Ники Пелегрино
Италианско изкушение (42)

13.

Паоло бе застанал на съвсем същото място, където Киара го бе видяла за последен път — до автобусната спирка на централния площад в Сан Джулио. Градът й се стори по-различен, по-жизнен и многоцветен. Горещината на късното лято бе смъкнала катовете дрехи от телата на хората и голите им ръце и крака бяха придобили златистокафяв тен. С високи токчета и къси поли, небрежно преметнали чанти през рамо, момичетата сякаш се бяха качили на моторите направо от страниците на италианския „Вог“. И там, извисяващ се над всички останали, я чакаше най-страхотният мъж, когото беше виждала, и някак си — тя не знаеше как — бе съумял да изглежда по-хубав от всякога.

Киара реши, че по всяка вероятност си е правил слънчеви бани на плажа. Паоло я забеляза, започна да й маха с две ръце и да подскача нагоре-надолу на място. Стори й се, че е променил прическата си или е загубил килограми, но това не я интересуваше истински. Искаше просто да слезе от този автобус и краката й да стъпят върху павираната пиаца на Сан Джулио.

— Bella, bella — говореха устните му през стъклото.

Когато най-накрая си позволи да го целуне, установи, че устните му са топли. Кожата на лицето му миришеше на лосион против слънце, а тялото му — на чисто.

— Много съм доволен, че дойдох тук навреме — каза й той между целувките. — Толкова съм зает във фермата, че тръгнах твърде късно към града.

— И с какво си толкова зает? — попита тя.

Той се засмя в отговор и й каза:

— Ще видиш.

Докато Паоло шофираше, Киара хвърляше коси погледи към профила му. Всичко в него бе идеално и това не преставаше да я смайва — гладката кожа, равният тен, костната структура. Хариет беше права — Киара наистина губеше равновесие. Целият й любовен живот беше такъв — влюбваше се твърде лесно и започваше да изпитва отчаяна нужда от мъжете, на които бе отдала сърцето си, така както други жени изпитват отчаяна нужда от шоколад. Този път бе надминала себе си, но и Паоло продължаваше да бъде най-неподходящият мъж. Макар Киара да бе почти напълно убедена, че нямат общ баща, те все пак си оставаха братовчеди. Сигурна беше, че браковете между братовчеди са позволени, но долавяше, че е грешно да изпитва такива чувства към него.

Брат или братовчед — кръвта във вените им бе еднаква. Тази мисъл не оставяше Киара на мира, непрекъснато я измъчваше. Понякога допускаше тревогата в себе си, оглеждаше ситуацията от всички страни отново и отново, чудеше се какво трябва да направи. Да сграбчи ли появилата се възможност да бъде обичана? Или да я отмине и вероятно никога да не срещне друга? Нямаше лесен отговор.

В този момент обаче не искаше да мисли за всичко това. Беше тук, в Италия, седеше до Паоло и пътуваше към старата къща, където дядо и баба я чакаха, за да я поздравят. Не желаеше да се тревожи за нищо, искаше само щастие.

Разбра, че нещо се е променило, още като свиха по прашния път към фермата. Малкият хаотично пристрояван дом, заобиколен с праскови, все още приличаше на онзи, който за пръв път бе видяла в рисунките на майка си, но имаше някакви размествания.

Под лимоновото дърво до вратата на кухнята имаше прясно боядисана в синьо груба и дълга дървена маса и ред столове. Зеленчуковата леха скоро бе прекопавана, почистена от бурени и засадена. Стори й се, че даже кучето и пилетата са минали под душа. Някакви постройки се надигаха отзад, между редовете от прасковени дървета.

Паоло завъртя глава, за да я погледне, и й се усмихна:

— Правим малко подобрения.

— Виждам — отговори тя и се канеше да каже още нещо, когато вратата се отвори и двамата развълнувани старци изскочиха и се сборичкаха кой пръв да я посрещне.

Докато прегръщаше дядо си и баба си Киара почувства, че принадлежи на това място. След това съзря Росария, спряла се колебливо на вратата и вторачена в нея. Леля й също изглеждаше много различна, някак си се беше смалила. Бедрата и коремът й не обземаха чак толкова много пространство, както преди, лицето й не беше подпухнало. Най-накрая Киара успя да види, че някога Росария е била хубаво момиче. Погледна я за миг, спокойно срещна очите й. Росария кимна с глава в някакъв полупоздрав и нервно избърса ръце в престилката, завързана около кръста й.

— Мамо, ела и поздрави Киара — насърчи я Паоло. — Тя най-после се върна от Лондон.

— О, Лондон! — Киара сбръчка нос. — Не можете да си представите колко се радвам, че съм далеч от онова.

— Ние също се радваме, че вече не си там — каза й Паоло. — Хубаво е най-после да си дойдеш у дома.

Когато прекрачи прага, миризмата на готвено я удари. Пепина се бе развихрила в кухнята, за да сготви всичко, което внучката й обичаше най-много. Спагети con le vongole, освежени с много сушен магданоз, с добавка от червени чушки, пържени в зехтин, с лук, аншоа и късчета хляб; артишоци с чесън, задушени в много зехтин; телешко филе, оваляно в трошици хляб и набързо запържено в широкия черен чугунен тиган на Пепина.

