Ники Пелегрино
Италианско изкушение (51)

22.

Пластмасова чаша със слабо кафе стоеше на масата, а до нея — огромна кифла с шоколадови пръчици отгоре. Киара не можеше да понесе мисълта да опита едното или другото. Искаше й се да бъде всякъде другаде, но не и в този влак, стрелнал се през гръбнака на Англия към непознатия на име Уилям Смит.

Киара бе препрочела отново и отново думите в писмото от баща си, преди да забележи най-важното — пощенската марка и обратния адрес. За няколко мига тя ужасено ги гледаше, а после заплака. Уилям Смит живееше в Ливърпул — от другата страна на реката, покрай която се издигаше домът, в който бе израснала. Там ли е бил през цялото време?

Тя отпи от кафето си и се намръщи на слабия му горчив вкус. Отчаяно искаше да изпълни времето си с нещо, затова извади от дамската си чанта чиста полиетиленова папка и прегледа съдържанието й за стотен път. Вътре бяха майчината й рисунка с молив, където беше изобразена Киара, застанала на върха на пързалката в комплекса на Ню Брайтън; старата сватбена снимка на Пепина и Ерминио, преди времето и тъгата да изтрият младостта от лицата им; снимката, която бе изпратил Уилям. Киара бе разглеждала тази снимка толкова пъти, че дори със затворени очи можеше да опише всяка подробност — слънчогледите върху роклята на майка й, грозната шапка на туриста, седнал на пейката до нея, прекрасният фонтан зад тях. Мария Доменика се усмихваше, но при внимателно вглеждане очите й изглеждаха предпазливи, докато примигваше срещу слънцето. Дали изпитваше недоверие, или не харесваше онзи, който държеше фотоапарата? И дали по времето, когато е била направена тази снимка, тя е започнала да подозира, че е забременяла?

Киара си представяше колко изгубена и самотна се е чувствала майка й през всички тези години, когато историята на живота й е стояла заключена в нея. Мария Доменика не бе имала свободата да я довери на някого. Киара се ядоса на себе си и се почувства предателка. Как можа да посегне на нещо толкова лично и да го сложи на показ върху безличните страници, достъпни за очите на хиляди непознати?

Ако не беше толкова обсебена от идеята да намери баща си, „Кралицата на италианската кухня“ можеше да бъде една обикновена книга с готварски рецепти и от нея нямаше да произлязат никакви злини. Хората пак щяха да я купуват, да преглъщат при вида на снимките и да се кълнат, че някой ден ще купят продуктите за pasta e fagoli, преди да я напъхат между останалите готварски книги в библиотеката си. Киара обаче не се задоволи с това. Раздрънка се за тайните на майка си и направи онова, в което Мария Доменика не бе успяла. Откри човека, позирал гордо пред фонтана Треви преди толкова много години, и беше на път да се срещне с него. Освен ако… освен ако…

Киара се опита да предположи какво би сторила майка й на нейно място. Това не беше лесно, защото Мария Доменика се различаваше твърде много от дъщеря си — по-сдържана, понякога не бързаше да отсъжда, често беше сериозна. Въпреки казаното от Джовани щеше ли тя да се реши на тази среща с Уилям? Дали пък нямаше да реши, че животът и на двамата е стигнал твърде далеч и днес не е нито сигурно, нито желателно пътищата им да се кръстосат? Киара някак си долавяше, че майка й би се задоволила просто да узнае, че нейният Уилям е жив и здрав, и би продължила живота си, без изобщо да го види.

Потънала в колебанията си, Киара се взираше през прозореца. Паралелно на железопътната линия течеше канал, изпъстрен с тесни ярко оцветени лодки и малки извити мостчета. Гледката беше приятна, но скоро остана зад гърба й, защото влакът продължаваше своя път.

Киара бе изминавала същия този път толкова много пъти, докато майка й беше жива. Открадваше ден-два от горещата кухня на онзи лондонски ресторант, в който се бе наела на работа по това време, качваше се на влака и броеше ориентирите, маркиращи пътя й до дома — първо железопътния възел на Уетфорд^[1], след това разпрострелите се на север Мидландс^[2], докато внезапно изскочилият Рънкорн Бридж^[3] й подскажеше, че почти е стигнала до дома.

Алекс обичаше да я посреща на Лайм стрийт стейшън и да я откара до дома през тунела на Уолъсей с някоя от своите раздрънкани ненадеждни коли. Когато пристигнеха, майка й винаги я очакваше в кухнята, често приготвила любими лакомства, например печени маслени бисквити, чийто сладък аромат изпълваше тясното помещение.

Когато след ден-два настъпеше време за отпътуване към Лондон, Мария Доменика заставаше на външната врата и махаше с ръка.

