Ники Пелегрино
Италианско изкушение (45)

16.

Премиерата на книгата беше бляскаво събитие. Киара копнееше да я поканят на нещо такова, но никога не й се бе случвало.

Проправяше си път сред морето от непознати лица, търсейки приятел. Навсякъде около нея чашите се пресушаваха до последната капка от елегантно пияни до козирката индивиди и Киара потрепери от ужас, като си помисли колко бутилки първокачествено италианско вино са изпикали, без да се замислят.

Хариет й бе предложила да организират купона в „Офисът“, но Джейни бе поклатила лъскавата си руса глава при вида на рафтовете, пълни с прашни книги и миш-маша от стари кожени дивани и абсолютно несъчетаеми столове.

— Знаеш ли, тук е прекрасно, скъпа — каза тя накрая. — Но не е най-подходящото място за премиерата на твоята книга.

Спряха се на художествената галерия на Сохо, управлявана от приятел на Джейни. Случи се така, че там имаше изложба на творби, вдъхновени от италианската кухня. Помещението беше дълго, с форма на тунел, широко приблизително колкото лондонската Ъндърграунд стейшън. Платната, висящи от белите стени представяха зловещи, прекомерно големи купи със спагети и заоблени оранжеви миди. Изображенията бяха порядъчно гнусни, но за щастие при създалото се стълпотворение повечето от картините бяха закрити.

Джейни бе извървяла свой собствен път към това, което за нея беше повече от обикновена премиера. Тя запази своя неотслабващ ентусиазъм и твърд контрол през целия дълъг път на редактирането, извика адвокати, за да се убеди, че книгата не позори никого, отново и отново проверяваше коректурата на страниците, дълго след като сърцето на Киара бе започнало да се свива само при вида им.

— Обичам тази книга твърде много — непрекъснато казваше тя на Киара. — Трябва да бъде сто процента перфектна.

Почти предусещайки го, Киара намери снимката си върху корицата с корона от тъмновиолетови домати, огърлица от босилек и глава чесън във всяка ръка. На обложката думите, изписани над главата й, гласяха: „Киара Фокс е кралица на италианската кухня“.

Когато всички страници бяха подписани, на Киара не й остана нищо друго, освен да се шляе из Лондон, да пие твърде много червено вино в „Офисът“ и неуморно да се разхожда със Салти четири-пет пъти дневно, докато напълно изтощеното куче започна да се крие под леглото на Хариет всеки път, когато я видеше да приближава с каишката.

Точно тогава, когато вече бе решила, че е забравена от целия книгоиздателски свят, Джейни се бе обадила с вълнуващи новини. Екипът й бе успял да сключи сделка с една телевизия. Цяла поредица трябваше да бъде снимана в кухнята на Пепина, а Паоло щеше да се изяви като съпътстваща звезда. Самият Паоло беше извън себе си от вълнение. И сега Киара го забеляза в центъра на купона, открояващ се сред тълпата от красиви хора. Той въртеше в ръка чашата си с вино и бе потънал в разговор с някакъв непознат. Тя го дръпна за ръкава.

— Паоло, ето къде си бил. Търсих те навсякъде.

— Ах, Киара! — Паоло се наведе и я целуна по бузата. — Ела и се запознай с Роджър. Той е телевизионен режисьор и има някои страхотни идеи за нашата поредица.

Откакто бе пристигнал в Лондон, животът на Паоло се превърна в един голям водовъртеж от срещи. Той обядваше с консултанти на пътнически бюра, закусваше с автори на готварски книги. Имаше срещи с агенти, телевизионни продуценти и издатели. С всички сили демонстрираше предприемаческата си мощ и едва намираше време да потупа Киара по главата или да я целуне леко по бузата.

Как е могла да се страхува, че той няма да пасне в нейния свят, чудеше се тя, докато го наблюдаваше как отново се шмугва сред навалицата, очаровайки всеки срещнат. Изглежда всички го обичаха. На практика сякаш имаше премиера на книга, писана от Паоло, а не от нея самата.

Телевизионният режисьор Роджър хвърли поглед над рамото й, забеляза някой по-известен и се разкара. За момент Киара остана сама, удавена в морето от непознати. Тогава забеляза в другата страна на тунела Хариет, хванала с едната си ръка Едуардо, а с другата — Алекс. Алекс би бил безпомощен и самотен на такова парти, но най-добрата й приятелка го бе открила и накарала да се чувства комфортно.

— Скъпа, изглеждаш чудесно. — Хариет я прегърна, а после дойде ред на мъжете.

— Майка ти щеше много да се гордее с теб — каза й Алекс и я задържа на една ръка разстояние, за да я огледа добре, а после добави с широка усмивка. — Макар че сигурно щеше да те изпрати вкъщи, за да свалиш тази рокличка и да облечеш нещо по-прилично.

