Ники Пелегрино
Италианско изкушение (30)

1.

Лондон, 2000 г.

Щедър пласт брашно покриваше всеки свободен милиметър. Лежеше като одеяло върху работните плотове, покриваше печката и полепваше по тостера. Облаци бял прах се носеха към пода и оставаха там като песъчлив воал, но само докато им се удадеше възможност да се залепят за подметката на нечий преминаващ крак и се преселят върху постлания с килим вестибюл.

Самият въздух също бе наситен с брашно. То пълнеше дробовете на Киара, запушваше порите на кожата й и напудряше косата й. Тя си помисли, че прилича на пощуряла френска куртизанка, изскочила от миналото. Но най-лошото бе, че всеки път, когато вдигнеше точилката, чувстваше, че потъва толкова дълбоко в депресията си, колкото кухнята и — в брашно. Сладкият, до болка познат аромат на печен хляб, който изпълваше малкия й апартамент ден след ден, я отвращаваше. С облекчение отвори прозореца и напълни ноздрите си с мириса на лондонските улици. Нито миризмата на селски самун или ciabatta^[1], на франзела или хляб със сушени домати можеше да си съперничи с металическия дъх на изпаренията от уличното движение и вонята от контейнерите за боклук, който трябваше да бъде извозен още вчера.

Когато Киара предложи на своята издателка Джейни книга, посветена на хляба, идеята не й се струваше толкова лоша. Двете бяха в ресторанта на Айви, хапваха кюфтета от кълцана сьомга и заговорнически се споглеждаха над менютата си. Въпреки факта, че хляб вероятно не бе преминавал устните й, откакто въглехидратите бяха низвергнати в края на 90-те, Джейни беше завладяна от идеята.

— Печене на хляб — пое си дъх тя. — Печенето на хляб може отново да се окаже секси, да се превърне в нова страст. Да, сега му е времето. Хората се обръщат към дома си, искат традиции, устойчиви ценности. Но всъщност твоите рецепти ще направят целия процес по-малко объркан и вече няма да отнема толкова време, така че да се вписва идеално в забързания им живот.

— Мда, така е — Киара промърмори в знак на съгласие, докато се чудеше как точно ще организира всичко, и паниката й нарастваше.

Джейни, обзета от възторг, се облегна на лактите си. С едната си ръка отметна назад завесата от убийствено руса коса. Другата се спусна върху кошницата с хляба и любящо погали едно малко орехово хлебче.

— Мога да ти осигуря телевизионно шоу или място в някое кулинарно предаване. Освен това ще намерим сума ти спонсори. Можеш да предложиш и свой собствен арсенал от хлябове, които да не приличат на тояга. Искам да стигна далеч и ще наема екип с подходяща маркетингова стратегия, но виждам много взаимноизгодни възможности.

Киара си позволи една малка въздишка и завъртя големите си кафяви очи. Готвенето беше нейната страст. Харесваше й да пазарува от щандовете в магазина, пълни с лъскави патладжани, полски гъби с полепнала по тях кал, узрели червени чушки и кресони с твърди зелени листа, плътно стиснали сърцевината. Обичаше да разопакова цялото това изобилие и да си представя как ще му вдъхне нов живот, поливайки ги с река от сос чили, или как ще цвъртят в нагорещеното олио. Повече от всичко обаче обичаше да изяжда сготвеното от нея, да облизва пръстите си и опакото на лъжиците, да разпределя в чинии и купи. Понякога ядеше дори повече, отколкото е полезно, загребвайки направо от тигана. Маркетинговите стратегии и взаимноизгодните възможности бяха хубаво нещо, но едва ли можеше да бъде обвинявана, че не я изпълват със същата страст като поднос с изпечени на слаб огън домати, окъпани със сладък италиански оцет, или телешко месо с червено вино и лук, задушавано, докато омекне на кокала.

— И как ще наречеш книгата си? — Джейни, бизнес дама както винаги, я издърпа обратно в реалността. — „Кралицата на британската кухня и нейният хляб“?

— Какво? — Киара дръпна късите си кичури кестенява коса, навик, издаващ нервността й, който се бе заклела да изкорени.

— Шегувам се, шегувам се — побърза да каже Джейни. Малкото орехово хлебче вече беше в чинията й, но тя не се изкушаваше да го хапне. Вместо това го стисна между пръстите си като предмет, служещ за преодоляване на стреса. — Хлябът е толкова истински, нали? В него има нещо неподправено. Ти вярваш на човека, който го прави. Хлябът е честен.

