Ники Пелегрино
Италианско изкушение (38)

9.

Дните отлитаха. Макар че прекара цялото си време в кухнята на Пепина, то все пак й предложи невиждано многообразие. Старата дама я научи на онова, което знаеше, и всяка вечер, след като свършеха и измиеха тенджерите и тиганите, устройваха тържество с ястията, които бяха приготвили. През някои от дните Киара смяташе, че земният вкус на обикновената pasta e fagioli е най-хубавото нещо на света, а друг път искаше до края на живота си да яде купа със зеле, ориз арборио^[1], панчета и чесън, оставени да поврат на бавен огън в гъст пилешки бульон. Храната беше вкусна и питателна. В по-голямата си част се приготвяше от зеленчуците, предлагани от съответния сезон. Семейство Кароца, както повечето хора от околността, някога бяха твърде бедни, за да си позволят много месо.

Рано сутрин Пепина водеше внучката си до зеленчуковата алея, за да проверят какво е готово да бъде откъснато. Между неравните редове пълзящият босилек жулеше краката им и изпълваше въздуха с острия си мирис.

Пепина й показваше как да откъсне високи заострени артишоци, преди да са презрели, по-късно слагаше между стегнатите им зелени листа грубо нарязан чесън, магданоз и сол, и ги задушаваше с малко вода и зехтин. Киара нямаше търпение да ги опита на вкус. Тя лакомо топваше лист след лист в мазните сосове и ги пъхаше между зъбите си.

Освен това Пепина и Киара късаха от корените им блестящи червени пиперки и ги пържеха в зехтин с малко лук, а след това ги слагаха да врат на бавен огън с доматите. Когато си мислеше, че Киара е с гръб към нея, Пепина се опитваше дебнешком да сложи щипка — две от някаква тайна съставка.

— Какво е това? — настъпи Киара.

— Съвсем нищо — закле се баба й, но с твърде широко гледащи очи и твърде широка усмивка, за да бъде истински невинна.

Най-накрая, след известно придумване, Пепина се предаде.

— Захар — довери тайната си тя. — Само малко захар, за да бъде моята peperonata по-сладка.

Киара беше разочарована. Тя си представяше, че има някаква специална подправка, за която само баба й знае. Но в действителност нямаше тайни съставки. Само щипка — две захар извисяваше специалитета и го правеше необикновен.

В хаотично засадената зеленчукова леха на Пепина, скътани между артишоците, чушките и босилека, имаше и зреещи под слънцето лъскави и сочни домати. Почвата, върху която растяха, изглеждаше твърда и суха, но по някакъв мистериозен начин вкусът им бе по-истински от всичко, което Киара някога беше опитвала. Сладката им сочност изпълваше устата й, когато забиеше зъби в тях. Блудкавите топки в супермаркетите не заслужаваха името домат, реши тя, а ръцете й позеленяваха при откъсването им и езикът й почервеняваше от сока.

През горещите следобеди, когато Пепина се чувстваше изморена, Паоло сваляше фотоапарата и започваше да помага. Заедно приготвяха polpette di carne — сочни кюфтета, варени в доматен сос. Паоло смесваше яйчен жълтък със смляно свинско месо, разбъркваше го с малко чесън, лук, стар хляб и сушен магданоз и превръщаше всичко това в розова лепкава смес.

— Ммм, те са ми любимите — заяви той.

Пепина надзираваше как той запържва кюфтетата, за да се запази вкусът им, преди да ги сложи в къкрещия сос и да завърши процеса.

Киара знаеше, че някои от рецептите никога няма да заминат за Англия и да намерят място в страниците на готварска книга. Един ден например Пепина донесе пълната с прясна вода тава за макарони, в която се гърчеха живи змиорки с черни гладки кожи. Тя ги опуши над барбекюто и вкусът им беше страхотен, но Киара не си водеше никакви бележки. Не беше вероятно змиорките да станат част от менюто на Айлингтън, Нотинг Хил и Хоум Каунтиз^[2], а именно хората от тези места купуваха нейните готварски книги.