Нахраниха се под лимоновото дърво. Върху новата външна маса беше сложена зелена покривка. До големите бели чинии от китайски порцелан лежаха ленени салфетки.

— Божествено е — каза им Киара и с парче корав и златист хляб избърса ароматния зехтин от дъното на чинията си. — Най-хубавото нещо, което някога съм опитвала.

Старците почти не бяха докоснали собствените си чинии. Стигаше им да седят и да гледат как Киара се наслаждава на яденето.

— Манджа, манджа — заяви тя на Ерминио на своя приповдигнат италиански и той вдигна вилицата си със смях.

Паоло отново влезе в ролята на преводач.

— Дядо каза, че миналия път си се научила да готвиш, сега трябва добре да научиш разговорния италиански.

— Ще го науча — обеща Киара. — Иска ми се да разговарям с тях, без да се налага ти винаги да си ангажиран.

Росария се протегна към голямата лъжица, готова да загребе друга блестяща купчина червени чушки, но Паоло поклати глава и цъкна с език. Майка му пусна лъжицата и заби печален поглед в празната си чиния.

— Мама е на диета — обясни Паоло на Киара.

— Да, личи, че е загубила няколко килограма — отговори тя и добави към Росария: — Изглеждаш чудесно, доста си отслабнала.

Росария вяло кимна. За момент настъпи неловка тишина, най-накрая нарушена от Киара, която каза живо:

— Разкажете ми за подобренията. Какво става тук?

— Защо трябва да става нещо? — попита Росария. — Имаме право да спретнем къщата си, ако искаме.

Паоло потупа майка си по ръката.

— Толкова бяхме заети с други неща, че оставихме дома си да западне, нали, мамо — каза ведро той. — Но сега нещата се нареждат.

— Ами новото боядисване изглежда чудесно — съгласи се Киара. — Харесва ми и външната мебелировка. Но какво всъщност строиш в овощната градина?

— Бунгала, ти какво мислиш, че строим — попита Росария презрително.

— Бунгала?

— Да, точно така — бодро обясни Паоло. — Осъществява се твоят малък проект, нали, мамо? Възнамеряваме да направим опит за привличане на туристи тук. Мислехме, че те биха могли да дойдат и да станат част от истинско италианско семейство, да се научат да готвят автентичните специалитети на региона точно както стана с теб.

Киара реши, че идеята е страхотна, и се досети, че книгата й може много да помогне — известността, която щяха да придобият, нямаше да има цена.

— О, разбирам. Туристите ще спят в бунгалата — усмихна се тя. — Впечатлена съм от твоя бизнес нюх, Паоло. Никога не съм помисляла за това.

Той се ухили и й сипа в чинията от пиперките, които Росария беше гледала толкова алчно.

— Хапни си още малко. Толкова са вкусни.

Киара виновно опита парче чушка, наслади се на солената аншоа и усети как зехтинът се просмуква от омекналия хляб и минава върху езика й. Росария я гледаше като гладно куче, но не каза нищо.

— Значи Пепина ще учи туристите да готвят? — попита Киара.

Паоло леко махна в знак на отрицание с дългите си загорели пръсти.

— Все още не сме говорили с нея за най-фините детайли. Няма смисъл да я притесняваме, преди да сме сигурни, че нещата ще се получат.

— Но Пепина и Ерминио не възразяват ли срещу бунгалата сред овошките? — настоя Киара. — Те обичат да се разхождат вечер там, нали?

— Те пак ще могат да правят своите разходки — увери я Паоло. — Бунгалата няма да ги спрат.

Приключиха с угощението и въпреки протестите си Росария беше изпратена при мивката да измие цялата планина от съдове. Никой не би позволил на Киара да свърши нещо друго, освен да седи, да пие червено вино и до късно през нощта да им говори. Тук сенките, които луната хвърля, са по-дълги и звездите са по-блестящи, реши Киара. Представи си как туристите седят върху столовете около дългата маса със салфетки върху скутовете и пълни стомаси, и отново се възхити от находчивостта на Паоло.

Гласът му прекъсна мислите й.

— А, почти щях да забравя — каза той. — Франко и Джовани Анджели питаха за теб. Може би утре сутринта трябва да отскочиш до града и да ги видиш.

Киара беше изненадана.

— Мислех, че изобщо не разговаряш с тях.

Паоло сви рамене. Обясни, че се бил засякъл един-два пъти с Джовани на площада, поговорили и сега смятал, че е време да се сложи пепел на миналото.

— Толкова много неща са се променили — продължи да анализира той. — Франко, Джовани, дядо и баба — всички те са имали своите причини за вражда, но сега всичко е минало. Ти си тук и може би само това ни е нужно, за да се обединим.

