Ники Пелегрино
Италианско изкушение (36)

7.

Джовани се оказа прав за прехода — беше лесен, но не особено приятен. Стори й се, че пътят наскоро е бил разширен и са добавили второто платно. Нямаше време за оглед на околността и могилите твърда земя, които периодично препречваха пътя й. Най-накрая жилищните сгради отстъпиха пред природата и Киара забеляза, че минава покрай двуетажни къщи, разположени по-нарядко. Те бяха боядисани в розово, оранжево или жълто, сякаш собствениците им, потиснати от външния вид на сградите, бяха направили опит да повдигнат духа си с ярки цветове.

Сега тя нямаше търпение да стигне там, където се бе запътила. Чувството на страх най-сетне я бе напуснало и краката й не я носеха напред толкова бързо, колкото би искала.

Първо видя прасковените дървета и малкия неугледен дом зад тях. Спря в началото на алеята и за пръв път се замисли какъв е най-добрият начин да се представи. Нямаше смисъл от заобикалки, най-добре беше да говори направо. Още в началото щеше да им каже коя е и защо е дошла.

Щом закрачи по алеята едно тромаво кафяво куче с дълга сплъстена козина опъна дебелата си верига и яростно започна да лае. Семейство мръсни пилета се пръснаха около нея, вдигайки облаци прах. Зеленчуковата леха пред вратата на кухнята се представи с плевелите си, извисяващия се босилек и занемарени доматени корени. Къщата изглеждаше празна и лишена от обич.

Киара се придвижи през прашния двор и решително почука на голямата дървена врата, преди да има време да промени намеренията си. За нейна изненада отвориха веднага и тя моментално загуби дар слово. Високият строен мъж, застанал на вратата, сигурно беше най-красивото човешко същество, което някога бе виждала. Очите му не бяха кафяви, но не бяха и чисто зелени, обгръщаха ги толкова дълги и гъсти мигли, че чак не изглеждаха истински. Мургавата му кожа беше толкова гладка и чиста, че можеше да се състезава с хиляди подложили се на козметични процедури дами, а косата му блестеше като крило на кос. Киара не можеше да не забележи дългите пръсти, държащи вратата отворена. Дори ноктите му сякаш бяха изпилени и лакирани.

— Signora? — озадачено попита той, вдигайки перфектна вежда.

Тя едва успя да събере ума си, за да поздрави със заекване и след това отново продължи да го съзерцава, опитвайки се да му намери някакъв недостатък.

— Загубихте ли се? — попита той несигурно на английски.

— Не — преглътна тя и поклати глава.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя преодоля зашеметението си от неговата красота и неочаквано всичко се изля от устата й — коя е, какво прави тук, защо идва по това време, водопад от думи, които вероятно му бе трудно да проследи, но той някак си успя.

— Мисля, че е по-добре да влезете вътре — каза й накрая, отвори вратата малко по-широко и я задържа.

Киара влезе направо в голямата кухня, която — меко казано — можеше да се определи като селска. Похабена маса от борово дърво и стари тук-там прокъсани столове заемаха средата на помещението. За стената беше прикован старинен кухненски бюфет, горните му рафтове пъшкаха под тежестта на тежки кръгли самуни хляб. Кухненските шкафове бяха напълно разнородни, старата мивка — напукана. Киара забеляза, че липсват каквито и да е следи от съвременни удобства, като микровълнова печка или съдомиялна машина, но върху архаичната печка в огромната тенджера нещо клокочеше и ако се съдеше по пръските върху стената, това нещо беше доматен сос. Изкушаваше се да вдигне капака, да подуши и да опита, да задава въпроси и да си води бележки, но сега определено не беше времето за това.

— Седнете — каза нейният Адонис, подавайки й най-малко повредения стол. — Искате ли чаша вода.

— Да, моля. Би било чудесно.

Той напълни една недотам чиста чаша с вода от чешмата и в главата й отекнаха всички предубеждения, характерни за привикналите към бутилирана вода индивиди. Когато пое чашата от ръката му, пръстите й за миг докоснаха неговите. Киара потрепери, а той се усмихна като мъж, който много добре знае каква власт има над противоположния пол.

