Ники Пелегрино
Италианско изкушение (7)

7.

Седмиците се нижеха и Франко разбра, че не може да си представи кафенето без Мария Доменика. Тя стана част от това място. Всъщност една мисъл го бе споходила веднъж или два пъти… Не, все още не бе съвсем готов, все още бе твърде рано. Хубава идея, но…

Днес кафенето бе спокойно. Франко бързо пъхна няколко монети в джубокса и гласът на Джани Моранди се надигна:

— Но chuiso le finestre — страстно пееше той.

Мария Доменика се изкикоти.

— На какво се смееш — учтиво попита Франко.

— Ами не се ли сещаш?

— Не се сещам.

— На музиката, Франко. Защо нямаш плочи с английска музика? Или с американски песни?

— Само не и ти! От теб очаквах нещо повече. — Очите на Франко артистично се завъртяха, но тя усети, че наистина й е малко ядосан.

Въпреки всичко продължи:

— Само една-две песни. Франко, това няма да те убие.

— О, не — отговори той, — не и докато аз отговарям за кафене „Анджели“.

— Но всички младежи се смеят на тази музика!

— Нека се смеят. Тук е Италия и ще слушаме италианска музика. — Франко беше непоколебим.

Мария Доменика никога не бе обичала някого извън семейството си, но неочаквано разбра, че е привързана към Франко. Обичаше сериозното му лице с черти на горски дух, искрите в очите му; начинът, по който внимателно почистваше с кърпа своята Гаджия отново и отново. Обичаше и бръчките, които смехът бе оставил около очите му, и най-вече обичаше миговете, когато табелката „Затворено“ увисваше върху голямата стъклена врата и можеше да поговори с него така, както с никой друг.

Импулсивно Мария Доменика докосна рамото му и бързо докосна с устни бузата му.

— Това пък за какво беше? — Франко леко порозовя.

— Целувка за теб. — Тя му се усмихна глуповато.

— И какво съм направил, за да си заслужа най-хубавата целувка от най-красивото момиче?

— Ти ми даде тази работа, Франко, и на мен много ми харесва да бъда тук, наистина.

— И на мен ми харесва, че работиш тук. — Тя усещаше, че е искрен. — Вече трябва да имаш достатъчно спестени пари, за да заведеш майка си да види Сикстинската капела.

— Да — тя замълча и го погледна. За миг Франко бе сигурен, че Мария Доменика се кани да му довери нещо важно. След това очите й вече не го гледаха в лицето. — Да, почти събрах парите, така е.

— Е, ти работи упорито за тях. Само се надявам майка ти да оцени и теб, и Микеланджело — засмя се той.

Мария Доменика го гледаше как се извръща, за да се заеме с някоя от малките си задачи. Щеше да бъде толкова лесно да остане тук и да се отпусне в ритъма на живота в кафенето. Защо изобщо се бе захванала с тази щура идея за бягство от Сан Джулио? Копнежът й наистина ли бе толкова силен, колкото преди няколко месеца, когато започна да работи тук несръчно, опитвайки се да склони кафе машината да й съдейства?

— Синът ми Джовани иска да помага малко повече в кафенето — безгрижно каза Франко, докато бързите му ръце подреждаха чиниите в спретнати колони.

— Така ли? — посърна Мария Доменика.

— Не се натъжавай толкова, това не е лошо — окуражи я Франко.

Джовани бе все още на дванадесет години, но растеше бързо. Скоро щеше да поиска работа зад бара на кафенето. Мария Доменика разбра, че е дошло време и тя да направи своята крачка. Дошло бе времето да измъкне спестяванията от дюшека, да опакова малкото си вещи и да избяга от Сан Джулио, преди да се е задушила. Ако искаше, можеше да го стори още тази нощ. Нямаше нищо, което да я спре. Идеята беше опияняваща… и плашеща. Тя отново докосна Франко по рамото, след това отдръпна ръката си и започна да гризе кожата около пръста си.

— Не се тревожи, cara. — Понякога изглеждаше, че Франко може да чете мислите й. — Джовани няма да заеме мястото ти. За теб винаги ще има работа в кафене „Анджели“ — докогато поискаш.