Ники Пелегрино
Италианско изкушение (15)

15.

Мария Доменика изриваше добре разложената, натрупана на могила тор и я разпръсваше с лопата. Работата беше тежка и уморителна. Внимателното боравене с лопатата бе абсолютно необходимо, за да не нарани твърде много от дебелите розови червеи, промушващи се под нея.

— Хубаво е да имаш много червеи в градината — одобрително се провикна Елена от стария брезентов шезлонг, разположен под сянката на едно дърво. — Разравят почвата и помагат на зеленчуците да дишат, така че стават по-вкусни.

Не за пръв път Мария Доменика се питаше как цял живот ще търпи безумните съждения на тази жена. Усмихна се, но не промълви нищо в отговор. Вдигна мотиката и започна да прекопава твърдата глинеста земя. Марко беше решил, че иска зеленчукова градина като тази, която майка му имаше до голямата къща.

— Искам домати, босилек и магданоз — нареди той. — И може би малко фасул, и салата. Ето тук, от вратата на кухнята нататък, така че да са свежи, когато приготвяш храната ми.

Обхванат от неочакван ентусиазъм, с рядко усърдие той прекара цял час в прекопаване на един правоъгълен равен участък земя, насичайки го на големи груби буци.

— Ето, давам ти начален старт — каза накрая и се отдръпна, за да се възхити на работата си.

Затова сега, когато прохладата на ранната неделна сутрин постепенно преливаше в пладнешка горещина, Мария Доменика свършваше работата с търпеливото прекопаване на земята парче по парче и внимателното й смесване с черна изгнила тор. След като приключеше с това, тя трябваше да засади отзад боба с поддържащите бамбукови колове, доматите в средата, а подправките и салатата — най-отпред.

— Разбира се, вече е твърде късно за садене — провикна се Елена. Кръглото й дебело лице леко започваше да се изпотява с нарастването на горещината. — Трябваше да свършиш всичко това още преди няколко седмици. Припомни си да започнеш по-рано следващата година.

Мария Доменика спря за секунда и задържа погледа си върху бивола, който кротко пасеше в ливадата до къщата.

— Следващата година ли? — попита тя.

— Ами да, трябва да разхвърляш тора поне месец преди да започнеш саденето и да посееш семената, когато вали, но земята е топла. Така ще постигнеш най-добър растеж.

— Ясно.

— Босилекът трябва да се засади между доматите, а не отстрани в отделна леха — заради насекомите.

— Ясно.

— Отглеждам зеленчуци от ранно детство, Мария Доменика, и знам за какво говоря. Вие младите не си давате труд да слушате съветите на възрастните, разбирам това, но понякога си струва да държиш ушите си отворени. Помня, че когато бях на твоята възраст…

Тя задърдори отново и отново като радио, като някоя от онези досадни станции, които говорят твърде много и пускат твърде малко музика.

— Както и да е, скъпа. — Кръглите й бузи подскачаха, а късите пръсти бяха вдигнати заповеднически във въздуха. — Радвам се, че правиш зеленчукова леха. Продължавай да трупаш тор и когато дойде време бащата на Марко и аз да се преместим тук, почвата ще е станала идеална.

— Какво? — Мария Доменика се обърка. — Защо да се местите тук?

— О, говоря за бъдещето, след години. Тогава ти и Марко ще имате още деца и ще ви е тясно в тази малка къща. — Елена се облегна назад в шезлонга и самодоволно протегна кафявите си космати крака. — Такъв е планът: да си сменим къщите. А след това, когато ние си отидем от тоя свят и вашите деца пораснат и създадат свои семейства, вие ще се върнете тук и ще им оставите голямата къща. Така стават нещата в семейство Манцони, такава е традицията. Мисля, че е хубаво бъдещето ти да е предначертано, така няма изненади.

— Изненадите лошо нещо ли са?

— Е, напоследък имахме доста в семейството, нали? — Елена хвърли поглед към Киара, която кротко спеше до нея в бебешката си количка. — Мисля, че спокойно можем да минем без повече сюрпризи през следващите петдесет години и отгоре.

Докато покорно прекопаваше твърдата глинеста почва, за миг Мария Доменика си представи какво би било да бъдеш заровен до шията в нея — без да можеш да се движиш, целият живот — предначертан, без никакви промени, без изненади…

— Ами ако си принуден да се промениш — попита тя напрегнато. — Принуден от обстоятелствата.

— Какви обстоятелства? — Широкото чело на Елена се сбръчка от объркване. — Тук никога нищо не се нуждае от промяна. Хората винаги ще искат да си хапват моцарела, затова винаги ще гледаме биволи. Не, нищо в живота ни не се нуждае от изменение. Можем да останем тук, в нашата ферма, и да вършим това, което винаги сме вършили, докато ни изнесат в ковчег с краката напред. След това ще дойде ред на децата да поемат нашите задължения. Така стоят нещата. Винаги е било така.

— Не можеш да надникнеш в бъдещето. — Мария Доменика обилно се потеше, докато яростно разсичаше почвата.

Елена присви очи срещу слънцето.