— Казвам се Паоло.

— И вие сте… роднини ли сме изобщо?

Паоло сви рамене. Изглеждаше абсолютно необезпокоен от появата й на вратата му.

— Братовчеди, мисля — отговори той и се усмихна отново точно толкова въздействащо, както и първия път. — Стойте тук, ще извикам мама. Тя е ваша леля, предполагам. Казва се Росария. Точно сега се е отдала на дрямката, но мисля, че ще иска да я събудя, за да се срещне с вас.

Киара изчака пет минути, станаха десет, а после — петнадесет. Стори й се, че чува звук от извисени гласове, но не беше сигурна. Най-накрая вратата се отвори и някакво сърдито изглеждащо създание изпълни рамката. Вероятно някога е била красива преди формите й да изгубят своята еластичност и устата й е имала силата да изразява нещо друго, освен намръщване, но днес бе невъзможно да се повярва, че тази жена има някаква роднинска връзка със слабата и грациозна Мария Доменика.

Ръцете й бяха големи и трудноподвижни, като две наблъскани чанти с мръсно пране. Очите й наподобяваха сбръчкани стафиди върху лице, приличащо на неопечена кифла. Подутото й тяло явно й беше в тежест. Движеше се из кухнята като човек, привикнал към болката в коленете.

— Росария? — колебливо попита Киара.

Беше възнаградена с поток от италианска реч, която й звучеше повече като нападка, отколкото като приветстване за добре дошла.

— Съжалявам, не разбирам.

Паоло спокойно се намеси.

— Не се тревожете, мама не се е събудила напълно и вашето идване тук малко я шокира.

— Вижте, по-добре да си вървя. Мога да се върна утре или някой друг път, ако ви устройва повече.

— Не, останете. Мама винаги е гладна, когато се събуди. Ако намеря нещо за ядене, настроението й ще се подобри. Тя говори малко английски — аз самият я научих — и вероятно ще си го припомни, след като напълни стомаха си.

Паоло подреди чинии с хляб, сирене, маслини, нарязан на ивици и маринован в оцет патладжан, салам и парчета шунка. Наистина, когато започна да дъвче, Росария омекна. Не стигна дотам, че да предложи на гостенката да опита от някоя чиния, но след като бе забелязала бръмчащите около храната мухи и пилешките курешки под масата, Киара беше доволна, че не й се наложи да отказва. И в нейната кухня хигиената не успяваше да се пребори за полагащото й се място, но това тук бе твърде много.

Най-накрая Росария спря да дъвче, изтри с ръка някаква мазнина от брадичката си и каза много бавно, разчленявайки думите:

— Мария Доменика.

— Да, Мария Доменика — отговори Киара. — Mia mamma.

— Тя избяга.

— Да, знам.

— И сега ти се връщаш.

— Да.

— Какво искаш от нас?

— Всъщност аз ви нося нещо — писмо, което майка ми е написала до родителите си Ерминио и Пепина. Мисля, че на тази снимка са те.

Тя извади от чантата си измачканата черно-бяла сватбена снимка и я постави на масата. Навъсеното изражение на Росария не се промени. Киара си помисли, че вероятно е закъсняла и възрастната двойка сигурно вече не е между живите.

Паоло се извърна и я подложи на допълнителна обработка с чара си.

— Пепина и Ерминио? По това време обикновено се разхождат в градината, хванати за ръце като млади влюбени. Отивам да ги намеря. Ще хукнат насам веднага щом чуят за теб и писмото, и ще пристигнат толкова бързо, колкото позволят старите им крака.

Когато той излезе от стаята, Киара леко се отпусна и разбра, че е заела някаква неестествена поза, коремът — прибран, гърдите — изпъчени, за да направи добро впечатление. Дори се улови, че съжалява, защото не е прекарала няколко допълнителни минути, гримирайки се подходящо, а не само да се мацне със спиралата за мигли и тук-там да сложи малко пудра. Той беше прекрасен и изглежда нямаше съпруга в къщата, което вероятно не беше изненадващо, като се има предвид с каква свекърва ще трябва да се справи.

