Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (100)

98.

Работех в „Дейли Билдинг“, когато получихме първия ужасяващ сигнал, и този път пристигнах на местопрестъплението минути след стрелбата. Положих огромни усилия да игнорирам хаоса на улицата, опитах се да не мисля за жертвите — поне засега — и фокусирах вниманието си върху онова, което най-много ме интересуваше.

Откъде бяха дошли изстрелите? Имаше ли вероятност да бяха допуснали грешка този път?

Старши полицай от Вашингтонската полиция разполагаше с първоначални сведения, че Корнелия Съмърс е първата жертва и че се е намирала от лявата страна на Джордж Понти, когато са вървели към „Харман“.

Погледнах наляво, към „Еф стрийт“. Сградата „Джаксън Греъм Билдинг“ се явяваше удачна възможност, ала ако аз бях стрелецът, бих избрал Националния музей. Той се намираше на две пресечки по-нагоре, достатъчно далеч от местопрестъплението, и имаше плосък покрив, много удобен за прикритие.

— Искам още трима униформени — казах аз на полицая. — Веднага. Отивам в сградата на Националния музей.

В рамките на броени минути вече хлопахме по входната врата на музея. Един много уплашен служител от охраната се втурна да ни отвори. Музеят се намираше под юрисдикцията на Федералната служба за охрана, но бях уведомен, че ще отнеме поне половин час да изпратят техен екип на обекта.

— Трябва да се качим на покрива — обясних на пазача. Казваше се Дейвид Хейл според табелката на ревера му. — Кой е най-бързият начин да стигнем дотам?

Оставих един от патрулните полицаи на партера, за да организира по радиостанцията блокирането на достъпа до сградата, а останалите последвахме Хейл през централното фоайе на музея. Беше огромно отворено пространство с коринтиански колони чак до тавана, който се намираше няколко етажа по-нагоре. Именно там трябваше да отидем.

Хейл ни заведе до аварийния изход в най-отдалечения ъгъл.

— Оттук, все нагоре — каза.

Оставихме го там и хукнахме нагоре, прескачайки по няколко стъпала наведнъж, с фенери и с пистолети в ръце.

Най-горе стигнахме до противопожарна врата, която трябваше да е снабдена с алармена система, но металният й корпус лежеше на земята, а самият механизъм висеше свободно на няколко жици.

Сърцето ми вече биеше лудо от тичането, ала сега пулсът ми се учести отново. Намирахме се на точното място.

Когато отворих вратата, пред мен се откри просторното празно пространство на плоския покрив. Отсреща — от другата страна на „Джи стрийт“ — се виждаха горните етажи на Главно бюджетно контролно управление. Валеше като из ведро, но дори дъждът не успяваше да заглуши сирените и виковете откъм „Харман“.

Дадох знак на единия от полицаите да тръгне вдясно, а на другия да ме последва в посока към уличния шум.

Щом завихме към югозападния ъгъл, пред нас се появи редица от издигнати тавански прозорци, които блокираха гледката.

До най-крайния от тях забелязах някаква сянка — раница или просто торба с боклук — и я посочих на полицая до мен. Дори не знаех името му.

Тръгнахме бавно нататък с фенери в ръце и приведени ниско за всеки случай.

Щом стигнахме достатъчно близо, забелязах човешка фигура. Стоеше на колене с лице към „Харман“ и не помръдваше.

Вдигнах пистолета си и го насочих към него.

— Полиция! Не мърдай! — Прицелих се ниско, към краката, ала нямаше нужда, както се оказа. Веднага щом другият полицай насочи към него лъча от фенера си, видяхме ясно тъмната дупка, зейнала на тила му, измита от обилния дъжд. Тялото му бе заклещено в ъгъла на ниската стена, опасваща целия покрив, и затова стоеше изправено.

Още щом го видях, разпознах в него Мич Тали. Краката ми внезапно омекнаха като желе. Това ми подейства като шок, наистина. Мич Тали бе мъртъв? Но как?

— Исусе! — Единият от патрулните полицаи се наведе, за да го огледа по-добре. — Какво е това, 9-милиметров?

— Съобщете веднага за случая — казах му. — Обявете за издирване Стивън Хенеси, известен още като Дени Хумболт. Едва ли е стигнал далеч. Аз ще уведомя Пъркинс. Трябва да блокираме района — веднага. Всяка секунда е ценна.

Ако инстинктът не ме лъжеше, Хенеси току-що бе разбил снайперисткия екип на Патриотите поради някаква лична причина.

Ако аз бях на негово място, бих избягал начаса. Вече щях да съм напуснал Вашингтон и не бих се върнал за нищо на света.

Но аз не бях Хенеси, нали?