Миниатюрната рокля, чиято дължина бе обратнопропорционална на дълбочината на деколтето, бе нещо, което Киара обикновено не рискуваше да облече. Големият алхимик обаче — слънцето — бе позлатило кожата й и тя реши, че ще може да се измъкне безнаказано. Не че Паоло забеляза. Толкова бе погълнат от бизнеса си, че присъствието на гладките загорели крака и ключици изобщо не му направи впечатление.

Хариет вдигна чашата си за тост.

— За теб, скъпа. За твоя успех като кралица на всички видове кухни.

Киара кимна в знак на благодарност и погледът й внимателно огледа питието в чашата, която Хариет държеше във въздуха. То не беше нейното обичайно вино или шампанско. Вместо това тя пиеше нещо безцветно и охладено. Можеше да е джин, но по-скоро приличаше на сода с лимон.

— Искаш ли чаша вино? — попита Киара, опипвайки почвата.

— Не, скъпа. Това ми стига — отговори Хариет и отпи малка глътка от съскащата течност.

Очите на Киара обстойно огледаха тялото на приятелката й. Костите на Хариет вече не се открояваха, талията се беше разширила и гърдите й тип „яйца на очи“, бяха набъбнали.

— Хариет, ти си бременна — ахна Киара.

Едуардо гордо се усмихна и с ръка обгърна кръста на любимата си, спирайки я върху заобления корем. Самата Хариет изглеждаше ужасена, а Алекс просто изглеждаше объркан.

— Не исках да разбереш по този начин — каза й Хариет.

— В кой месец си?

— Приблизително в четвъртия.

— Е, и кога смяташе да ми кажеш, Хариет? Когато детето тръгне на училище?

— Господи, съжалявам! — приятелката й изглеждаше почти съсипана. — Не можех да ти кажа, Киара, чувствах, че все едно те предавам.

— Какво?

Хариет решително отпи от чашата си.

— Щяхме винаги да сме заедно, нали? Ти и аз — в апартаментчето ни над „Офисът“. Щяхме да си прекарваме страхотно и да не се даваме на разните там съпрузи и бебета, като всички останали. Изобщо не ни пукаше, че караме тридесетте, защото винаги щяхме да си принадлежим една на друга. И сега аз съсипах всичко.

— Хариет, ти нормална ли си? Ти не… — Думите на Киара заглъхнаха. Сега не бе подходящото време за този разговор. Освен това Джейни я хвана за лакътя с намерението да я запознае с някого и не можеше да я пренебрегне. — За това ще си поговорим по-късно, ясно?

С това обещание Киара се извърна, за да стисне ръката на някакъв непознат. Неговата фигура, облечена в старомоден сив балтон, леко се олюляваше. През рамо бе преметнал ученическа раница. Кестенявата му коса оредяваше, предните му зъби жълтееха от никотина и около него се носеше отровният мирис на некъпал се от два дни мъж. Той изобщо не е на нивото на Джейни, помисли си Киара и не можеше да разбере защо издателката й е толкова запалена по него.

— Това е Пит Фаръл от „Сънди Поуст“ — каза Джейни и в обикновено гладкия й тон прозираше вълнение. — Пит, това е Киара Фокс, Кралицата на италианската кухня.

Пит Фаръл. За момент Киара не можеше да се сети къде е чувала това име. После си спомни, че бе чула как една вечер група журналисти в „Офисът“ говореха за него. Той беше репортер от „Сънди Поуст“, комуто принадлежаха най-големите специални интервюта. Имаше репутацията на голям нахалник на ръба между сериозната и жълтата журналистика. Момчетата от „Офисът“ не го харесваха много и сега, когато се бе срещнала лице в лице с него, Киара май споделяше мнението им.

— Фантастична книга, красавице — каза й той, а треперещите му пръсти поднесоха към устните му невидима цигара. — Имам предвид, че рецептите със сигурност са знаменити, но историята ти… тя е направо страхотна.

— Благодаря — лъчезарно отвърна тя.

Придърпвайки я с една ръка върху кръста, а с другата за ръка, той я насочи към ъгъла на помещението.

— Нека да се разкараме от тази тъпканица, става ли, така че да разменим две думи на спокойствие. Искаш ли още едно питие? Не? Сигурна ли си? Така е по-добре, нали?

Той я накара да седне на червен кожен диван, който очевидно бе част от изложбата. Върху страничните облегалки бяха залепени купи с лазаня, а върху седалката, където трябваше да има копчета, бяха кацнали образувания във вид на сушени спагети. Едното от тях некомфортно се бе забило в едва покрития задник на Киара и тя трябваше да се премести по-близо до Пит.