Не се наложи да чака дълго, преди да чуе развълнуваните викове и ахвания на двама останали без дъх стари хора. Закръглена беловласа дама нахлу през вратата, последвана от още по-закръглен мъж. Те се нахвърлиха върху нея, прегръщайки я, целувайки я, щипейки я по бузите.

— Киара, Киара bella Киара — викаха те в хор.

След това възрастната дама тежко седна на стола, метна престилката върху главата си и започна да плаче, скривайки лицето си в нея. Росария завъртя очи и поклати глава, но старецът застана до жена си и я хвана за ръката. Киара не разбираше думите, които измърмори, но усещаше, че са успокояващи. Тя извади писмото от раницата, разгъна го и внимателно го постави върху масата. Росария силно стисна устни, като видя почерка върху пожълтяващата хартия.

Когато риданията на Пепина стихнаха, Киара й подаде писмото.

— От Мария Доменика — каза тя просто.

Паоло взе листа от ръцете й.

— Аз ще го прочета. Зрението им не е добро напоследък, а те никога не успяват да намерят очилата си. Винаги са на последното място, на което ще ги потърсиш.

Паоло започна да чете вече познатите думи с прекрасен глас, отлично хармониращ с прекрасното му лице. Докато той говореше, Пепина стискаше ръката на Ерминио и кокалчетата й побеляха.

— Mia figlia, mia figlia — плачеше тя, когато той свърши, после дойде друг поток от италиански думи.

Паоло преведе:

— Иска да знае къде е дъщеря й.

Киара благодари на Бог, че това е последният път, когато ще се наложи да предаде вестта за смъртта на Мария Доменика на хора, които са я обичали. Повтори почти същите думи, които изрече пред двамата мъже в кафене „Анджели“, но нищо не можеше да смекчи удара. Пепина отново се скри под престилката си, Ерминио също се нажали и се разрида по-свободно от всички мъже, които Киара бе виждала да плачат.

— Тя беше щастлива — отчаяно повтаряше Киара. — Животът й беше чудесен. Тя срещна друг мъж на име Алекс, който я обичаше много и беше като истински баща за мен.

Росария отново се изправи тежко на крака и отиде да разбърка клокочещия върху печката сос. Киара хвърли бърз поглед към Паоло. Той препрочиташе писмото, някакво намръщване едва докосваше гладкото му лице.

— Толкова е тъжно — каза той и я погледна. — През всичките тези години майка ти не се завърна у дома, а Пепина и Ерминио толкова я чакаха. Защо не го е сторила?

— Не знам — отговори Киара. — Струва ми се, че се е страхувала от баща ми.

— Баща ти?

— Да, баща ми. Марко.

— Не — той поклати глава. — Марко е мой баща, не твой.

— Но от писмото разбрах, че майка ми е била омъжена за него, нали?

Росария престана да разбърква соса и си позволи да се изкикоти:

— Омъжена! — неочаквано напълно бе възстановила слабите си познания по английски. — О, да, тя беше омъжена за него, но това не означава, че си негова дъщеря. Говорим тук за Мария Доменика… putana.

Киара се слиса. Ситуацията бе напълно неразбираема за нея — сякаш говореха за двама съвсем различни човека. Знаеше значението на думата putana, но тя не се връзваше с майка й. Мария Доменика не беше курва. Сигурна беше, че до края на живота си е била абсолютно вярна на Алекс. За момент изпита детското желание да запуши ушите си с ръце и да откаже да слуша повече, но любопитството й взе връх.

— Е, ако не е Марко, кой е баща ми, тогава?

Лицето на Росария беше злобно, а гласът й — почти истеричен.

— Може да е всеки — изкрещя тя на италиански. — Художникът, който нарисува ония безбожни картини по стените на кафенето, или някой друг мъж, който е срещнала в Рим. Може да е даже Франко Анджели и синът му Джовани. Те бяха много, много близки и кой знае какво е ставало зад оная червена завеса там. Мария Доменика сигурно е преспала с всички.

— Не ти вярвам — иззвъня гласът на Киара, след като Паоло преведе. Пепина и Ерминио разтревожено вдигнаха поглед и отново започнаха да я целуват и прегръщат, и да я щипят по бузите.

— Bella, bella — повтаряха те отново и отново.

