Ники Пелегрино
Италианско изкушение (53)

24.

С широкополата шапка, покрила тъмната й коса, Хариет изглеждаше наистина идеално, седнала удобно на дългата маса под лимоновото дърво. На коляното й седеше нейното бебе, момченце, а в ръката си държеше чаша с вино. Може би само около ъгълчетата на очите й се забелязваха гънки от умора, които липсваха преди няколко месеца.

— Хайде, Киара, побързай. Умирам от глад тук — извика тя към кухнята.

Ерминио, разбрал ако не думите, то поне вложения в тях смисъл, се разсмя одобрително и потърка заобления си корем.

Този ден щеше да има сватба. Всички най-важни хора в живота й бяха тук и Киара приготвяше обяд за тях в кухнята на баба си.

Като начало идваше супата от морски дарове, оцветена с течност от сепия и домати. В нея плуваха рачета и мустачета. Алекс подозрително я оглеждаше, но Франко го насърчи да загребе една лъжица и да я пъхне в устата си, след което вторият й баща заяви, че не е чак толкова против въпросното кулинарно чудо.

Щеше да има сватба и всички изглеждаха щастливи.

Макар пролетта да бе напъпила едва-едва, Киара настоя, че е достатъчно топло да се хранят навън. Покри дървената маса с червено-бяла карирана покривка и подреди върху нея кошнички със златистия хляб на Пепина и кани с почти черно вино.

Баба й отказа да предостави готвенето единствено на нея и я следваше като сянка в кухнята, смушквайки я със сръчната си ръка, ако преценеше, че Киара слага твърде малко олио в тигана за пържене или твърде щедро разсипва солта.

Това беше начинът, по който Киара обичаше да готви — безгрижно да слага щипка от това или да поръси с онова. Кой го бе грижа, че вкусът на тези ястия нямаше да се повтори още веднъж? Тя готвеше за хората, очакващи я навън в прашния двор — единствените хора, които наистина я интересуваха.

Хариет пристигна сама в Сан Джулио.

— Едуардо остана да се грижи за бара — заяви тя.

Киара усети в гласа й лека нотка на разочарование, но не я притисна да каже нещо повече. Алекс трябваше да превъзмогне себе си, за да дойде тук, в дома, който Мария Доменика криеше от него, и да се срещне със семейството. Свенливостта го сковаваше и Франко, долавяйки неудобството му, кръжеше около него и предлагаше както любезност, така и приятелство.

Киара обмисляше да изпрати покана и на Уилям Смит, но така и не го направи и не съжаляваше за това свое решение. Уилям не принадлежеше на това място. Може би някой ден щеше да му позволи да се присъедини на масата към останалите, но за този ден беше рано. Все още го чувстваше като непознат, а всичко днес беше за семейството.

— Ето ни и нас. Яж, яж — каза тя на Хариет, докато поставяше купа пред нея, — но не изяждай всичкия хляб. Помни, че ще сервираме още много гозби. Имаме крехка млада бакла със затоплено козе сирене и ястие от броколи, задушени с горещо чили и чесън. Артишоците също са задушени с пресни картофи, а пилето е сварено с бяло вино, лимонов сок и листа от градински чай. След това ще си починем малко и даже ще се разходим в овощната градина, преди да завършим обяда с горчив шоколад и плодова пита с бадеми. Чаша-две от бабиното limoncello^[1] ще помогне на храносмилането ви. То е наистина bellissimo.

Киара целуна върха на пръстите си, както бе виждала дядо си да прави толкова много пъти, и се усмихна при вида на гостите си, наведени над масата и вдъхващи ароматната пара на морската й супа.

Преди да се върне към горещината на кухнята, за да донесе още храна, Киара не успя да устои и се наведе да целуне гладкия мъжки врат с познатия горчив аромат на печено кафе и потърка бузата си в косата, изпъстрена със сребърни връхчета.

Джовани се извърна и вдигна поглед към нея.

— Bella, трябва ли ти помощ — попита той, а ъгълчетата на устата му се повдигнаха в усмивка.

— Не, не. Ти остани тук. Аз съм готвачката.

— Поне ми позволи да донеса по-тежките неща от кухнята. — Той улови ръката на Киара и я придърпа за още една целувка.

Днес щеше да има сватба. Тя и Джовани щяха да застанат един до друг и да изрекат брачните си клетви в рушащата се малка църква на площада, а после щеше да има сватбена закуска в кафене „Анджели“.

Един следобед, докато седяха заедно на пейките под наблюдателните очи на Мадоната с майчиното й лице, тяхното приятелство се бе превърнало в любов. Тогава ядоха сладолед, пиха неизбежното кафе и разговаряха с часове. Киара разбра, че понякога страстта не идва първа. Понякога, точно както бледите ръце на кухненски работник придобиваха от топлото слънце карамелен тен, така и любовта се задълбочава постепенно.

Освен това би могла да избледнее също толкова бързо, колкото и слънчевият загар, когато на небето се появят облаци.

