Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (83)

81.

В осем и половина на следващата сутрин Колийн Брофи свърна от „И стрийт“ и влезе в двора на църквата, където я чаках аз — пред редакцията на „Тру Прес“. Имаше претъпкана раница на гърба, купчина вестници в ръцете и догаряща цигара между устните.

— О, боже! — изпъшка тя, когато ме видя. — Пак вие. Какво искате сега?

— Не бих дошъл, ако не беше важно, госпожице Брофи. Напълно наясно съм как се чувствате около всичко това — казах. И все пак, след дългото шофиране в неделя не бях в настроение за „фасони“, както обича да казва Сампсън.

Редакторът на „Тру Прес“ остави на земята купчината вестници и седна на каменната пейка, от която аз току-що бях станал.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя с добре познатия сарказъм. — Сякаш имам някакъв избор.

Показах й снимката на Мичъл Тали.

— Познавате ли този мъж?

— О, я стига! — веднага каза тя. — Нали не смятате, че това е човекът, който ми изпрати онези имейли?

— Ще приема това за положителен отговор. Благодаря. Кога го видяхте за последно?

Преди да отговори, тя извади нова цигара и я запали от старата.

— Наистина ли се налага да участвам в това? — тросна се. — Доверието, което сме изградили с тези хора, е толкова крехко.

— Не се опитвам да заловя обикновен джебчия, госпожице Брофи.

— Разбирам, но аз се тревожа именно за джебчиите. На много бездомни хора, с които работя, им се налага да прекрачват закона от време на време, за да оцелеят. Ако някой от тях ме види да говоря с вас…

— Разговорът ни може да остане поверителен — казах.

— Не е нужно някой да знае за него. Така де, ако изобщо го проведем. Познавате ли този мъж?

След поредната дълга пауза и още няколко дръпвания от цигарата тя най-после каза:

— Видях го за последно миналата седмица, ако не се лъжа. Дойдоха да вземат вестниците си в сряда, като всички останали.

— Дойдоха? Множествено число? — попитах.

— Да. Мич и приятелят му Дени. Те са малко… като…

— Тя млъкна внезапно и бавно вдигна поглед към мен. Очевидно току-що бе разбрала колко прави две и две. Или по-точно едно и едно. — О, господи! — изпъшка тя.

— Неразделни са, като екип са. Това са хората, които търсите, нали?

Усетих онова щракване в мозъка, когато нещо е отишло точно на мястото си. Нима бях открил Стивън Хенеси?

— Каква е фамилията на Дени? — попитах.

— Честно казано, не знам — отвърна тя. — Той е бял, висок, слаб. Винаги ходи небръснат и… — Тя махна с ръка под челюстта си. — Брадичката му е някак хлътнала, ако мога така да се изразя. Той е нещо като тартор, Мич по-скоро го следва.

— Казвате, че вземат вестниците си всяка сряда?

Тя кимна.

— Понякога идват за още, ако успеят да ги продадат по-бързо, но напоследък не съм ги виждала. Заклевам се. Вече разбирам, че нещата са много сериозни.

— Вярвам ви — казах. Държанието й бе коренно променено. Сега изглеждаше най-вече тъжна. — Имате ли някаква представа къде бих могъл да ги открия?

— Навсякъде. Дени има един стар бял събърбън, с който се придвижват, когато имат пари за гориво. Знам, че понякога спят вътре. — Събърбъна вече го нямаше, но реших да спестя тази информация на госпожица Брофи.

— Проверете в приютите. На последната страница във вестника има списък с адресите им. — Тя взе едно копие от купчината и ми го подаде. — Господи… знаете ли, мразя се, че ви казах всичко това.

— Недейте — отвърнах аз и й подадох един долар за вестника. — Постъпихте правилно.

Най-после.