Ники Пелегрино
Италианско изкушение (33)

4.

Кутиите бяха качени на най-горния етаж в стаята, запазена специално за Мария Доменика. Креслото й бе все още там, където го бе оставила, обърнато към прозореца, така че пред очите й да се открива реката, носеща се към Ливърпул. Тя обичаше този изглед. Обичаше дори отвратителната висока бетонна кула, в която някога имаше ресторант и която все още се открояваше в небето със скованата си грозота.

— Понякога има красота в грозотата — беше й казала Мария Доменика. — Във фабриките и комините, в сградите, които е трябвало да бъдат срутени преди десетилетия или пък изобщо не е трябвало да бъдат строени. В тях има красота. Трябва само да знаеш къде да я търсиш.

Докато стоеше в стаята, която сякаш още пазеше уханието на майка й, Киара си спомни за дългите часове, през които тя седеше там, вперила очи в пейзажа, а дългата й черна коса падаше по гърба на стола. Мария Доменика харесваше този пейзаж най-много, когато времето побеснееше, когато дъждът шибаше по прозорците и Ирландско море повеляваше на най-големите си вълни да нахлуят в реката.

— Напомня ми за сватбения ми ден — понякога доверяваше Мария Доменика.

Киара си спомни, че много често майка й държеше скицник на коленете си и молив в ръка, макар че рисунките винаги изчезваха, преди някой да има възможност да им хвърли поглед.

Кутиите, разбра Киара, рисунките са в кутиите.

Откри ги подредени на най-високия рафт в гардероба й. Олюлявайки се на стола, тя ги свали една по една и ги нареди на пода до креслото. Представляваха обикновени кафяви кутии, каквито се използваха в супермаркетите, върху тях бяха щамповани имена като „Печени ядки Хайнц“ и „Тоалетни принадлежности Клийнекс“, но върху всеки капак с черен маркер майка й бе написала инициалите си „МД“ и дата. Киара отвори първо кутията с най-късна дата и откри онова, което беше очаквала — рисунки на пейзажи, които Мария Доменика бе харесвала и бързи скици на обичаните хора. На една от тях Алекс се взираше под капака на някаква кола. Върху друга скица Киара разпозна себе си на улицата с първото си колело. Разбра, че майка й е притежавала истински талант. Скицата беше груба, но беше уловила ленивата сърдечна усмивка на Алекс и върховната концентрация на детето да не се прекатури от колелото.

Най-хубави бяха градските пейзажи — големите, наредени една до друга сгради, умислили се над река Мърси. Бяха великолепни. Киара не можеше да повярва, че са излетели изпод молива на майка й.

Втората кутия разкри още произведения на изкуството. Мария Доменика не се бе ограничила само с молива. Ръката й бе опитала и водните бои, както и дилетантска работа с въглен. Една-две от картините в тази кутия бяха по-груби и повърхностни. Киара откри инициалите на Алекс в ъгъла. Очевидно не му бе отнело много време, за да разбере, че няма никакви способности.

В последната кутия беше нейният последен шанс. Реши, че ако и там няма нищо, което да я насочи към Италия, ще се предаде и ще се върне към въртенето на точилката.

Първите няколко скици съдържаха познати сцени — госпожа Лиъри сервира сандвичи в кафенето, деца скачат в басейна. Водния комплекс в Ню Брайтън отдавна го нямаше, разрушиха го, когато градският съвет реши, че поддръжката е твърде скъпа. Киара почувства пристъп на носталгия, когато видя на рисунка себе си, застанала гордо на високата пързалка, и на друга, където бе заровила лице в захарния си памук.

Щом преполови кутията, рисунките започнаха да се променят. Сцените бяха пасторални, а не градски пейзажи. Схлупена къщурка, заобиколена с прашни поля и дървета. Бивол пасе до езеро. Тъмен мъж с лице на горски дух и сребристи очила, застанал до старомодна кафе машина и облечен с бяла колосана престилка. Типажите сякаш бяха италиански. Дали майка й ги бе нарисувала по памет, чудеше се Киара. Ако беше така, бе ги уловила учудващо ясно.

На дъното на кутията имаше пощенски плик, чийто адрес беше изписан с почерка на майка й, и още един, незапечатан и толкова тънък, че може би беше празен. Киара първо погледна в него и измъкна измачкана и избеляла черно-бяла снимка на тъмен мъж с голям корем и смеещи се очи и някаква жена, също с щедри пропорции. Бяха облечени в нови дрехи и снимката носеше ореол на официалност. Киара си помисли, че може би това е сватбена снимка, направена преди много време. Развълнувана, тя разтвори плика, но нямаше нищо друго.

Оставаше писмото. Киара знаеше, че навлиза в личното пространство на майка си и че никога не би получила похвала за това. За момент се поколеба, докато дешифрираше името и адреса, изписани върху плика. Четеше се: Ерминио и Пепина Кароца, Фаториа ди Кароца, Сан Джулио, Кампаня, Италия.

Киара внимателно отвори плика. Писмото вътре, дълго три страници, беше написано на италиански. Тя разпозна само думите, с които започваше — Cara Mama e Papa.

Киара замръзна. Имаше чувството, че най-накрая е започнала да разплита загадката. Взираше се в писмото и се опитваше да разбере повече. Откри собственото си име и думата Ливърпул, но всичко останало беше неразбираемо. Хариет се бе оказала права — трябваше да е понаучила малко италиански. Но едно нещо се изясни — Мария Доменика беше писала на баща си и майка си в Италия, но никога не бе пуснала писмото. Защо? Какво я бе спряло? Сега Киара имаше повече въпроси от всякога.

