеше глава в недоумение, но на мен името ми подейства като студен душ. Сигурно ми е проличало, защото Сампсън размаха длан пред очите ми.

— Алекс? Къде се отнесе?

Пръстите ми неволно се бяха свили в юмруци. Исках да ударя нещо. Много силно!

— Разбира се — побеснях. — Кучият му син! Типично за него.

— Кой е този кучи син? — попита Джон. — Какво искаш да…? — И тогава разбра. — О, господи!

Вече всичко добиваше смисъл — по най-ужасния от всички възможни начини. Връзката с пушката „Алекс“ предишната вечер, а сега и това — К. К. Мастърпийс^[1].

Шедьовърът на Кайл Крейг.

Не го правеше за пръв път — редовно оставяше знаци на местопрестъпленията, за да си отдаде сам заслугите, които му се полагаха. И при двете последни убийства имаше препратки към случаите, по които все още работех — снайперисткото нападение над Тамбур и брутално издълбаните числа в кожата на Анджали Пател.

Очевидно Кайл бе убил и двамата. Или беше накарал някого да го направи вместо него.

Тогава се сетих за още нещо и изстинах от ужас. Бронсън Джеймс — Пук-Пук, бе прострелян при опит да обере магазин, наречен „Крос Кънтри Ликърс“. Разбира се. Защо се сещах за този факт чак сега?

Поредният тон тухли се стовари върху плещите ми. Кайл ме дебнеше и бавно стесняваше кръга около мен, причинявайки колкото се може повече поразии междувременно. Но това не беше просто варварщина, а нещо много по-конкретно и — освен ако не се лъжех — много по-лично.

Всичко това беше част от моето наказание за това, че го пратих в затвора.