Ники Пелегрино
Италианско изкушение (24)

2.

Мария Доменика обичаше да става рано. Вече не се налагаше да пече хляб и да храни пилета, но беше свикнала да се измъква от леглото с първите слънчеви лъчи и не можеше да се отърве от този навик.

По това време обикновено не срещаше никого в къщата. През някои от сутрините се завърташе в кухнята и приготвяше филии със сладко за Киара или почистваше мръсотията, която Алекс и баща му бяха оставили предната вечер. Друг път вземаше вестника от пощенската кутия и бавно проучваше една-две статии, опитвайки се да подобри своя английски. Разбираше езика много добре, макар че все още сънуваше и мислеше на италиански.

Тази сутрин почти бе слязла от стълбите, когато чу някакво свирене. Алекс вече бе станал и се мотаеше по халат в кухнята.

— Брутро, миличка. — Той й се усмихна полузаспало. — Чай искаш?

— Рано си станал. Не можа ли да поспиш — попита тя.

— Не, не. Просто исках да започна добре деня.

Алекс наля мляко в купа с овесени ядки, смачка ги с обратната страна на лъжицата и като се подпря на мивката, започна да тъпче закуската в устата си. Между две преглъщания от блудкавата смес попита:

— Да сложа чайника, а?

Тя чувстваше как очите му я следват, когато посегна към кутията за хляб. Смутено сложи филиите в скарата и зачака да се препекат. Мълчанието започна да става неловко, затова тя си напрегна ума, търсейки тема за разговор.

— Какво ще правиш днес? — попита накрая.

— Ами смятах, ако нямаш нищо против, да дойда с теб до комплекса. — Беше приключил със закуската и пълнеше чайника с вода.

— Аз ще съм ангажирана с работата си.

— Да, знам. Мислех, че мога да поиграя с детенцето, докато работиш. Да се позабавляваме в басейна. Хубаво е някой да се занимава с нея — сигурно й е скучно по цял ден да седи около тебе в кафенето.

— Тя няма нищо против — отбранително каза Мария Доменика.

Алекс бързо долови нотките в гласа й.

— Не, разбира се, че няма нищо против — лъчезарно й отговори. — Но въпреки това е по-забавно да плуваш и да се пързаляш, нали?

С него не можеше да се спори. Принадлежностите му за плуване вече бяха увити в хавлията и чантата с плажното масло чакаше до задната врата. Мария Доменика разсеяно отхапа от края на сандвича, приготвен за Киара.

Обикновено присъствието на Алекс в дома бе съвсем незабележимо. Тя го чуваше иззад вратите и през стените, намираше в мивката оставени от него мръсни чинии или смачканите му работни панталони на пода в банята. Къщата беше на четири етажа и Мария Доменика разполагаше със спалня и хол на най-горния етаж. През по-голямата част от деня не си беше у дома и затова бе изненадващо, че двамата с Алекс изобщо се бяха срещнали лице в лице. През последните няколко дена й се струваше, че го е видяла повече пъти, отколкото през изминалите три години. Имаше някакви подозрения за онова, което се случва, но се надяваше да греши.

Докато пиеха чай и закусваха, двамата неловко дебнеха движенията си в тясната кухня. През цялото време Мария Доменика стоеше на една ръка разстояние от него.

— Добре тогава — каза Алекс най-накрая и пресуши чашата си. — Ще облека нещо и ще проверя дали мога да подкарам моя „Морис“.

— Няма нужда, можем да отидем пеша. Ще отнеме само половин час.

— С това ходене ще се съсипеш, ако не внимаваш, момиче — непринудено й се ухили той. — Всъщност мисля, че се досещам къде е проблемът. Няма да ми отнеме много време да запаля торпедото. Лесно — лесно.

Както излезе обаче, съвсем не беше лесно — лесно да се подкара колата. Мария Доменика чу задавеното кашляне на двигателя, докато тя и Киара се миеха и обличаха. Но когато свършиха с миенето на зъбите и започнаха да издирват мистериозно изчезналия сандал на Киара, Алекс вече се бе справил.

— Ще има ли пясъчни замъци? — попита обнадеждено Киара, когато той отвори с жест вратата пред нея.

— Не днес, миличка — той посочи надуваемия гумен пояс на задната седалка. — Днес ще се учим да плуваме.

— Страхотно — заяви тя и се сви до пояса.

Въпреки желанието си Мария Доменика се усмихна.

— Наистина много мило от твоя страна — каза тя на Алекс, докато колата потегляше.

— Няма проблем, харесвам детенцето ти. Заедно много се смеем, а и разполагам с достатъчно свободно време.

— Предполагам. — Тя се замисли. — Ще възразиш ли, ако ти задам един въпрос?

— Давай!

— Защо не си намериш работа?

Той се засмя.

— Сега говориш като моето татенце.

— Не, но сериозно — защо скучаеш по цял ден?

— Никога в живота си не съм скучал, честна дума. Впрочем имам коли за ремонт и припечелвам по малко, когато успея да пласирам някоя. Достатъчно, за да преживявам. Отговорих ли на въпроса ти? — Той за миг отклони очи от пътя и я погледна.

— Така мисля.

— А сега мога ли аз да те питам нещо?

Тя кимна.

— Какво прави хубаво италианско момиче като теб на такова място само и с дете?

— Ами… мечтаех за някаква промяна, струва ми се, а не цял живот да не мръдна от Италия.

— Да, но защо тук? Имам предвид, че градчето е истинска дупка, не е ли така?

— Имах приятел, който ми бе казал, че живее тук — бавно започна тя. — Май вече го няма. Поне не мога да го открия.

— Гадже ли ти беше?

— Нещо такова.