Защитавайки крехкото ново чувство, стаено между двамата, Киара предложи да препаше бялата престилка и да открие бъдещето си зад вековната Гаджия и износения железен бар. Ръцете й щяха да докосват дръжките, някога докосвани от ръцете на Мария Доменика. В края на деня щеше да забърсва масите, да събира столовете и да мие пода, докато с Джовани си обменят злободневните клюки.

— Ами кариерата ти? — възрази той. — Ти хвърли толкова много труд, за да успееш? Как ще зарежеш всичко?

— Все още мога да готвя — отбеляза тя. — Освен това мога да пиша и книги. Може би вече няма да съм известна, но така или иначе никога не съм държала на това, а само на готвенето.

Джовани се бе усъмнил. Погледна към туткащия се зад бара Франко и с половин сърце предложи да я последва в Лондон.

— Сигурно бих могъл да си намеря работа в някой ресторант или кафене. Можем да опитаме.

Дни наред те говориха за това, опитваха се да чертаят планове, удобни и за двамата, докато в един късен, но топъл зимен следобед сложиха знака „Затворено“ на вратата и избягаха във фермата на нейните дядо и баба, за да седнат между прасковите.

Фермата бавно, но неотклонно бе поела обратния път към немарата. Някои от бунгалата на Паоло започнаха да се накланят под твърде странни ъгли и Ерминио заяви, че те са непригодни да бъдат обитавани от хора. Паоло бе направил опит да спори, но преди да узнаят това пилетата на Пепина си присвоиха едно бунгало и петелът цял ден кукуригаше похотливо от разкривените му прозорци, припомняйки на всички кратковременните строителни изяви на Джакомо Салерни.

Когато Пепина започна да съхранява там излишните буркани с туршии и конфитюри, Паоло не се опита да спори чак толкова енергично. Потокът от туристи вече бе намалял и Киара подозираше, че ще секне съвсем, успоредно със залеза на славата й. Имаше толкова други готварски училища, по-находчиви и по-добре уредени, с много по-благоприятно местоположение. Със сигурност хората щяха да предпочетат да идат там. Бунгалата най-накрая щяха да се срутят, прасковите щяха да разпрострат клоните си над останките им и животът щеше да продължи в старото си русло. Росария отново щеше да се тъпче до пръсване. Пепина и Ерминио несигурно щяха да пристъпват в старостта и само потискащото неудовлетворение на Паоло щеше да вгорчава дните им.

Докато лежеше по гръб, взирайки се в ивиците синьо небе през плетеницата от клони, Киара разбра, че това е мястото, където иска да живее.

— Искам да остана тук — каза тя на Джовани. — Не само заради теб, Франко, дядо и баба, но и заради мен самата. Тук съм по-близо до майка ми и чувствам, че най-после я опознавам.

Джовани все пак продължаваше да я пита всеки ден:

— Убедена ли си, че искаш да останеш тук?

Всеки ден тя продължаваше да му отговаря с нарастваща сигурност:

— Да, убедена съм.

Сега, докато тичаше навътре и навън от кухнята, поднасяйки чинии, пълни с пролетни плодове, тя гледаше как Джовани се храни. Главата му бе наведена над чинията, докато пускаше късче хляб в супата си, завърташе го насам-натам и с наслада го хапваше. Той усети погледа й и каза:

— Вкусно е.

Измъкна една мида от супата си и с огромно удоволствие я пъхна между зъбите си.

— Всичко е невероятно вкусно.

От думите в сърцето й бликна гореща любов към него.

Шумът от похапващите на масата хора се увеличаваше — чуваха се потропване на приборите в чиниите и хор от одобрително мърморене. Киара зае мястото си, вдигна лъжицата си и се огледа.

Прииска й се да заснеме с фотоапарат сцената или да я нарисува, както би сторила майка й, за да запечата този миг завинаги: Пепина хока лакомия Ерминио, че краде от чинията й, Франко и Алекс с пламнали лица чукат чашите си с червено вино, Хариет целува главичката на бебето си.

Паоло и Росария седяха в далечния край на масата с възможно най-приветливите си физиономии. Когато сметнеха, че никой не ги гледа, те тихо се дърлеха помежду си. Киара най-накрая бе успяла да види лелята и братовчед си през очите на Джовани и вече знаеше какво представляват: лакоми егоисти, незаслужаващи доверие. И все пак те бяха част от семейството, а тя беше достатъчно мекосърдечна да реши, че заслужават място на масата сред останалите.

Очите на Киара още веднъж се навлажниха, докато вдигаше лъжицата към устата си.

— Цялото мое щастие е тук… — Тя почти подскочи, защото се улови, че е произнесла думите на глас.

Джовани извърна глава, повдигна вежда и се усмихна.

— Ами така е — рече тя възмутено, докато ръката му нежно разрошваше острата й коса, — и не виждам нищо лошо в това.

В далечината забеляза събиращите се дъждовни облаци и долови слаб тътен от гръмотевица, но небето над главите им бе все още синьо и ясно. Когато бурята ги удареше, вече щеше да се е стъмнило. Тя и Джовани щяха да са на сигурно място във взетата под наем вила и в леглото телата им щяха да се топлят едно друго, а те щяха да слушат барабанния ритъм на дъждовните капки по керемидения покрив.