Грубият глас на Росария се намеси — тя отново говореше ядосано на италиански, но този път Киара без проблем разбра — дъщерята на Мария Доменика не беше добре дошла тук. Поне това беше очевидно.

Тя се протегна към пода и вдигна раницата си, готова да се извини и да си тръгне. Нейното леко движение и намерението, което то издаваше, не убягнаха от очите на Ерминио и той нежно, но решително сложи ръка на рамото й. После се извърна към Росария и Киара видя в очите му поглед, който й даде да разбере какъв мъж е бил някога. Дядо й каза нещо спокойно и кратко, но все пак Киара усети гнева в думите му. Никакво възражение не бе позволено и след като той свърши, Росария захвърли дървената лъжица и наперено излезе от стаята.

Киара погледна към Паоло, за да получи някакво обяснение. За нейно облекчение той изобщо не изглеждаше обезпокоен от спречкването и просто отново й се усмихна:

— Дядо и баба искат да останеш тук. Казаха, че ще приготвят съседната стая за теб. Там някога спеше майка ти.

— Не мога; Паоло. Майка ти не ме иска тук, това е напълно ясно.

— Не се тревожи за нея. Тя е в лошо настроение и, между другото, не тя, а дядо и баба са собственици на тази къща. Те обаче не искат и да чуят ти да отидеш някъде другаде.

— Няма ли да бъде малко неудобно?

— Възможно е, но ще бъде още по-неудобно, ако се опиташ да си тръгнеш, защото отново ще разбиеш сърцата им. Виж ги само, не искаш да ги нараниш, нали?

Киара хвърли поглед към двамата старци с набръчкани и кафяви като орех лица, избелели дрехи и закръглени тела. Те обнадеждено й се усмихваха, макар че Пепина все още таеше сълзи в очите. Само ако бе опитала малко по-упорито да научи италиански, щеше да разговаря с тях. Сега само им се усмихваше, докато челюстта я заболя, и повтаряше думите grazie, grazie.

 

 

Когато се стъмни, Паоло изгони пилетата от кухнята и Пепина нареди и запали свещи по дължината на масата. Поднесоха й да опита най-възхитителния семеен деликатес — prosciutto crudo — консервирано от самата Пепина, дебело парче пармиджано, което тя трябваше да нареже с остър нож на филии, ястие от пухкави задушени в зехтин броколи, приготвени в тиган, малко чесън и няколко лютиви червени чушки, купа с малки тиквички, нарязани и изсушени на слънце, след това запържени в зехтин и мариновани в оцет, чесън и листа от джоджен. Най-накрая идваха най-свежата и топяща се в устата моцарела и най-големият панер с домашен хляб, толкова твърд и препечен, че Киара започна да се страхува за крехките си английски зъби.

Всеки път, когато си помислеше, че вечерята е свършила, Пепина се отправяше към печката и донасяше още чинии на масата. Топки ориз, пълнени със сирене и крехки препържени лозови листа, набързо завъртени в тигана с много чесън, някакви странни жълти зърна, за които Паоло й каза, че се наричат вълчи боб. Киара се страхуваше, че ще се пръсне, но на нищо не можеше да откаже.

Яденето бе призовало Росария отново в кухнята, но тя се хранеше мълчаливо и избягваше очите на Киара. Излъчваше негативни чувства, но сякаш никой друг не забелязваше, че става нещо нередно. Останалите сякаш я бяха поставили на пиедестал и тя се залови със сериозната задача да изяде по една огромна порция от всяко ястие. Докато Киара похапваше, Ерминио я наблюдаваше одобрително.

— Manga, manga — каза той, търкайки закръгления си корем.

— Дядо ми обича да вижда жени с апетит — обясни Паоло.

Киара го накара още веднъж да й съдейства като преводач, така че да обясни на старите хора защо ястията, които опитва, са толкова важни за нея. Те кимнаха и се усмихнаха с гордост, когато научиха, че печели хляба си като готвач и става все по-известен автор на книги с такава тематика.

— Открай време баба ми готви чудесно, най-добра е в цялата околност — каза й Паоло. — Сигурно си наследила таланта си от нея.