— Той ли е бащата на малката — въпросът бе зададен със същия неутрален тон.

Мария Доменика разтърси глава.

— Това е повече от един въпрос — каза му тя. — Сега е мой ред. Шофирането трудно ли е?

Алекс се разсмя.

— Това се нарича смяна на темата. А отговорът ми е — не. Шофирането е страшно лесно, след като му хванеш цаката. Искаш ли да те науча?

Тя се поколеба.

— Сигурно няма да ме бива много.

— Виж, щом аз мога, значи всеки може. Ще сложа предупредителни знаци на колата и можеш веднага да опиташ, става ли?

— Става — съгласи се тя.

През останалата част от краткото пътуване тя наблюдаваше сменянето на скоростите, поглеждаше в огледалото и внимателно отбелязваше всеки път, когато той завиеше наляво или надясно. Усети как я обхваща ентусиазъм. Щеше да се научи как се кара кола. За миг се почувства лека и свободна. Бъдещето й беше тук и се отваряше пред нея. Имаше толкова много възможности, всичко можеше да се случи. Нямаше търпение да види как животът й се преобръща.

Алекс караше бавно по хълма. Автомобилът с хълцане отмина редица магазини и сгради с тераси и пред очите им се ширна безкрайната брегова ивица. Тази сутрин небето беше толкова синьо, че даже морето не изглеждаше толкова тъмно и бездънно, както обикновено.

— Още един хубав ден. Бас хващам, че ще е адски горещо — отбеляза Алекс, докато отминаваха лунапарка и игрището за голф. Водният комплекс беше пред тях, извил се грациозно с лице към навъсените вълни. Оттук би изглеждал просто като поредната утилитарна обществена сграда, ако не бяха ярко оцветените стълбове на трамплина за гмуркане, стърчащи над покрива.

— Плуване, плуване, плуване! — Киара възбудено подскачаше на задната седалка.

— Ще внимаваш с нея, нали? — Мария Доменика се извърна към Алекс, а неочаквано върху лицето й се бе появило тревожно изражение.

— Естествено, че ще внимавам — обеща той. — Няма нужда да се притесняваш. Ще си прекараме страхотно.

Синьото небе бе като повик за обща молитва на слънцепоклонниците. На този повик те се бяха отзовали масово и изпълваха терасите с дървени скамейки, издигащи се като амфитеатър около басейна.

През целия ден в кафенето бяха затрупани с работа. Колкото и да беше заета обаче, Мария Доменика не можеше да не хвърля чести погледи към мястото под бара, което обикновено заемаше Киара, и с горчивина се сещаше, че дъщеря й не е там.

От двамата нямаше никаква следа чак до обяд, когато Мария Доменика забеляза насочилия се към кафенето Алекс и уморената, но щастлива Киара, която се влачеше след него. Мократа й коса беше тъмна и прилепнала, кожата й придобиваше златистокафяв тен. Приличаше на истинско италианско момиче и тя почти се изненада, когато детето отвори уста и заговори на английски.

— Мамо, гладна съм — оплака се Киара.

— Още малко и ще почна да ям самия себе си — добави Алекс.

Докато мажеше с масло хляба и режеше сирене и домати, те й разказаха как са прекарали — учили се да плуват в плиткото, играли във фонтаните, завързали приятелство с пакостливото момче, което ги било напръскало, и ходили на малката, а не на голямата пързалка.

— Сигурно сте изтощени — засмя се тя, поднасяйки сандвич за Алекс и пълна чиния войничета от сирене за дъщеря си.

Киара неодобрително сбръчка нос.

— Пфу — заяви тя.

— Какво искаш да кажеш с това „пфу“? Изглежда вкусно — каза й Алекс.

— Не! Пфу! — Детето блъсна чинията.

— Е, добре. Ако ти не искаш, аз ще си взема няколко — сви рамене той и се направи, че поглъща едно парче. Мария Доменика се опита да скрие усмивката си, когато той въздъхна. — Ммм, вкусно.

Киара отново грабна чинията си и започна да яде. Когато Мария Доменика се върна няколко минути по-късно със сладолед и сода за почерпка, те другарски дъвчеха заедно. Помисли си, че са забавна двойка. Никой никога не би ги сбъркал за баща и дъщеря и все пак явно се бяха сработили добре.

Госпожа Лиъри, собственичката на кафенето, широко се усмихваше през целия ден, както винаги, когато имаше много клиенти. Докато им махаше иззад бара обаче усмивката й бе още по-блестяща. При първата възможност тя се промъкна до Мария Доменика и подшушна:

— Изобщо не си ми казала, че те ухажват, палаво момиче!

— Какво?

— Най-после си хванала някого. Той изглежда много добре. — Тя отново махна за поздрав към Алекс.

— О, не. Това не е ухажване. — Мария Доменика побърза да я поправи. — Той е син на хазяина ми. Ние сме много добри приятели.

— Само добри приятели, а? — Лицето на госпожа Лиъри се разтегна в още по-широка усмивка. — Я стига, Мария. Със сигурност мога да твърдя, че той си пада по теб.

Мария Доменика не искаше никой да си пада по нея, особено Алекс. Тя харесваше двете малки стаи на най-горния етаж на високата тясна къща и се страхуваше, че една неудобна ситуация със сина на хазяина й може да доведе дотам, че да бъде помолена да напусне. Налагаше се просто да го избягва за известно време, докато той преодолееше малкото си увлечение. Щеше да е жалко, защото Киара го харесваше страшно много, но нямаше друг начин. Има ли мъж, има и проблем. Мъжете бяха разрушили досегашния й живот. Въпреки че Алекс изглеждаше добър човек, тя нямаше да му позволи да съсипе онова, което й бе останало.