Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (17)

15.

Предложих два билета за среща на „Уошингтън Нешънълс“ в лабораторията, за да побързат с изследването на пръстовите отпечатъци по случая със снайпериста. Получих резултатите същата сутрин.

Разполагахме с единичен отпечатък, открит върху прясно почистена стъклена повърхност от мястото на стрелбата. Оказа се, че съвпада с други два отпечатъка, взети от местопрестъплението — един от парапета на стълбището между осмия и деветия етаж и един от метална врата на партера, през която по всяка вероятност стрелецът бе напуснал сградата.

Добрите новини — или поне по-интересните — свършваха дотук. Лошата се състоеше в това, че нашият отпечатък не съвпадаше с нито една от десетките милиони мостри в базата данни на автоматизираната система за разпознаване на пръстови отпечатъци към ФБР. Нашият предполагаем убиец нямаше криминално досие, което да ни насочи към него.

Налагаше се да хвърля мрежата по-далече. Наскоро се бях завърнал от Африка, където преследвах масов убиец, избрал си прозвището Тигъра. Около този случай се запознах с човек на име Карл Фрилендър, с когото чудесно си паснахме. Работеше към отдел „Криминални разследвания“ на Военна полиция в сътрудничество с клона на ФБР в Лагос, Нигерия, като част от съвместен спецотряд за борба с тероризма. Надявах се, че Карл ще ми помогне да прескоча някой и друг препъникамък в хода на разследването.

В Лагос беше късен следобед, когато успях да се свържа с него на мобилния му телефон.

— Карл, обажда се Алекс Крос. Звъня ти от Вашингтон. Какво ще кажеш да те помоля първо за услугата, а после да си побъбрим?

— Звучи добре, Алекс, само че без бъбренето, ако не възразяваш. Какво мога да направя за теб? — Това бе една от причините, поради които харесвах Карл: имахме еднакъв стил на работа.

— Разполагам с пръстов отпечатък във връзка с убийство. Два смъртоносни изстрела от двеста и петдесет метра разстояние. Човекът очевидно е добре обучен и разполага с подходящо снаряжение. Чудех се дали няма нещо общо с военните.

— Нека позная, Алекс. Искаш спешна справка от цивилната база данни.

— Нещо такова — отговорих.

— Да, добре. Ще проверя в Информационната система за криминално правосъдие — съгласи се той. — Не би трябвало да отнеме много време.

Тази информационна система за криминално правосъдие е част от ФБР и е базирана в Кларксбърг, Западна Вирджиния. Намирах се в една от онези смахнати ситуации, когато звъниш до другия край на света, за да получиш достъп до нещо, което се намира съвсем близо до теб. Нямаше да ми е за пръв път.

След по-малко от два часа Карл се обади с обезсърчителни новини.

— Твоето момче не е от американската армия, Алекс. Не е и от ФБР, нито от Тайните служби. Надявам се, че не възразяваш, но проверих и в Автоматичната биометрична идентификационна система на Отбраната, така и така се бях захванал. Никога не е бил арестуван от американските въоръжени сили и не е чуждестранен поданик, който някога е имал достъп до някоя от нашите бази. Не знам дали това ти е от полза, или не.

— Помогна ми да отсея някои от очевидните възможности. Благодаря, Карл. Ако имаш път към Вашингтон…

— Питиета и прочее, разбира се. Очаквам го с нетърпение. Пази се, Алекс.

Следващото ми обаждане беше до Сампсън, за да споделя новината, ако изобщо можеше да се нарече новина.

— Не се тревожи, захарче, едва сега започваме — каза той. — Може този отпечатък да няма нищо общо със стрелеца. Онази нощ на местопрестъплението гъмжеше от наши хора. Готов съм да се обзаложа, че не всички са носили ръкавици.

— Да — съгласих се аз, но в съзнанието ми вече си проправяше път една коренно различна версия. — Джон, ами ако този отпечатък е именно на стрелеца и той е искал да го открием? Може това да му дава спокойствието, че ще си губим времето в лабораторни анализи и издирване…

— О, не, човече. Не, не, не. — Сампсън веднага усети какво се опитвам да му кажа.

— И може би това му дава сигурността, от която се нуждае — когато дойде моментът да го направи отново.