— Имаш последна възможност да кажеш довиждане на мама — обичаше да казва Алекс, докато завиваше зад ъгъла. Ако Киара извърнеше глава, Мария Доменика винаги беше там и винаги й махаше.

Завръщането у дома никога нямаше да бъде същото. Смъртта отнесе топлия сигурен свят, с който Мария Доменика обгръщаше дъщеря си. Припомнянето, че този свят си е отишъл за добро, я изпълваше с огромна тъга и самота.

Киара махна опаковката на кифлата си и отхапа, за да се успокои. Докато отново се взираше през прозореца, постепенно започна да приема мисълта, че й остава само последната крачка. Наистина нямаше избор. Както влакът между Лондон и Ливърпул се движеше все напред, така и тя трябваше да продължи пътя си.

Нещата в голямата къща край реката се бяха променили. Алекс навсякъде бе разхвърлил страници от вестници и списания, пълни с обяви за недвижима собственост. Рекламите за удобно усамотяване в едноетажни вили и едностайни апартаменти бяха оградени със замах.

— Ти обмисляш преместване! — възкликна изумена Киара, хвърли на пода чантата и свали якето си.

— Пазарът на имоти е полудял — отговори й Алекс. — Тази къща струва цяло състояние. Смятам да я продам, да си купя нещо по-евтино и с остатъка да купя малка лодка, така че аз, Боб и Тони да ходим за риба.

Киара посочи с глава разноцветната мътилка на Ирландско море.

— И какви риби се хващат там? — попита тя. — Радиоактивни?

Алекс се засмя.

— Работата не е в риболова, Киара, нали? Риболовът изобщо не е от значение.

След това той седна до нея, вече сериозен, и взе ръката й.

— Не ми каза защо си идваш у дома, миличка. Всичко наред ли е?

Непроляните сълзи неочаквано я задавиха, тя измъкна писмото на Уилям Смит от чантата си и му го подаде, успявайки само да промълви:

— Баща ми.

Алекс спокойно претегли писмото в ръката си и помисли за момент.

— Носи пощенска марка от Ливърпул — отбеляза просто той и чак тогава измъкна листовете хартия.

Киара забеляза как розовата му кожа пребледнява, докато четеше думите, написани от Уилям Смит.

— Съжалявам, татко — каза му тя. — Това те натъжи.

Той поклати глава. Беше негов ред да се задави с думите. Най-сетне прочисти гърлото си:

— Не съм тъжен, просто съм поразен.

— Поразен? От какво?

— Ето. — Той посочи обратния адрес, изписан в началото на писмото. — Виж какво пише тук.

— Уилям Смит, „Ливърпул Арт Съплайз“, Болд стрийт, Ливърпул — прочете Киара. — Не разбирам какво толкова те поразява?

— Ами работата е там — бавно каза Алекс, — че от „Ливърпул Арт Съплайз“ купих на майка ти моливите и хартията за рисуване.

Киара за миг помисли върху думите му.

— Господи! — промълви тя.

— Макар че оттогава сигурно десет пъти е сменило собствениците си — бързо добави Алекс. — Кой магазин в днешно време ще остане над тридесет години в едни и същи ръце?

— Да, прав си — съгласи се Киара, но в стомаха й се бе загнездило тягостно чувство, което преди липсваше. Тя нервно потърка корема си.

— Добре ли си? — попита Алекс.

— Изядох една голяма шоколадова кифла във влака — отговори тя. — Нещо не се спогодихме.

В действителност Алекс не я слушаше. Изражението на лицето му беше замаяно и бузите му все още не бяха възстановили розовия си цвят.

— Тя веднъж отиде там сама, твоята майка — подхвърли той.

— До „Ливърпул Арт Съплайз“?

— Точно така. Каза, че искала със собствените си очи да провери какво предлагат там. Струва ми се, че искаше да опита някаква нова техника или нещо такова, не съм сигурен.

— И?

— Отиде там само веднъж. Върна се с празни ръце и каза, че предпочита аз да ходя дотам и да пазарувам вместо нея. Каза още, че така сякаш всеки път получавала подарък.

Киара не можеше да повярва, че майка й е успяла да крие тайната си от нея толкова дълго време.

— Значи мислиш, че… — започна тя.

— Не знам, Киара. Може би.

— Как изглежда той? — настоя тя. — Сигурно си спомняш човека, който те е обслужил. Как изглежда той?

— Не знам, Киара. — В погледа на Алекс имаше някаква безнадеждност. — Честно казано, той изобщо не ми направи впечатление. Просто някакъв тип. Защо не отидеш до „Ливърпул Арт Съплайз“? Така ще провериш сама.