Ники Пелегрино
Италианско изкушение (41)

12.

Хората непрекъснато изтикваха Киара от тротоарите. Офис служителите тичаха, закъснели за работа, и я изблъскваха с лакти направо на пътя на куриерите с мотопеди, които бързаха в пиковите часове да доставят пратките си. Туристите, забили очи върху картите си, се сблъскваха с нея и шофьорите на черните таксита я отминаваха, когато размахаше ръка във въздуха, за да ги спре.

Киара разбра, че е загубила лондонския си тренинг. През седмиците, прекарани в спящия Сан Джулио, градските й навици бяха ръждясали.

Изобщо не чувстваше, че си идва вкъщи. На Падингтън стейшън бе слязла от Хийтроу експрес и гъстите разхвърляни лондонски улици се увиха около нея като примка. Току-що бе пристигнала, а вече пресмяташе колко скоро може отново да си замине.

На гарата не я чакаше никой, по простата причина че никому не бе съобщила за идването си. Докато се опитваше да смъкне чантите си от влака и да се пребори за някоя количка за багаж, в очите й се набиваха прегръдките, целувките и поздравите, раздавани навсякъде около нея, и мислите й отново се върнаха към Паоло и колко далеч бе сега от него.

Попадна в задръстване, вдишваше дизеловите пари, изпускани от стария автобус пред нея и следеше отчитането на брояча в таксито. Шофьорът се опита да завърже разговор с нея, но тя отговаряше едносрично и бързо го обезкуражи.

Хариет не я очакваше и апартаментът им беше в пълен безпорядък. Знаци от Едуардо присъстваха навсякъде — личните му принадлежности бяха в банята, чифт негови обувки — на пода в кухнята, а джинсовото му яке беше метнато на стола във вестибюла.

Киара се оказа права, Едуардо и Хариет споделяха едно легло. Техният любовен живот бе твърде темпераментен, за да се побере в една стая и през следващите дни тя никога не знаеше със сигурност кога може да налети на разгорещената и полуоблечена двойка в кухнята или заключена в запотената баня. Започна да се чувства като натрапник в малкия апартамент и макар Хариет да не бе намекнала нищо, купуваше всеки ден „Ивнинг стандарт“, преглеждайки първо колонките с обяви за продажба и наем на недвижими имоти. Прочетеното я депресира. Киара бързо разбра, че дори малка дупка около най-крайната спирка на метрото ще изсмуче голяма част от останалите й пари, спечелени от „Кралицата на британската кухня“. Кралските особи все още бяха на почит, но продажбите бавно вървяха надолу. Киара не можеше да избягва повече въпроса. Време беше да посети Джейни и да обясни какво се бе случило с обещаната книга за хляба.

Проведоха разговор по телефона и си уговориха среща. Тази среща нямаше да бъде неофициален разговор на маса в някой ресторант. Вместо това Джейни щеше да я приеме, както й бе казано, в слънчевата заседателна зала на голямата й успешна издателска къща.

Киара направи усилие да се издокара. Косата й, доста избуяла напоследък, бе предадена за култивиране в ръцете на твърде скъп фризьор. Тя си купи нови дрехи, съчетание от бледосиня пола и сако, от някаква нова дизайнерска линия, която откри в Харви Никълс^[1].

— Господи, облякла си костюм! — ужаси се Хариет, когато приятелката й се мушна в „Офисът“, за да се подкрепи с половин чаша силен алкохол преди срещата.

— Отивам да се преборя с Джейни и трябва да приличам на човек, който говори нейния език — обясни мрачно Киара. — Ще се наложи да говоря за маркетингови стратегии, благоприятни възможности и одобрения на продукта.

Хариет потрепери и напълни чашата й до самия ръб.

— Моля те, само не започвай да тренираш всичко това с мен.

— Виж, не се тревожи. Ако Джейни застане зад книгата ми, веднага ще захвърля костюма, ще си навлека старите парцали и изцапаната престилка и ще се заключа в кухнята почти до края на дните си.

Точно според опасенията на Киара началото на срещата беше лошо. Лицето на Джейни посивя, когато Киара й каза за кончината на книгата за хляба.

— Но аз мислех… мислех, че вече сме се споразумели. Предполагах, че върху това си работила през цялото време.

— Знам, съжалявам. — Киара не знаеше какво друго да каже.

Джейни примигна и започна да стреля напосоки със слаб гласец.

— Маркетинговият отдел уреди някои връзки, за да представи книгата. Имаше интерес от телевизията и съм съвсем убедена, че щеше да намериш добри спонсори. Трябваше да ми кажеш, преди да свършим всички тези приготовления.

Киара се смъкна до ръба на стола си и подпря костюмираните си лакти на стъклената заседателна маса.

— Знам, съжалявам — повтори тя. — Но вместо това имам идея, която е милион пъти по-добра от онази за хляба. Нека да ти обясня.

Джейни се вгледа в нея за момент. Русата й коса беше толкова опъната назад, че на практика създаваше ефекта на лек лифтинг. Черната й кашмирена жилетка беше закопчана догоре. Изглежда нямаше сили да проговори, беше напълно съкрушена.

Киара измъкна купчина снимки от куфарчето си — онези, които Паоло бе направил. Най-отгоре обаче лежеше снимката на самия Паоло — дегустираше доматен сос с дървена лъжица и се усмихваше на онзи, който държеше фотоапарата.

— Виждаш ли този мъж? — Киара обърна снимката на Паоло към своята издателка. — Е, аз съм влюбена в него. Само че не съм сто процента сигурна, че някога ще бъдем заедно, защото все още има нищожен шанс той да е мой брат.