— Значи така, историята ти — каза той, навеждайки се към нея, за да говори поверително. — Майка ти има едновременно два брака, търсиш истинското татенце, имаш гадже, което може да ти е брат — това е нещо велико. Хората на Джейни ми казаха, че можеш да ми дадеш специално интервю. Смятам, че още тази неделя можем да го видим на първа страница, освен ако някой в кралското семейство не пукне или ако ни бомбардират терористи.

Той говореше бързо, с крайчеца на устата си, и Киара забеляза, че вече е измъкнал от раницата си бележник и писалка.

— Виж, не знам. Ще трябва да си помисля.

— Нямаме време да мислиш, крайният срок ме притиска.

— Е, в такъв случай, отговорът е не.

— Хайде, хубавице — примоли се Пит. Тя забеляза, че с единия си крак той нервно потропва нагоре-надолу. — Мисли за шума около книгата ти. Първа страница в „Сънди Поуст“. Би ли могла да искаш нещо повече?

— Да, сигурна съм, че ще ми направиш чудесна реклама, но има и други хора, чиито чувства трябва да се вземат предвид, втория ми баща Алекс например — отбеляза тя. — Той трябва да свикне с мисълта, че омъжвайки се за него, майка ми е имала два брака. Едва ли ще му помогне, ако види всичко това изкарано върху страниците на вестниците. Достатъчно лошо е, че го споменах в книгата си.

Тя забеляза, че Пит нахвърля някакви бележки, и бързо добави:

— Не, не можеш да ме цитираш.

Той неохотно пусна писалката.

— Не че цялата история няма да излезе наяве, нали? Има я в книгата ти, така че всички ще я прочетат. Със или без една малка статия — каква е разликата?

Киара не каза нищо и той продължи да я притиска.

— Виж, обикновено не правя това, но в твоя случай бих могъл да накарам шефа да ти предложи някакъв финансов стимул. Дали един хубав тлъст чек ще промени мнението ти?

Киара забеляза, че Паоло си пробива път през навалицата, и с гримаса му отправи зов за помощ. Не бе помислила за всичко това, когато бе написала книгата си. Сигурно е била наивна, но не бе осъзнавала, че животът й ще се отвори за останалите и хора като Пит Фаръл ще си пъхат носа в него или че и най-малката й тайна ще изскочи върху вестниците.

Сега Пит пробутваше своите намерения на Паоло и братовчед й изглежда не мислеше, че идеята е лоша.

— Имаш ли тази вечер фотограф подръка — питаше той репортера. — Можеш да ме снимаш с Киара, ако искаш.

— Уха, страхотно, страхотно! — кимаше Пит.

— Не, почакайте. Изобщо не е страхотно — възрази Киара.

Паоло се опита да намери опора в облегалката на дивана, но купата с лазаня му попречи. Това го накара да се настани до нея върху спагетовидните форми и обгърна с ръце раменете й.

— Не ставай глупава, това е фантастично — настоя той. — Този човек предлага да каже на милиони хора из цялата страна за твоята книга. Бъди мила с него, Киара, преди да е променил намерението си. Нека да дадем на читателите му наистина хубава история.

Киара неохотно се съгласи да отговаря на въпросите. Наблюдаваше неспокойно как Пит изпълва редовете по страниците на бележника със своя нечетлив почерк. За нея не остана незабелязано, че Паоло говореше почти толкова, колкото и самата тя, описвайки колоритно първата им среща.

— Да, да. Чудесно — мърмореше през цялото време Пит, докато драскаше с писалката.

След като свършиха, фотографът ги накара да позират почти прегърнати пред една от гнусните спагетени картини.

— Приближете главите си. Хайде, приближете главите си — скара им се той.

— Трябва ли да сме толкова близо един до друг — попита Киара, отдръпвайки се малко, но Паоло я стрелна с обиден поглед и тя омекна. Вече си представяше как през следващия неделен ден ще й се догади, когато изтича да си купи вестници. От всеки брой на „Сънди Поуст“ щяха да се кокорят лицата им — нейното и на Паоло. Киара започна да се моли за смърт в кралското семейство, но изпита вина.

Шумът на купона се бе вдигнал с доста децибели, хората по-скоро ораторстваха един пред друг, отколкото разговаряха. Киара реши да не се съпротивлява на вътрешния си порив да избяга някъде и дръпна Паоло за ръкава.

— Нека да се махаме оттук. Ще извикам Алекс, Хариет и Едуардо и ще отидем да вечеряме някъде.

Паоло разсеяно й отвърна:

— Ти върви. Ей там има един агент, който трябва да поздравя. Само ми кажи къде отиваш и аз ще ви намеря по-късно.

Тя го остави потънал в разговор с ослепително момиче с очила с тъмни рамки. Главите и телата им бяха твърде близо едно до друго. Фотографът от „Сънди Поуст“ щеше да хареса тази поза, помисли си Киара, докато следваше Хариет през външната врата.