Киара престана да слуша и се концентрира върху остатъците от рибното кюфте. Знаеше, че трябва да обвинява само себе си за това, на което се натресе. През всичките тези години, когато работеше в кухните на лондонските ресторанти, пълни с гъста пара и изпуснати нерви, мечтаеше да издаде книга с готварски рецепти. В свободното си време се суетеше в своята собствена кухня и непрекъснато й идваха нови идеи. Още като едва проходило дете помагаше на майка си Мария. Първо й бе позволено да стои на стола и да разбърква соса за неделното печено месо, за да не залепне. След това увиваше тестото, когато мама правеше пай, и крадеше изрезките от плодовите пити и тригуните.

Когато погледнеше назад към тези години, ароматът и вкусът на съвместно приготвената храна подклаждаше спомените й повече, отколкото отделните случки или мигове. Блюдата със свински наденички, нагънати и варени на бавен огън в гъст лучен сос; огромните засищащи порции овчарски пай с хрупкави корички от сирене чедър; чиниите, пълни с печена в пещ риба треска, или плътният нагънат чипс, неизменно увит с мек бял хляб, намазан с дебел пласт масло, който поглъщаха, когато топлината на пържения картоф разтапяше маслото и то потичаше по пръстите им.

Имаше и други откраднати мигове с нейния татко Алекс, когато седяха на брега, докато вечерното небе се изпъстряше с розово и златисто, слушаха вълните, разбиващи се в дигата, и хапваха риба с картофи, поставени върху някакъв вестник и грах от консерва. Спомняше си как успяваше да похарчи за карамелизирани ябълки всичките си пари, предназначени за пътуване с автобуса, и как след това й се налагаше да се върне пеш до дома.

Нямаше начин Киара да не започне да печели хляба си с готвене, макар че онова, което майстореше под зоркото око на главните готвачи в лондонските ресторанти, беше твърде различно от истинската кухня. То представляваше някаква смесица, изработвана от скъпи продукти и поднасяна върху изящен порцелан, приготвяна сред горещина, шум и понякога — със страх. Имаше достатъчно много неща, които не я радваха през тези години. Часовете бяха дълги, а готвачите — винаги готови да се разкрещят. Но благодарение на детството си, прекарано в тясната майчина кухня, Киара никога не загуби любовта си към традиционната английска храна. Повечето хора я приготвяха лошо, откакто бяха забравили колко питателна може да бъде, ако я приготвят по правилния начин. Ето това беше предназначението на нейната книга — да предложи на хората лесно изпълними рецепти за здравословна и вкусна английска храна.

За нещастие изглежда никой друг не смяташе, че идеята за такава книга е страхотна. На практика Киара получи толкова много откази от агенти и издатели, че можеше да облепи стените на спалнята си с тях. Единствено Джейни усети, че това е златна мина, и бе убедена, че ще я разработи.

— Киара, мисля, че си напипала нещо — каза тя на първата им среща. — Ти преоткриваш английската кухня за цяло едно поколение, луднало по нискокалоричните храни и пестенето на време. С книгата ще ударим право в десетката.

Изпълнената с безкрайна благодарност Киара бе готова да се съгласи на всичко. Позволи на Джейни да прекръсти всичките й рецепти с ужасни имена — „Задушно, задушно, задушно ланкашърско задушено“ и „Кралски кървящо кюфте“ бяха две от названията, които просто изумяваха. Освен това се съгласи да позира за корицата с корона на главата и в ръка с голяма тиквичка, вместо скиптър. Заглавието беше „Кралицата на британската кухня“ и Джейни се оказа права — удариха право в десетката. Части от книгата бяха публикувани във вестниците, Киара се появи по радиото и телевизията толкова пъти, че се превърна в знаменитост и книгата продължаваше да се харчи като топъл хляб. Вече дори не знаеше колко пъти я бяха преиздавали.

Джейни започна да я подтиква към книга номер две.

— Трябва да трупаме капитал от твоята популярност — отбеляза тя.

Проблемът беше, че първата книга бе единствената, която Киара чувстваше, че носи в себе си. Изминаха години, преди да усъвършенства рецептите, красящи страниците на „Кралицата на британската кухня“. Тя беше убедена, че са добри, но нямаше никаква представа какво ще прави по-нататък.

— Нямаш ли някакви други рецепти? Защо не прегледаш още веднъж бележките си и да видиш дали не можеш да измъкнеш нещо — беше предложила Джейни.

Но записките на Киара не криеха изненади и никакви идеи не й идваха наум. Тя започна да се страхува, че е загубила способността си да прави нещо, което някога й се отдаваше толкова естествено. Достигна етапа, на който при всеки опит да помисли върху проблема главата й се изпълваше с белия писък на паниката, веднага започваше да й се гади и сълзите напираха.

Джейни смяташе това за нормално, общоизвестно било, че втора книга се пише по-трудно. Трябвало само да си почине и идеята щяла да дойде сама. Но добронамереният съвет не помогна. Времето летеше изненадващо бързо, Киара изпълваше дните си с всичко друго, но не и с готвене. Задачата бе мушната виновно в най-отдалечената зона на нейния мозък, окупиран иначе от сухи мисли за неща като пенсионни фондове и данъчни декларации.