Очите на Джейни се разшириха и тя повдигна вежди.

Киара измъкна снимка на Пепина, оформяща gnocchi върху износената кухненска маса.

— Виждаш ли тази жена? Тя е моя баба и заради нея майка ми е влязла в двубрачие.

Сега вече вниманието на Джейни беше спечелено и Киара продължи да обяснява цялата история.

— Ето за това ще бъде моята книга — каза тя накрая, — за това как търся истината за моето италианско семейство и смайващата кухня, която открих междувременно.

— Мили боже! — каза Джейни с благоговение. — Това е като Джери Спрингър — готвач.

— Не, това е като Джери Спрингър готви сензационни ястия.

— А този момък? — Джейни размаха снимката на Паоло във въздуха. — Той готви ли?

— Не, старата дама е готвачката.

Джейни отново насочи поглед към снимката.

— По дяволите, той е невероятно красив, нали? И казваш, че може да е твой брат?

Тя започна да пресява с нарастващо въодушевление снимките с Киара, приведена над старата готварска печка и над масата ветеранка, отрупана с пълни чинии.

— Някои от снимките си ги бива — отбеляза тя. — Но ще трябва да пренаредим и преснимаме повечето от специалитетите, защото иначе ще приличат на храна за котки.

— Няма проблем — кимна Киара.

— И онази загадка с баща ти… Кой всъщност е той? — Джейни беше порозовяла и откопча най-горното копче на жилетката си.

— Ами ето това е проблемът — не знам. Надявам се след публикуването на книгата ми нечия памет да се поразмърда и човекът да излезе на светло. Проблемът е, че преди да намеря баща си не мога дори да помисля за връзка с Паоло.

— Ами ако направиш ДНК — тест? — предложи Джейни. — Онзи Марко, не можеш ли да донесеш кичур от косата му или нещо такова?

— Обмисляла съм го, разбира се — чувствайки се значително по-облекчена, Киара се отпусна удобно на стола с висока облегалка. — Но не е достатъчно да изключим Марко. Не, аз трябва да намеря баща си, в противен случай никога няма да бъда напълно удовлетворена. Трябва ми това, което американците наричат „приключване“.

Джейни хвърли поглед към часовника си.

— Става късно — забеляза тя. — Защо не се разкараме оттук и да изпием по чаша шардоне зад ъгъла? Искам да си поговорим надълго и нашироко за италианската кухня.

След половин бутилка Джейни напълно бе забравила за хляба. Киара усещаше как идеите започват да бълбукат в мозъка й, като една-две тенджери с находчиви концепции, които Джейни щеше да превърне в план за правене на пари. Последното обаче изобщо не я интересуваше. Просто искаше да се махне, да започне да опитва и да усъвършенства рецептите, да проверява дали съставките са общодостъпни и да започне с писането. Нуждаеше се от време и пространство, за да опише историята на Мария Доменика.

Дълбоко в себе си Киара не вярваше истински, че изобщо някога ще открие мъжа, в който майка й се е влюбила в Рим — човекът, чиито гени носеше. Изглеждаше обаче, че идеята е завладяла Джейни. Носът й подушваше, че нездравото човешко любопитство в комплект със здравата и обилна храна правят печеливша комбинация.

— Колко време — попита тя, — колко време ще ти трябва, за да я напишеш?

Киара отговори честно:

— Не знам. Предстои ми много работа. Освен това трябва да отида до Ливърпул и да се видя с татко Алекс. После искам да се върна в Италия и там да завърша книгата.

— Искам я час по-скоро — каза Джейни решително. — Споразумяхме ли се?

Киара излезе навън със замаяна от следобедното пиене глава и почувства как мигът на въодушевлението е последван от нарастваща паника пред планината от работа, която трябваше да свърши. Смяташе себе си за най-упорито работещия мързеливец на света. Ако имаше и най-малка възможност, щеше да готви само за удоволствие, а през останалото време щеше да чете или дълго да разхожда кучето на Хариет. Сега всеки ден и всеки час щяха да са изпълнени с мъчителен труд.

Хариет и Едуардо я чакаха в „Офисът“ с бутилка шампанско, поставена в лед. В краката им лежеше тежко дишащият Салти.

— Как разбрахте, че ще празнуваме? — попита Киара.

— Все някой трябва да вярва в теб — отговори Хариет.

— Не знам. — Киара наблюдаваше как приятелката й налива в три чаши. — Имам страшно много работа. Трябва веднага да се кача и да започна.

— Не, не, не — Хариет побутна към нея пълната чаша. — Позволява ти се да празнуваш една нощ, преди отново да станеш сериозна и възрастна. Все пак, ако искаш, можеш да изтичаш по стълбите и да махнеш този ужасен костюм. Иначе хората ще те зяпат.

Киара забеляза, че през цялото време едната ръка на Едуардо беше върху Хариет. Според нея това изразяваше чувство за собственост, но изглежда приятелката й не възразяваше. Тази близост я караше да цъфти, красотата й блестеше хиляди пъти повече. Към сухата й фигура се бяха прибавили меки извивки.

Бутилката с шампанско бе пресушена, наслаждението от него свърши. Киара изкачи скърцащите дървени стълби, а в краката й се мотаеше Салти. Телефонният секретар пазеше съобщение от Паоло.

— Липсваш ми, мила — казваше богатият му ласкав глас. — Кога се връщаш у дома в Сан Джулио?

Ще се върна много скоро, реши Киара. Не можеше твърде дълго да стои далеч от него.