Най-накрая отново подреди всичко в кутиите и отдели само три неща — снимката, писмото и скицата с молив, където бе изобразена самата тя на върха на пързалката в Ню Брайтън.

Киара се прозя и протегна. Нямаше какво повече да направи, докато не намереше някой, който да говори италиански достатъчно добре, че да й преведе писмото. Сега обаче се чувстваше по-уверена. С адреса, снимката и неизпратеното писмо разполагаше с достатъчно материал, за да започне да търси. Утре сутринта щеше да позвъни тук-там и ще провери за евтини полети, а след това ще отиде до града да си купи самоучител по италиански на аудиокасети. Чрез него щеше да получи най-основни езикови познания, преди да отиде там, макар да бе сигурна, че повечето хора ще говорят английски. Нали английският е универсалният език на нашето време?

Отнасяйки находките си, Киара слезе обратно по стълбите. Трябваше й едно питие. Започна да рови из кухненския шкаф, докато не откри бутилка лошо френско трапезно вино. Вкусът на корка леко се усещаше, но за нея нямаше значение. Търсеше силата на алкохола, а не приятното изживяване.

Отнесе чашата и бутилката в голямата предна стая с изглед към реката и се сви на дивана. Когато Алекс се завърна от кръчмата, вече бе достигнала утайката в дъното на бутилката.

— Пиеш сама — отбеляза Алекс. — Първият признак на алкохолизма.

— Отдавна отминах първия знак — засмя се Киара. — Живея с Хариет, помниш ли? Пиенето е въпрос на оцеляване.

— А пък ти си готвач — добави той. — Готвачите са прочути с това, че го удрят на пиянство.

— Точно така. Нещо повече, може да го имам и в гените си. Сигурно произлизам от семейство на заклети пияници и ми се струва, че съм на път да го открия.

— Какво имаше в кутиите? — веднага попита Алекс.

— Скици и рисунки, купища и купища скици и рисунки, някои много добри. И това. — Тя му показа снимката и писмото. — Единствените ми следи, но поне имам нещо, с което да започна.

Алекс внимателно огледа двойката на снимката и адреса върху плика.

— Съжалявам, не ги познавам.

— Така си и мислех.

Намръщен седна на дивана до нея. Дъхът му миришеше очарователно на бира, но слабото му тяло беше точно толкова напрегнато и сковано, колкото и по-рано.

— Струва ми се, че те разочаровах — каза й той. — Би трябвало да съм в състояние да ти помогна.

— Вероятно знаеш нещо, което би помогнало, просто не го съзнаваш. Ако поговориш малко с мен за мама, може би ще стигнем до него.

— Добре, щом така искаш. Но за какво точно искаш да говорим?

Киара се умълча.

— Спомни си, когато тя за пръв път дойде в къщата и аз съм била съвсем малка. Какво в нея те озадачи? Правеше ли нещо, което ти се струваше наистина странно?

— Тя много се разхождаше — отвърна Алекс, без да се замисли. — Може би си спомняш тези разходки? Ден след ден, винаги, когато разполагаше със свободно време, излизаше навън и те влачеше из целия град. Сигурно е пребродила всяка малка уличка повече от един път.

— Търсила ли е някого?

— Да, така мисля. Но никога не го откри.

Алекс се изправи и отиде до шкафчето в ъгъла. Измъкна оттам бутилка австралийски шираз.

— Да знаеш — това е мястото, където напоследък държа приличната пиячка — каза той, докато отпушваше бутилката. За себе си наля една чаша, а на нея предложи всичко останало.

— Е, хайде, давай! Така или иначе утре ще имам отвратителен махмурлук, затова е най-добре да продължавам — реши Киара.

Той отново седна до нея и замислено отпи.

— Тя се държеше много странно относно рисунките си. Макар че я окуражавах по всякакъв начин — записах я на курс по рисуване, купих й принадлежности, дори сам опитах — тя не ми позволи да видя нейни работи. Разбира се, може да е било свенливост или липса на увереност, но ми приличаше на нещо друго.

— Какво?

— Не знам, може би беше посрамвана или наплашена. Не обичаше дори да я гледам как рисува.

— Но там има толкова много скици на теб и на мен! Сигурно си гледал как ги прави?

— Не, никога. Мисля, че ги е рисувала по памет. — Той гаврътна чашата си и отново я напълни. — Има още едно нещо, което може да е от значение.

— Да?

— Държа се много странно на нашата сватба. В онези дни хората винаги изпращаха сватбена снимка до местния вестник, за да я публикуват. Мария не ми позволи да направя това. Не ми позволи дори да изпратя бележка за колоната, в която известяваха за сватби, раждания и смърт. Когато й предложих да се оженим, тя първо отказа. Не спомена, че не ме обича или не си пада по мен. Това, което каза, беше: „Не мога да се омъжа за теб. Просто е невъзможно“. Никога не го забравих.

— И какво според теб означава?

— Не знам. Мисля, че изобщо не исках да разбера. Имам чувството обаче, че ти се каниш да откриеш отговора на този въпрос. — Той хвърли поглед към снимката с добре охранената двойка. — И ако тези двамата са още живи, ти ще ги издириш.

Киара се усмихна.

— Мисля, че имам някакъв шанс. Първата ми стъпка ще бъде да намеря кой да преведе писмото.