Обядът при Айви се превърна в начинание, което започна да я тормози. Джейни бе донесла своя собствен списък с идеи, сред които Киара забеляза „Кралицата на индианската кухня“, макар че можеше да бъде и „индийската“. Каквато и да беше въпросната кухня обаче, сърцето й се сви. Погледът й падна върху панера за хляб, пълен с малки орехови хлебчета, фини като сгушени в гнездото си птичи яйца, обсипани с мънички петънца, и изтърси:

— Хляб. Искам следващата ми книга да бъде за хляба. Нали разбираш — селски хляб, посипани с брашно самуни, смесени хлябове, калцоне, сладки хлябове… Възможностите са безкрайни.

И така, тя се оказа затворена в малката си кухничка, заровена в брашно, мая, квас и горещина, струяща от пещта. Цели поколения жени бяха правили това преди нея. Наведени над късовете тесто, те са месили, оформяли, търкаляли и разтегляли. Сутиените бяха изгорени, жените спечелиха борбата за равни права, а Киара отново и отново зареждаше фурната с добре оформени тестени хълмчета, които след това загрижено наблюдаваше през стъклото на вратата как се превръщат в самуни.

— Ама че хубава картина! Всичко, което ти трябва, е кухненска престилка с волани и ще изглеждаш като идеалната съпруга. — Най-добрата й приятелка Хариет се беше подпряла на вратата с чаша мартини в едната ръка, в другата държеше за каишката своята ирландска ловджийска хрътка Салти.

— Какво е това, което пиеш? — Киара подуши въздуха. — Да не би да е… алкохол?

— Шоколадово мартини всъщност. Водка, бял крем — какао, глътка вермут и стружки „Милки Бар“ отгоре. Невероятно е.

— Можеш ли да ми направиш една чаша? Или по-добре две.

— Скъпа, за да живея, аз трябва да пия. За да живееш, ти трябва да правиш хляб. Ще изпиеш едно, когато свършиш.

Хариет наистина трябваше да пие, за да живее. Управляваше частен гуляйджийски клуб, наричан „Офисът“, където подбрани членове, предимно от литературните кръгове, се отдаваха на лудо пиене шест нощи в седмицата.

— Не се напиват, скъпа, само малко попийват — обичаше да припомня Хариет.

Двете се запознаха като деветнадесетгодишни студентки в университета. Майката на Киара, Мария Доменика, притеснена, че дъщеря й може да не си намери приятели, й нареди да почука на двете съседни, както и на отсрещната стая в общежитието и да се представи на обитателите. Киара раздразнено се бе подчинила и откри Хариет в отсрещната стая. Тя беше бляскаво създание с тежка черна коса, облечена в жълта копринена рокля, каквато свободните момичета са носели през 20-те. В дъното на гардероба й се криеше сандък със сносно червено вино и тя сподели една бутилка с Киара, която никога не бе срещала някой толкова екзотичен в околностите на Мърси. Държеше се за Хариет от самото начало и дори след като напуснаха университета и се преместиха в Лондон не беше в състояние да се откаже от нея.

Прекараха следуниверситетските години на една от многобройните анонимни улички, които пресичаха пространството между Оксфорд стрийт и Шафтсбъри авеню, познато като Сохо. Някога колоритното, малко шумно място, населявано от художници, писатели и развратни аристократи, в сравнение с онези ранни дни беше претърпяло огромна промяна. Сега, ако искаха да си купят зеленчуци от Беруик стрийт маркет, трябваше да сритват спринцовките на наркоманите по калните улички и да си пробиват път през ордите ултрамодерни млади създания, отпиващи кафето си от картонени чаши.

Киара и Хариет също се бяха променили. Колкото по-възрастни ставаха, толкова се увеличаваха успехът и благосъстоянието им. Нямаше разумна причина да продължат съвместното си съжителство в малкия неудобен тавански апартамент. Въпреки това останаха там, впили късо подрязаните си нокти в малкото, което бе останало от стария Сохо и стария им живот.

Клубът на Хариет заемаше два етажа от грозната монолитна сграда в стил „Крал Джордж“. Транспарантите бяха спуснати ниско долу, а осветлението беше слабо, за да се скрият пластовете прах и лющещата се от стените боя. Мобилните телефони и музиката бяха забранени, така че единствените звуци бяха гръмването на тапите от бутилките с шампанско и неизменните високоинтелигентни разговори. Имаше едно голямо основно помещение, обзаведено с абсолютно несъчетаващи се маси, столове и стари кожени дивани, използвани по-скоро за ядене и пиене. Купи с лимони украсяваха масите и бели обредни свещички припукваха в чинийките си. В съседство с голямата зала имаше малка стаичка, почти изцяло заета от огромното легло, отрупано с възглавници. На него членовете на клуба можеха да поотдъхнат, ако се почувстваха малко „попийнали“.