— Е, поне в най-близкото бъдеще мога да надникна — отговори доволно тя. — Мога да отгатна, че заради теб и двете ще закъснеем за неделния обяд на майка ти, ако не се прибереш в къщата и не се измиеш час по-скоро.

По изключение Мария Доменика не започна да спори. Струпа инструментите върху ламаринения навес, прилепен за грозната стара къща, и се опита да бъде по-благоразположена към свекърва си. Не беше лесно, тази жена беше направо вбесяваща. Тя бе провалила Марко, наистина тя бе виновна. Ясно се виждаше защо се е превърнал в суетния мързелив малък некадърник, който беше днес. Елена не само бе прекарала живота си в готвене заради него, а миеше косата и режеше ноктите на ръцете и краката му. Сега той очакваше същото от съпругата си. Първия път, когато й връчи ножичката за нокти и тикна крака си в скута й, тя не повярва на очите си.

— Изрежи ги напречно — инструктира я той. — След това вземи пилата и изглади краищата.

Мария Доменика не разбираше как може човек, който всеки ден върши земеделска работа, да бъде толкова дребнав по отношение на външния си вид. Докато се изгърбваше над легена в малката баня, измивайки със сапун потта и калта, тя се усмихна. Надяваше се биволът и прасетата да оценят по достойнство прекрасния педикюр на съпруга й.

По коридора отекна гласът на Елена, приканващ снаха си да побърза. Тя оправи косата си и се пъхна в безформения червен парцал на цветя, който напоследък минаваше за най-хубавата й дреха.

— Почакай една минута — извика в отговор.

Лучия й бе казала, че трябва да започне да се гримира. Само малко червило и туш за мигли, беше предупредила лелята, придай си малко цвят. Гримът обаче изглеждаше чужд на лицето й. Прекара мокри пръсти през косата си, за да я заглади, и реши, че това е достатъчно.

Слава богу, пътуването до дома на родителите й беше кратко. Седеше натъпкана до Елена в малкия фиат и от това я полазваха тръпки. През цялото време свекърва й сменяше скоростта, дебелата ръка докосваше нейното коляно. Когато Елена завъртя волана, острият й лакът неочаквано я ръгна в ребрата. Не можеше да понесе всичко това. Марко е излязъл от утробата на тази жена, помисли си тя с отвращение, притискайки се към вратата на автомобила. Той ме докосва… тя ме докосва… сякаш съм тяхна собственост.

Притисна по-плътно Киара, когато колата избуксува в прахта, защото Елена взе завоя твърде бързо. Не е далеч, само след мръсния камион пред дома на Франческа Маджио, после прекосяваме оживения главен път и сме у дома.

Докато се придвижваха по алеята, Мария Доменика видя семейството си, вече събрано около дългата дървена маса, изнесена навън под лимоновото дърво. Ерминио бе заел централното място и възхитено се взираше в подноса с лазаня пред себе си. До него седяха Марко и баща му Джино, който идваше направо от незаконните сутрешни игри на карти в града. Мария Доменика забеляза, че чашата на Марко вече е наполовина празна и лицето му е започнало да порозовява.

По-малките й сестри се бяха струпали върху високата пейка в далечния край на масата, между тях се крепеше Салваторе. Сбрали главите си с дълги черни коси, те се кикотеха и тихо разговаряха за нещата, които интересуват малките момичета. Росария не се виждаше никъде, но ядното тропане на тиганите в кухнята обозначаваше мястото, където може да бъде намерена.

Ерминио огледа най-голямата си дъщеря и в меките му очи имаше обич. Той потупа стола до себе си и извика:

— Ела и седни до мен. Покажи ми бебето си, искам да видя колко е пораснала.

Мария Доменика въздъхна.

— Може би трябва да проверя дали бих могла да помогна там — каза му тя и кимна към кухнята.

— Не, не. Сестра ти държи всичко под контрол. Днес няма да работиш, а ще почиваш. Сега донеси твоята бамбина, за да я целуна.

Мария Доменика внимателно се отдръпна от свекърва си и потъна в стария опърпан стол до своя баща.

— Хубаво е да си дойда вкъщи — каза му тя.

— Хубаво е да те видим отново вкъщи — отговори той, протегна ръка и нежно щипна с палеца и показалеца си меката буза на Киара.

— Не е ли красавица? Моята малка внучка, най-хубавото бебе в целия свят.

Невероятно силен трясък откъм кухнята, последван от възгласа merda почти удави думите му. Този път Росария беше счупила нещо.

Стресната, Елена почти се изправи от мястото си, но изглежда никой друг не отбеляза, че има нещо нередно. Само малките момиченца се разсмяха по-силно и Пепина, зачервена и изпотена от печенето на чушките, няколко пъти завъртя очи.

Най-накрая Росария излезе от кухнята, залитайки под тежестта на цяла камара паници.

— Тъкмо навреме. Лазанята вече изстива и тук всички умираме от глад — каза й благо Ерминио и пъхна палец в твърде стегнатия колан на панталона си. — Виж как дрехите ми стават по-големи с всяка изминала секунда.