Понякога Пепина я караше да става по-рано. През тези сутрини нямаше печене на хляб, защото баба й ги посвещаваше на празничната храна — най-изпипаните специалитети, на които цяла Кампаня се наслаждаваше през дните на festa или през именните дни. Първо правеха ragu — царицата на доматените сосове, с изобилие от късчета свинско и телешко месо, и осеяно с говежди рулца, пълни с чесън и борови иглички. Готвеха го бавно, цели шест часа, на възможно най-слабия огън, често разбъркваха и добавяха вода, докато месото престанеше да се откроява сред доматите и тъмният сос добиеше наситен остър вкус.

Следваше sartu — направена по калъп кутия от ориз, пълна с пластове вкуснотии: гъби порчини, малки кюфтенца, пикантни наденички и още много, много неща. Ароматът, който гигантската оризова торта излъчваше от пещта, беше невероятен и на Киара почти й потекоха лигите, когато дойде време да си отреже едно парче, да го посипе с ragu и да го опита за пръв път.

Пепина запази най-хубавото за финала. Нейното timballo di macheroni беше изумително творение — сладкиш с форма на цилиндър, с плънка от макарони, подсладени с ragu и пармиджано. Вътре имаше слоеве от салам, грах, пържен патладжан, кремообразна ricotta и кубчета моцарела.

Очите на Росария станаха големи колкото чиниите, когато видя какво се бе възвеличило върху кухненската маса.

— Timballo — въздъхна тя. — Мамо, не си го готвила от векове.

Лелята на Киара не можеше да не изтъкне познанията си относно кухнята на Кампаня.

— Почти не използваме чесън и лук в едно и също ястие — важно каза тя, докато наблюдаваше как двете жени режат, белят и разпределят. — Така всички други миризми ще бъдат потиснати. Да знаеш Киара, че не е необходимо да разхищаваш излишно и да пълниш едно ядене с различни неща. Понякога само една съставка е достатъчна. Виждаш ли как мама прави равиоли? Единственото, което слага, е малко сирене ricotta. В плънката няма даже стръкче магданоз. И още нещо — няма нужда да потапяш макароните в сос, трябва ти само заливка.

Пепина разказваше истории от едно време и Росария даваше най-доброто от себе си, за да осъществи превода.

— Мама казва, че в Неапол оставяли спагетите окачени върху простора за пране. Така без значение колко си беден, винаги се намирало по нещо, което да ти залъже глада. С месото работата била друга. Някои семейства изобщо не можели да си го позволят. Ние обаче винаги сме имали месо на масата — добави тя гордо. — Татко държеше клетка със зайци зад къщата и веднъж или два пъти в седмицата колеше по един. В този дом стомасите ни винаги са били пълни с хубава храна.

 

 

Росария се отбиваше само за малко, но Пепина и Киара работеха една до друга в продължение на часове. Отначало Киара се тревожеше, че усилието ще се отрази твърде зле на старата дама, но дните минаваха, а Пепина не изглеждаше уморена, а все по-млада и по-силна. Ерминио надникваше един-два пъти дневно, бръкваше с пръсти в яденето, опитваше, размисляше се критично и отмъкваше със себе си всичко, което успяваше да докопа. Пепина, въоръжена с чайника, го прогонваше със смях от кухнята като някое от пилетата си.

През нощта Киара инсталираше лаптопа си върху старата кухненска маса и вкарваше бележките за ястията, които бяха приготвили заедно. Думите излитаха от мозъка й толкова бързо, че натежалите й пръсти едва успяваха да ги запишат. Цялата й страст към готвенето, почти загубена, докато работеше върху книгата за хляба, най-сетне се бе върнала. Не искаше нищо да бъде забравено — дори една-единствена съставка, нито вкуса на първата хапка от всяко ново ястие и най-важното — нито едно от щастливите изражения върху лицето на баба й, когато споделяше знанията си.

Паоло сякаш винаги беше наблизо. Ако изобщо работеше някъде другаде, то явно не му отнемаше много време. Държеше се загадъчно всеки път, когато тя го попиташе с какво точно си печели хляба.

— Бизнес — казваше той с тон, който не приветстваше по-нататъшни въпроси. Стана му навик да стои в кухнята през деня и да седи до Киара нощем, докато тя пише, и от време на време да долива чашата й с червено вино. Не я бе целунал втори път, но за това нямаше възможност — те никога не оставаха сами. Киара се подсигури, защото просто не вярваше на себе си.