Хрътката Салти винаги седеше до Хариет и може би затова нямаше случай, при който някой недисциплиниран член на клуба да създаде проблеми, независимо от степента на напиването си. В края на работната нощ, когато вратата се затваряше зад гърба на последния пияница, Хариет изкачваше стъпалата на грапавите дървени стълби до най-горния етаж, който споделяше с Киара.

Към настоящия момент тяхното приятелство се беше превърнало в нещо като брачно съжителство, но Киара дори го намираше за нещо по-хубаво. Споровете бяха редки, а любовниците, когато наминаваха, не успяваха да разрушат онова, което имаше между двете, без значение колко усилено опитваха. В края на всеки ден Киара и Хариет разказваха една на друга тайните си. Не можеха да си представят да бъде другояче.

Най-развълнуваният човек от успеха на „Кралицата на британската кухня“ беше Хариет. Цели дузини от бутилки шампанско бяха свалени в „Офисът“. Вдигаше се наздравица след наздравица за Киара и нейната гениалност. Хариет и сега проявяваше жив интерес към книга номер две.

— Какво е това сега? — подуши тя по посока на хлябовете, които Киара бе оставила да изстиват върху телените рафтове.

— Бял маслинов хляб, черен маслинов хляб и пълнозърнест маслинов хляб — немощно отвърна Киара.

— И?

— Отвратителен е. Трябва да го занесеш в клуба и да го поднесеш на алкохолиците долу заедно с най-вонящото козе сирене.

— Мислиш ли? — усъмни се Хариет.

— Да, само махни тая гадост от очите ми.

— Сигурна ли си, че харесваш хляба?

— Някога беше така, Хариет. Някога обожавах хляба, но в момента — не.

Хариет отпи от своето мартини и облиза стружките „Милки Бар“ от месестите си устни.

— Значи не си се замисляла, че писането на цяла такава книга може да се окаже грешка?

Киара изпусна хляба, който мачкаше, и разпери ръце.

— Грешка е, нали? — каза тя нещастно. — О, Господи, какво ще правя? Джейни ще ме убие.

— Джейни да върви по дяволите.

— Е, да, но не е толкова просто, знаеш. Сключила съм договори, дала съм обещания, сложила съм си подписа. Вероятно Джейни си е осигурила легално правото да ме убие, ако не напиша проклетата книга.

Хариет бутна чашата с мартини в ръцете й.

— Пий — нареди тя. — Само това ти остана.

Киара отпи една огромна глътка, която я разтърси като електрически ток.

— Господи, силно е.

— Това е чист алкохол, скъпа. Знае се, че е силно.

— Не знаех, че пиеш такива неща.

— Пия ги, миличка, защото такава ми е работата. Посветила съм се на това, както ти си се посветила да осигуриш на простолюдието някакви идеи какво да слагат всяка вечер в чиниите си.

— И какъв маслинов хляб ще предпочете простолюдието — бял, черен или пълнозърнест?

Хариет се подпря на ръцете си.

— Дай ми една минута — каза тя и внимателно отчупи парче от всеки хляб. Пъхна първото късче в устата си, грижливо започна да дъвче с безизразна физиономия, а после протегна ръка към чашата с мартини и заяви: — Трябва да изчистя вкуса си.

Същата процедура се повтори с второто и третото парче, след това Хариет се усмихна на Киара:

— Виж, хлябът не е гаден, бива го. Ще бъда много щастлива да го сервирам на моите хора със или без силно вонящо козе сирене. Но все пак смятам, че трябва напълно да преосмислиш цялата идея с хляба. Ти не влагаш никаква страст. Точно безрезервната ти любов към обикновената английска кухня донесе успеха на книгата ти, а не безумните имена, които Джейни даде на рецептите и шантавата корица.

Киара се начумери.

— Знам — съгласи се тя.

— Разбираш ли, ето какво искам да направиш. Искам да слезеш с мен и Салти в клуба и да изпиеш чашка-две с останалите, преди да затворя. А утре ти предстои ден, в който печенето на хляб е забранено. Никакъв хляб. Ама съвсем никакъв, разбра ли?

— Знам. На всяка цена ще избягвам хляба.

— Добре. И вместо да месиш и печеш, ще трябва да мислиш — да мислиш за онова, което наистина искаш да правиш. Какво трябва да сготвиш, за да почувстваш страст и любопитство, да чувстваш, че си жива. Чак след това ще можеш да напишеш книгата си.

— Знаеш ли какво, Хариет — усмихна се Киара. — За такъв заклет пияница ти си учудващо мъдра.