— Сигурно е така — отговори Киара, почти зашеметена от чудото. Тя беше свързана с тези хора, приличаше на тях. Самата мисъл за това я правеше по-щастлива.

Замисли се сериозно и помоли Паоло да преведе още нещо:

— Баба ще ме научи ли? Ще я попиташ ли дали ще ми покаже как се приготвят традиционните домашни специалитети, с които майка ми е израснала — храната, готвена от цели поколения жени от семейство Кароца? Разбираш ли, търся вдъхновение за втората си книга и се чудя дали ще го намеря тук.

Паоло зададе въпроса и възрастната дама така се развълнува, че скочи на крака и се насочи към тиганите върху печката, сякаш се готвеше да започне веднага, но Ерминио я накара да седне отново. Когато заговори, в гласа му имаше нотка на авторитет. Паоло кимна с глава към него.

— Дядо казва, че утре рано майка ми ще дойде и ще изчисти кухнята, която очевидно е допуснала да изпадне в такова отвратително състояние, а пък ние ще те заведем в града, за да напазаруваме пресни продукти. След това ще си починем малко и ще започнем да готвим.

— Това звучи страхотно.

— Ще трябва да си легнеш рано — посъветва я той. — Имала си тежък ден, а дядо и баба ще искат да станеш с изгрева на слънцето. Тук никой не спи до късно, с изключение на мама.

 

 

Киара лежеше върху тясното легло, където някога бе спала майка й, душеше чаршафите и възглавницата и си представяше, че долавя мириса на дългата й черна коса. Чудеше се какво ли е сънувала, докато е лежала тук. За какво ли се е молела, на какво ли се е надявала?

Да види Мария Доменика през очите на семейството й бе все едно да огледа любимия си пейзаж от различен ъгъл. Всички детайли са познати, но нищо не е на мястото си, там, където би трябвало да бъде. Започваше да мисли, че в действителност никога не е познавала собствената си майка. И никак не беше напреднала в разрешаването на загадката за баща си. На практика, благодарение на Росария, кандидатите за този пост бяха повече от преди.

Когато най-после заспа, в съня й се появи намиращата се в съседство кухня. Там обаче имаше една слаба млада тъмноока жена, приличаше на майка й. Тя разбъркваше клокочещия върху печката сос и месеше тестото за хляба. Движенията й бяха бързи, самата тя беше пълна с живот и планове за бъдещето.

Киара спа дълбоко. Звукът от говорещите на италиански гласове не я събуди дори когато един или два пъти повишиха тон. Продължаваше да спи и сънуваше сънищата на някой друг.

Паоло и Росария седяха заедно на стъпалото пред вратата на кухнята в обичайната си поза — главата на Паоло лежеше отпусната върху раменете на майка му, а нейната ръка приглаждаше неговата и без това невъзможно гладка коса.

— Мамо — придумваше я той, — трябва да се държиш добре, да бъдеш мила.

— И защо трябва да съм мила? — Гласът й бе рязък и твърде висок.

— Шшт, ще я събудиш, а аз трябва да говоря с теб насаме. — Той потъна малко по-дълбоко в телесата на Росария и тя положи лека целувка върху челото му.

— Моят Паоло, моят Паоло! Толкова много те обичам, ще направя всичко за теб — изпъшка тя. — Но моля те, не ме моли да бъда мила с това копеленце. Тя ще съсипе всичко, ще съсипе живота ни. Чу ли какъв тон ми държа татко тази вечер? Това е само началото, сладкият ми. Каквато майката, такава и дъщерята, казвам ти. Мария Доменика беше истинско зло. Прегазваше всичко по пътя си, от началото до края.

— Да, мамо, но сега е наш ред. Трябва само да си поиграем с нея, това е всичко. Ще й помогнем да събере рецепти за следващата си книга и след това, ако сме търпеливи, ще имаме нашия шанс да направим доста пари.

Росария леко се изви и притисна главата на Паоло към гърдите си. Усмихна се, когато почувства как той се облегна върху нея.

— Не разбирам — измърмори. — Как ще направим пари чрез нея?

— Вярвай ми, ще направим.

— Не, кажи ми как. Обясни ми.

