Ники Пелегрино
Италианско изкушение (8)

8.

Росария отвори очи и примигна срещу светлината. Мили боже, вече се е зазорило! Чувстваше се изтощена. Умът й бавно пресметна колко часове трябва да убие, преди отново да се пъхне между чаршафите.

Леглото на Мария Доменика беше празно. Одеялата бяха плътно опънати и изгладени, ръбовете — спретнати като в болница. Сякаш изобщо не беше спала тук.

Ненормалната й сестра отново бе станала с първите петли, помисли си Росария, отвори прозореца и се наведе през него, за да запали първата си цигара за деня. Внимаваше димът да не проникне в стаята — майка й щеше да я убие, ако видеше, че пуши, особено след като я бе хванала само преди месец. Но все пак животът трябваше да предлага и някакви удоволствия, нали?

Огледалото най-сетне бе посочило онова, което сестра й се опитваше да й каже от няколко месеца — Росария беше станала твърде дебела. Решена да сложи под контрол щедрите си форми, тя се отказа от сладкишите и тортите, които обичаше толкова много, и престана да си реже филии от твърдия златист хляб всеки път, когато минеше покрай рафта с наредени самуни в кухнята.

Пушенето не й харесваше чак толкова много, но поне създаваше работа на устата й по времето, когато обикновено дъвчеше нещо. Какво зло можеха да причинят няколко цигари в края на краищата? Щом мама не знаеше за нещо, то не би могло да я засегне.

Росария размаха ръка, за да прогони всяко случайно кълбо дим, и надникна иззад вратата на спалнята си. Странно. Къде е мирисът на топъл квас? Той обикновено беше първото нещо, което сутрин удряше ноздрите й. Босите й крака залъкатушиха по тъмния тесен коридор. Вратата на кухнята се отвори със скърцане — помещението беше празно, върху масата нямаше брашно, а пещта стоеше незапалена.

— Мария Доменика — извика Росария. — Къде си?

Някакво пиле под масата шумно изкудкудяка в отговор.

— Излизай оттам! Къш! Къш! — Росария отвори вратата и прогони навън горкото създание. Хорово кучешко лаене отвърна на неговото пищене.

Къде, по дяволите, беше Мария Доменика? Не можеше да е отишла на работа толкова рано, нали? Би я убила, ако можеше. Предстоеше печенето на целия онзи хляб, след минута децата щяха да се събудят и да поискат закуската си и какво щеше да прави, ако Салваторе отново е подмокрил леглото?

— Страхотно, просто страхотно! — Росария вдигна чувала с брашното на кухненската маса и неохотно се зае с ежедневната работа.

Труди се цели петнадесет минути, преди да чуе тътренето на майка си по коридора.

— Мамо — извика тя възмутено. — Мария Доменика вече е отишла в кафенето и ме е оставила да върша всичко сама. Не е честно!

Изтощеното лице на Пепина беше сиво като утринното небе.

— Отишла е на работа по това време? Не би могла. — Тя се прозя и тежко се стовари върху един от големите червени столове. — Направи ми кафе, Росария, това ми трябва.

След като тръшна каната за кафе върху печката, Росария се извърна и се провикна в коридора:

— Сандра, Сандра, ставай веднага, чуваш ли ме? Тук е нужен още един чифт ръце.

Ако Мария Доменика смяташе, че ще й излезе с този номер още веднъж, то жестоко се лъжеше. Росария щеше да отиде направо в кафенето, за да й го каже.

След четири часа усилен труд войнствено настроената Росария сложи забрадка на главата си и закрачи по дългия прав път през пустите поля към централния площад на Сан Джулио. При нахлуването й в кафенето Франко вдигна погледа си от вестника, който преглеждаше.

— Казвай къде е — изтърси Росария.

— Сестра ти ли? Не съм я виждал и не я очаквам през следващите няколко часа.

— Е, след като не е тук, къде е отишла? — агресивно продължи момичето.

— Ами не бих могъл да знам, нали? Да не е на пазар?

Неочаквано вниманието на Росария беше отвлечено. Малките й черни очи бяха привлечени от подноса, отрупан с възможно най-великолепния подбор от тортички и пасти.

— Мога ли да те заинтересувам с нещо малко тази сутрин — усмихна й се Франко. — Имам от любимите ти сладки тук, виж!

Росария въздъхна.

— Може би само една малка пастичка — тя намести пищния си задник на един стол. — Имах ужасна сутрин и мисля, че заслужавам.

Когато отново вдигна поглед към часовника, вече беше време за обяд, орляк трошици украсяваха масата пред нея, а от сестра й все още нямаше никакъв знак.

— Не мога да седя тук цял ден — реши тя накрая. — Когато видиш Мария Доменика, кажи й, че ще си има проблеми с мама… и с мен.

Но Франко не видя Мария Доменика. През целия ден той работи сам. Обзе го несигурност, когато мълчаливо затвори вратата зад гърба на последния си клиент. Такова нещо не бе обичайно за нея. Откакто я нае, не бе пропуснала нито един работен ден. Какво ставаше?

В къщата на Пепина също започнаха да се безпокоят. Навън се смрачаваше, а през целия ден никой не бе виждал Мария Доменика.

— Бих искала баща ви да си беше тук. — Пепина нервно крачеше из кухнята. — Просто не знам какво да правя.

Дори Росария изглеждаше притеснена.

— За бога, мамо, седни! — Тя измъкна пакет цигари от джоба на престилката си. — Ето, да запалим по една. Имаме нужда, положението е критично.

Седяха заедно, задушавани от напрежение и цигарен дим, докато първите проблясъци сива светлина започнаха да се промъкват от нощното небе.

— Виж кое време е! — Росария вдигна торбата с брашното върху масата и неохотно се обърна към дневните задължения. — Скоро децата ще се събудят и ще поискат закуската си.

Чак след три дни откриха бележката. Тя беше пъхната под един огромен самун на най-горния рафт на дървения бюфет. Там пишеше:

Съжалявам, ако сте се тревожили за мен. Няма нужда. Просто отивам в Рим като Марко. Обещавам, че ще ви се обадя, когато си намеря работа и квартира.

Мария Доменика

Пепина изпищя:

— Отишла е да намери Марко Манцони в Рим. През цялото време не се е отказала от надеждите си за него. Не мога да повярвам! Тя ще се съсипе.

С побеляло лице и бясна Росария едва наполовина дочу думите на майка си. Тя винаги бе смятала, че щом Марко се пресити от това, което можеше да му предложи Рим, ще се върне и тогава ще дойде нейният ред. Дали собствената й сестра не бе побързала, за да я изпревари? В такъв случай никога нямаше да й прости.

А в центъра на града, зад тежката червена завеса от кадифе, разделяща общодостъпната част на кафенето от неговия личен свят, Франко блъскаше главата си над едно друго писмо и го препрочиташе за пореден път:

Скъпи Франко,

Съжалявам, че те напускам без предупреждение, но скоро Джовани ще бъде достатъчно голям и ще ти помага в кафенето. Надявам се дотогава да се справиш и сам.

Много съжалявам за още едно нещо — излъгах те за причината да поискам тази работа. Никога не съм възнамерявала да водя майка си на екскурзия, както ти казах.

Когато четеш това писмо, аз вече ще съм във влака за Рим. Толкова съм развълнувана! Обещавам ти, че много скоро ще видя Сикстинската капела и ще предам поздравите ти на Микеланджело.

Моля те, не се ядосвай много. Ти и кафенето много, много ще ми липсвате. Знам обаче, че постъпвам правилно. Сигурна съм.

Твоя приятелка,

Мария Доменика Кароца