Росария изглеждаше притеснена и неприветлива, докато раздаваше чиниите като тесте карти. Ерминио не забеляза. Беше прекалено зает да се любува на огромния поднос със спагети, домати, моцарела и млечен сос бешамел, положен пред него.

— Кой е гладен? — попита той и внимателно разряза лазанята. — Помнете, че това е само първото ястие. Освен това ще има кардон, melanzane alla parmigiana^[1], pollo alla cacciatora^[2] и печени змиорки. Ще ядем най-хубавото солено pecorino и prosciutto^[3] от нашите собствени прасета и разбира се, достатъчно от прекрасния хляб на жена ми. Най-накрая, за десерт, аз лично приготвих праскови, напоени в червено вино, много са вкусни.

Ерминио целуна върха на пръстите си и хвърли скъперническа усмивка към масата.

Докато Росария мъкнеше пълни и празни подноси от кухнята, баща й здраво ядеше. Първо изпразни собствената си чиния, а след това помогна и на Мария Доменика. Между хапките я подложи на внимателен разпит.

— Щастлива ли си?

— Не съм нещастна.

— Марко добре ли се държи с теб?

— Не се държи лошо.

— Работата в кафенето не ти ли идва в повече?

— Не, Франко не ме товари много.

— Липсва ли ти Рим?

— Да, малко.

— Какво ти липсва?

— О, някои места… някои хора.

— Какво вършеше там през цялото време?

Колко странно? За пръв път някой показваше толкова голям интерес към онова, което й се е случило в Рим, с изключение на въпроса кой е бащата на бебето й. Всички се интересуваха само от последното — без Франко, разбира се, но той самият беше твърде затворен, за да си пъха носа в работата на другите. Сега обаче баща й бе решил да зададе въпроса. Какво можеше да му отговори? Колко можеше да му разкрие?

— Ами първото нещо, което направих, беше да си намеря работа. Спрях се на едно малко кафене, близо до Испанския площад. То беше много по-различно от нашето — пълно с туристи, с лица, които се сменят всеки ден. Хората бърбореха на най-различни странни езици, имаше много англичани…

— И?

— Отначало собствениците се държаха добре. Дадоха ми стая на последния етаж от същата сграда… стълбите бяха толкова много. Понякога, когато в кафенето имаше много клиенти, едва намирах сили да ги изкача.

— Даваха ли ти почивни дни? — Ерминио набучи парче пилешко месо от нейната чиния и го излапа.

— О, да. Даваха ми два почивни дни през седмицата и те бяха прекрасни. През повечето време се разхождах из града и разглеждах сградите. Когато си в Рим, ти се струва, че зад всеки ъгъл те чака някой прекрасен фонтан или площадче, изникнало точно пред теб. Нямах карта на града, просто се разхождах и разучавах. Понякога правех опити да открия картините, които помнех от кафенето. Всеки път, когато видех някоя от тях, се чувствах малко по-близо до дома.

— Много ли от тях видя?

— Няколко. Повечето обаче не са в Рим, а във Флоренция, а аз не успях да стигна дотам. Може би някой ден ще отида, кой знае… — Думите на Мария Доменика заглъхнаха. Тя усети, че Марко се взира в нея, и се запита откога я е слушал.

Ерминио откъсна очи от блюдата с пилешко, домати, лук и розмарин и стрелна с поглед зет си.

— Марко — нареди той, — иди в кухнята и виж какво прави Росария с това prosciutto. Кажи й, че го искам нарязано на тънки резенчета. Може би й трябва помощ.

Марко покорно се отдалечи и Ерминио отново се обърна към най-голямата си дъщеря.

— Може би някой ден ще посетиш за кратко Флоренция — съгласи се той. — Няма причина да не го направиш. Но ще останеш малко и след това ще се върнеш отново в Сан Джулио. Тук е твоето място.

Мария Доменика кимна с глава.

— Тук е домът ти, figlia.

— Да, тук е моят дом, татко, но не онази бърлога в стопанството на семейство Манцони. Моля те, нека се върна, Марко няма да го е грижа. Няма да му липсвам, а тук има нужда от мен. — Тя многозначително погледна към кухнята. — Росария не се справя. Мама изглежда уморена. Нека да се върна вкъщи и да съм от полза. Моля те.

— Росария ще се справи — непреклонно каза баща й. — Време е да си заслужи хляба в тази къща. Не се тревожи за нея. А майка ти… Може би е малко уморена, но не би искала да се върнеш тук. Тя знае, че сега твоето място е до съпруга ти. Всички мислим така.

— Тук ще бъда по-щастлива.

Ерминио въздъхна.

— Просто си дай малко време. Знам, че може да ти се струва странно, но те не са чак толкова лоши. — Той хвърли поглед към Елена, която придирчиво отстраняваше някаква въображаема тлъстина от месото си, и лъщящата плешива глава на Джино, сведена над чинията, докато той лакомо тъпчеше храна в устата си. — Те искат най-доброто за вас. Може би не правят някои неща като нас, но… просто ще трябва да свикнеш.

След това той тежко се надигна от стола и потупа големия си заоблен корем.

— Преядох. По-добре да отида и да освободя малко място, иначе няма да има къде да сложа следващото ядене.