Пепина бе стара, но не и глупава. Зорките й очи бяха винаги насочени към Паоло и Киара, щом двамата останеха заедно. Четири-пет пъти дневно изпращаше внука си да свърши някоя поръчка, което означаваше шофиране до града и обратно. Явно вярата на баба, че и двамата са деца на Марко е непоклатима, реши Киара. Що се отнасяше до нея самата, макар че подобна възможност вече й се струваше не особено вероятна, тя не беше готова да поеме риска.

Една вечер се почувства отчайващо объркана. Чакаше, докато Паоло отиде до града, и си поръча разговор с Хариет в „Офисът“ за нейна сметка. В слушалката се чу италиански мъжки глас и за миг Киара реши, че е сбъркала номера.

— Не, не. Аз съм Едуардо — каза гласът, след като Киара автоматично бе започнала да се извинява.

— Едуардо, какво правиш там?

— Работя на бара. Хариет… тя ме открадна от бар „Италия“.

Киара реши, че Едуардо звучи самодоволно, което означаваше, че той и Хариет вече са любовници. Стори й се, че когато приятелката й най-сетне взе телефонната слушалка, умът й е на хиляди километри далеч от тялото. Гласът й беше странен, акцентът — непознат.

— Господи, каква каша си забъркала! — каза тя, когато Киара приключи с обясненията за ситуацията.

— Знам, че кашата е голяма, по дяволите, но какво да правя от тук нататък?

— Ами наистина ли харесваш този Паоло?

— Да го харесвам ли? Да го харесвам? Мамка му, Хариет, аз не го харесвам. Луда съм по него. Всеки път, когато го погледна… — думите избягаха и гласът й заглъхна.

— Нали знаеш, че си казвала същото и за други мъже преди?

— Но този път е различно.

Хариет не каза нищо. До ушите на Киара достигаше единствено монотонният шум от разговорите и нежния звън на чашите. Макар че все още бе твърде рано, в „Офисът“ сигурно имаше истинско стълпотворение. За миг й се прииска също да бъде там, да се свие на най-хубавото място в края на бара и безразсъдно да пръска пари за хубаво шампанско. Огледа се наоколо, все още със залепена за ухото телефонна слушалка, и погледът й спря върху пожълтяващите стени, които през последните дни се бяха превърнали в граници на нейния свят. Закопня да избяга оттук към истинския си живот.

— Хариет, Хариет, там ли си още?

— Мда, извинявай. Пред мен се насъбра опашка. Днес народът на Сохо е жаден.

— Мисля, че може да си дойда у дома — каза й Киара, но не беше съвсем убедена.

— Не ти ли харесва да прекарваш времето си с твоята баба?

— Да, но…

— Не, виж, Киара — Хариет звучеше раздразнено. — Няма да позволиш на този мъж да застане между теб и семейството ти, чуваш ли?! Кажи ми защо винаги правиш така?

— Какво имаш предвид? Какво правя „така“?

Чу се глухият звук от изпукване на коркова тапа и бълбукане на изливано в чаши шампанско, след това Хариет отново заговори. Гласът й се извисяваше, за да надделее над шума от петдесет пияници, и се впусна в лекция:

— Защо винаги губиш почва под краката си, когато стане дума за някой мъж? Във всяко друго отношение си толкова разумна. Не можеш ли просто да запазиш спокойствие?

— Така мисля… — окаяно промърмори Киара.

— Майка ти избяга от Сан Джулио — завърши Хариет. — Не мога да повярвам, че се каниш да сториш същото.

Смъмрена като немирно дете, Киара остави телефонната слушалка и се задълбочи в компютъра си. Почти бе преполовила въвеждането на дневните записки, когато чу шума от колата на Паоло. Той бе отишъл до града твърде късно с дълъг списък с неща, които трябваше да купи, надраскан с едва четливия почерк на Пепина. Върна се, натоварен с пакети и пазарски чанти, пълни с необходимите за утрешното готвене продукти. Влачейки се с празни ръце след него, в кухнята влезе Росария. Щом видя Киара тя не се задържа нито секунда. Кимна с глава и се върна в стаята си в дъното на къщата.

