Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (15)

13.

Като много от своите полицейски събратя, агентът от ФБР Стивън Малиновски беше разведен. Живееше сам — с изключение на всеки втори уикенд и един месец през лятото, когато го посещаваха дъщерите му — в малко ранчо с прилична фасада и жалък интериор в Хаятсвил, Мериленд.

Нямаше много неща, които да го задържат у дома, затова и онази нощ се прибра малко след единайсет и половина. Когато слезе от рейндж роувъра, по походката му си личеше, че бе изпил поне няколко бири, плюс няколко чашки твърд алкохол, но не беше пиян. По-скоро приятно подпийнал, като след събиране с приятели.

— Хей, Малиновски.

Агентът се сепна и посегна към кобура под сакото си.

— Не стреляй. Аз съм. — Кайл пристъпи иззад ъгъла на гаража и застана под уличната лампа, за да покаже лицето си. — Макс Сийгъл е, Стив.

Малиновски присви очи към него в тъмното.

— Сийгъл? Какво, за бога…? — Той свали ръката си от кобура. — Изкара ми ангелите. Какво правиш тук, по дяволите? И колко е часът всъщност?

— Може ли да поговорим вътре? — попита Кайл. Не се бяха чували от три години; гласът би трябвало да е приемлив, макар и не съвсем същият. — Ще заобиколя отзад, става ли? Отвори ми.

Малиновски огледа улицата в двете посоки.

— Да, да, разбира се.

Преди да пусне Сийгъл през плъзгащата се врата към кухнята, той угаси лампата на верандата и спусна всички щори. Светеше само лампичката на абсорбатора над печката.

Той пъхна оръжието си в едно от кухненските чекмеджета, извади две бутилки бира от хладилника и предложи едната на госта си.

— Слушам те, Сийгъл. Какво става? Какво правиш тук по това време?

Кайл отказа бирата. Не искаше да докосва нищо, ако не се налагаше да го прави.

— Операцията е напълно прецакана — каза той. — Не знам как, но ме разкриха. Нямах друг избор, освен да изляза от прикритие.

— Изглеждаш ужасно, между другото. Тези синини около очите ти…

— Трябваше да ме видиш преди седмица. Две от момчетата на Артуро Буенес здравата ме разкрасиха. — Кайл потупа брезентовата войнишка раница на гърба си. Вътре, опакован в дебело одеяло, лежеше електрошоковият „воден“ пистолет. — На тръгване успях да взема само това.

— Защо не подаде сигнал? — попита Малиновски, а това бе единственото нещо, което Кайл така и не успя да разбере: как Макс Сийгъл е трябвало да осъществи контакт с човека си за свръзка при извънредна ситуация.

— Имах късмет, че изобщо успях да се измъкна — каза той. — Покрих се във Флорида — Форт Майърс, Веро Бийч, Джаксънвил, — докато изскочи възможност да дойда тук.

Дали заради бирата, или поради друга причина, но Малиновски сякаш не забеляза, че Кайл всъщност не отговори на въпроса му. И как би могъл? Той просто не знаеше отговора.

— Е, с кого още би трябвало да говоря? — попита Кайл.

Агентът поклати глава.

— С никого.

— С никого? Нито с ФБР, нито с някого от Вашингтон?

— Няма никой, Сийгъл. Ти беше там съвсем сам. — Той внезапно вдигна поглед към него. — Защо питаш, не знаеш ли?

— Пожали ме, човече. Погледни на какво приличам!

— Кайл пристъпи по-близо до Малиновски. — Съвсем сериозно ти казвам, погледни ме! Какво виждаш?

Малиновски се усмихна състрадателно.

— Определено имаш нужда от почивка, Макс. Радвам се, че си успял да се добереш дотук.

Човекът изобщо не загряваше. Твърде забавна ситуация, но се налагаше да я прекрати.

— Видях Кайл Крейг, Стив.

— Какво? Чакай малко… самия Кайл Крейг?

Кайл разпери ръце.

— Самият Кайл Крейг, от плът и кръв.

— Не разбирам. Това какво общо има с… по дяволите…?

Все едно наблюдаваше как лицето на Малиновски решава математическа задача. И точно когато той успя да пресметне крайния отговор, Кайл направи своя ход. Дулото на пистолета му опря в брадичката на агента още преди той да усети какво се случва.

— Пластичната хирургия прави чудеса! Просто удивително! — каза той.

Недопитата бирена бутилка на Малиновски издрънча на пода.

— Какви ги приказваш? Това е… невъзможно!

— Сигурен съм на 99.99%, че е възможно — рече Кайл.

— Освен ако не си въобразявам всичко това. Оказвам ти чест, Стив. Ти си първият и последен човек, който някога ще узнае как изглеждам в момента. Поласкан ли си? — Малиновски не помръдна, затова Кайл притисна пистолета още по-силно към лицето му. — Поласкан ли си?

Той кимна.

— Кажи го на глас.

— Да… поласкан съм.

— Добре. Нека ти кажа какво ще направим сега. Ще се придвижим към задната част на къщата, а ти ще легнеш в онази твоя мръсна вана, която никога не чистиш.

— Кайл отново потупа войнишката раница на гърба си.

— После ще разопаковам багажа си и двамата с теб ще си поговорим още мъничко. Искам да ми разкажеш някои неща за Макс Сийгъл.