Паоло нетърпеливо вдигна глава.

— Ти я чу, помисли малко.

Очите й се разшириха и долната й устна увисна.

— Не ми говори така! Първо — татко, а сега и ти. Разговаряй с мен нормално.

Той отново отпусна главата си на гърдите й и гласът му възвърна умилкващия се тон.

— Помисли, мамо. Продадени са стотици хиляди екземпляри от последната й книга. Тя ми каза, че в Англия е известен писател, снимката й е във вестниците, дават я по телевизията. Ако напише друга книга и тя се окаже успешна, ние също ще станем известни. Всички ще узнаят, че е научила италианските си рецепти от нас, и така ще направим пари.

— Продължавам да не разбирам.

— Туризъм, мамо. Ще приемаме тук туристи. Ще ги караме да плащат за престоя си в типична селска къща и ще ги учим да готвят автентичните специалитети на нашата област, онези, за които ще прочетат в книгата на Киара. С удоволствие ще платят, за да научат тайните на бабината кухня. Вярвай ми, чел съм за това. Сега този туризъм е на мода. Богатите хора се радват да дават пари за привилегията да пропътуват половината свят и да готвят в нечия чужда кухня.

— Само че я погледни тази къща. Татко я остави да западне. Кой ще плати, за да остане тук?

Паоло сви рамене.

— Да, разбира се, че ще трябва да я спретнем и да й ударим една боя, но е важно всичко да изглежда селско. Ето за това плащат хората — за атмосферата.

Росария закудкудяка.

— Ами да, имаме си предостатъчно атмосфера. Наистина Паоло, не разбирам защо туристите ще искат да дойдат тук, в Сан Джулио. Няма ли да предпочетат места като Амалфи и Позитано — хубави крайморски селца? Никога няма да ги накараш вместо там да дойдат тук.

— Не, мамо. Мисля, че ще се получи. Трябва само да инвестираме малко време и вероятно малко пари — да отпечатаме диплянки, да наемем компютър от някого, да изкараме курсове, да създадем уеб сайт. Ако планът ми проработи обаче, Киара ще свърши повечето работа вместо нас. Тя ще докара туристите в Сан Джулио.

Росария трябваше да е напълно доволна — Паоло стоеше близо до нея и стомахът й беше пълен с храна. И все пак думите на единствения й син я оставиха със студеното празно усещане, връхлитащо я винаги когато доловеше, че интересът му е насочен към някоя друга жена.

— Харесваш ли това момиче? — попита го остро.

— Изглежда ми свястна.

— Тя е като всички други преди нея — предупреди го Росария. — Заслепена е от хубостта ти, Паоло мой. Но тя никога няма да те обича като мен. Никоя жена никога няма да те обича като твоето мамче.

Той притисна лице към мекото й тяло.

— Мамо, не се притеснявай, няма да те напусна. Възнамерявам да използвам това момиче, ти сигурно го виждаш. Трябва да спечелим малко пари. Не можем само да седим и да чакаме старците да пукнат. Впрочем, както винаги съм ти казвал, няма гаранция, че ще ни оставят нещо. Вуйчо Салваторе ще прибере по-голямата част от наследството.

— Тези пари не са ни притрябвали чак толкова много, figlio. От време на време и баща ти ни изпраща по някой чек. В това винаги го е бивало.

— Ако планът ми проработи, мамо, ще можем да скъсаме чековете му на хиляди парченца и да му ги изпратим обратно. Ще сме червиви от пари, наши собствени пари, вярвай ми. Ти можеш да свършиш твоята част, като помогнеш на Киара за рецептите й, накарай я да се почувства добре дошла.

Росария въздъхна. Тя пазеше спомена за себе си, толкова хубава в любимата си синя рокля, колко грациозно караше колата на мама към фермата на семейство Манцони. Къде отидоха тези години? Кога и как всичко бе тръгнало наопаки? За момент самата мисъл за плана на Паоло, толкова хитър и изкусен, я накара да се почувства изтощена. Нямаше сили да пристъпи в бъдещето, дори редом с него.

— Мамо? — Сега главата му почиваше върху корема й.

— Щом трябва — добре, Паоло. Но само защото трябва.