Ерминио и Пепина също ги нямаше. Изтощени от готвенето и похапването през този ден, те имаха нужда да си легнат. Така, за пръв път от деня, в който я бе целунал, Паоло и Киара останаха сами. Той седна до нея и зачете през рамото й думите, появяващи се на екрана.

— Как върви? — попита накрая.

Киара обичаше звученето на гласа му, нисък и секси, богат като горещ шоколад. Макар понякога с мъка да изричаше непознатите английски думи, погрешното им произнасяне само допринасяше към чара му.

— Добре върви — отвърна тя, вдигна поглед от екрана и го насочи към гладкото лице и украсените с дълги мигли очи, сведени толкова близо до нейните собствени.

Макар разумът й да знаеше, че е грешно, тялото й копнееше за него и я предаваше, отговаряйки на неговата близост с лек стон на желание. Когато той се протегна и докосна горната част от ръката й, стонът се превърна във вик въпреки огромните й усилия да го заглуши.

— Паоло, моля те, недей — сгълча го тя, издърпвайки ръката си.

— Не разбирам.

— Да, Паоло, разбираш.

В очите му сприхаво проблеснаха зеленикави пламъци. Той тресна с ръка по масата и процеди през зъби на италиански:

— Какво трябва да направя, за да те убедя? Думата на Росария не е ли достатъчна? Ти я чу да казва, че не сме брат и сестра. Не си приличаме, във всичко сме различни. Щях ли да чувствам това непоносимо желание към теб, ако имаше нещо грешно или противоестествено? — Погледна я за момент и повтори с разтапящия я шоколадов глас: — Желая те, Киара.

Този път тя напълно се предаде на целувката му. Позволи на ръцете му да я обгърнат и горещият му мирис на мускус я заля. Устните му настоятелно се разтвориха и езикът му твърдо се притисна към нейните, докато тя отговори.

Едната му ръка бе протегната към гърдите й и ги мачкаше така настоятелно, както Пепина мачкаше тестото за хляба, когато Киара чу зад гърба си скърцане на отваряща се врата и тътрене на старчески крака по плочките. Паоло отскочи назад, но беше твърде късно — Пепина ги бе видяла заедно. Думите, които се изсипаха от устните й, бяха гневни, Паоло се изчерви и се отдръпваше все по-далеч с всяко безпощадно изречение, произнесено на гневен италиански. Киара почувства как срамът я залива, но гневът на старата жена не я докосна, защото изцяло бе насочен към внука й.

Най-накрая Пепина им обърна гръб и шумно започна да разопакова пазарските чанти, които Паоло небрежно бе разпилял върху пода и масата. Докато баба им хлопаше и трясваше вратите на шкафа, той погледна Киара и й каза:

— Когато се върнеш в Англия, искам да дойда с теб.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Знаех, че ще кажеш така, но не ме интересува. Живеем в свободна страна. Дори ако си твърде груба и не ме поканиш, аз въпреки всичко ще дойда.

— Паоло, какво добро може да излезе от всичко това?

Киара осъзна, че Лондон е последното място, където би искала да види Паоло. Някак си той изглеждаше твърде блестящ за сивотата на този град. Не би понесла да го види в своя свят, тази гледка щеше да е обида за очите й. Опита да си го представи в „Офисът“, как държи чаша с шампанско и беседва със странната смесица от пишещи се за сериозни журналисти, дребни аристократи и пишман художници, които посещаваха клуба. Сигурна беше, че никога няма да се получи. Дори ако в края на краищата се окажеше, че Паоло е само неин братовчед, какво ли щеше да излезе от връзката им?

Сега той гледаше мрачно и за пръв път Киара долови в лицето му нещо, напомнящо за неговата майка. Приликата бе в устата, която се спускаше надолу и красивото му лице се превръщаше в камък. Киара искаше да види как намръщването изчезва и лицето му възвръща своята идеалност.

— Паоло — приласка го тя. — Не се разочаровай. Аз няма да изчезна завинаги. На определен етап трябва да се върна в Лондон и да се срещна с издателя, но няма да се налага да седя дълго.

Той се усмихна и с риск да си навлече гнева на Пепина, се наведе над нея и бързо я щипна по бузата.

— Просто не искам да изчезнеш както майка ти — каза й. — Това ще съсипе всички ни.