Киара се радваше, че от пребиваването й в Сан Джулио е произлязло нещо добро. Струваше й се, че по този начин някак се отблагодарява за всички готварски рецепти, които бе получила. А те бяха толкова много, че пресяването им, избирането на най-съблазнителните и преминаването през целия дегустационен процес се оказа по-трудно, отколкото бе мислила. Най-накрая обаче последната стъпка бе направена — всяко ястие бе оформено и фотографирано и сега й оставаше само да напише думите. Тя се бавеше, отчасти защото не беше сигурна откъде да започне, освен това се страхуваше от провал. Никога преди не бе опитвала да пише истински. „Кралицата на британската кухня“ изискваше само бележки от четири реда преди всяка рецепта, последвани направо от съставките и начина на приготвяне.

Франко и Джовани й даваха цялото необходимо извинение, за да не започне да пише на следващата сутрин. В края на краищата щеше да е много грубо, ако не отиде да ги поздрави.

— Вероятно утре ще стана рано и ще пия кафе със сладкиш в кафенето — каза тя на Паоло. — Един голям вкусен сладкиш и ударна доза кофеин ще ми дадат цялата енергия, която ми трябва, за да започна първата глава на книгата.

Зъбите му проникнаха в зрялата плът на узряла праскова.

— Добра идея — каза й той, докато тънка струйка прасковен сок покапа по брадичката му. — Сигурен съм, че ще се радват да те видят.

— Ще дойдеш ли с мен?

Паоло изтри сока от брадичката си с пръсти, след това ги облиза и отговори:

— Не, тук имам твърде много работа. Не започвай да ме караш да се отпускам, Киара, иначе никога няма да завършим нашето начинание.

 

 

Някои от дрехите й все още висяха в гардероба, в старата спалня на майка й. Стаята все по-малко приличаше на изоставено и излишно помещение и все повече на нейно лично пространство. Киара вдигна куфара си върху единичното легло и започна да разопакова и подрежда нещата си. Лаптопът й пасна идеално на масата в ъгъла. На стола сложи шишенце парфюм, козметиката и гримовете си. От старото изображение над леглото Мадоната с младенеца я гледаше благосклонно. Тази стая щеше да бъде нейна през следващия месец, помисли си Киара, стоплена от щастие. Тук можеше малко да си отдъхне.

 

 

Навън, в овощната градина, с фенерче в ръка Росария крачеше между недостроените бунгала. Освен че почти я уморяваше от глад, Паоло настояваше тя да прави и някои упражнения.

— Когато туристите дойдат — беше казал той, — ще бъде твое задължение да ги посрещнеш и да ги накараш да се чувстват като у дома си. Твоят външен вид е важен.

Тя бе завъртяла очи към небето, но той настоя:

— Няма значение, ако изглеждаш малко пълничка, мамо. Така ще личи, че се наслаждаваш на гозбите си. Но в момента, съжалявам да го кажа, приличаш на охранена свиня.

От думите му я заболя и сега тя полагаше необходимите усилия. Паоло започна да контролира порциите й, когато се хранеха, и всеки ден тя се разхождаше напред-назад из овощната градина. Понякога Паоло също идваше и я окуражаваше да ускори крачка.

— Вече изглеждаш по-добре — казваше й често. — Просто трябва да продължаваш по същия начин.

Росария се надяваше синът й да излезе и тази нощ — не защото искаше някой да я кара да ходи по-бързо, определено не. Само че имаше неща, които трябваше да му каже, преди да е станало твърде късно. Чакаше да види дългата му тъмна сянка между дърветата, но тя не се появи. По тази причина Росария остана навън по-дълго от обичайното, общо половин час, с надеждата, че той ще се разтревожи и ще дойде за нея.

— Може да получа сърдечен удар и да лежа мъртва в прахта, но кой го е грижа — мърмореше горчиво тя.

Най-после той се появи, викайки в нощта:

— Мамо, къде си?

— Тук съм, идиот такъв — сопна се тя, изтривайки лек слой пот от веждата си с опакото на ръкава.

— Какво правиш? Късно е, влизай вътре!

— Не, ти ела тук.

От ходенето дишаше тежко, но все още имаше достатъчно дъх, за да му каже онова, което беше важно.

— Престани да се умилкваш около онова момиче — изсъска. — Получи онова, което искаше. Строим бунгалата, тя ще ни помогне да привлечем туристи, така че можеш да пренасочиш чара си, нали?

Паоло обгърна с ръце широките й рамене.

— Не се тревожи, знам какво правя.

— Ако разбиеш сърцето й, тя няма да ни помогне.

Синът й не каза нищо. Ръцете му се плъзнаха от раменете й и той наведе лицето си, така че тя да не може да види изражението му на светлината от фенерчето. Росария почувства пристъп на страх.

— Не може наистина да се интересуваш от това скучно малко създание — каза тя разтревожено.

— Е, не знам! — Помисли си, че долавя в гласа му намек за насмешка, но не можеше да бъде сигурна. — Тя е малко различна от всички момичета наоколо. Със сигурност не е красавица, но има пари и перспективи, какво не й харесваш?

Лицето на Росария придоби сурово изражение.

— Но ти си напълно права — продължи той утешително. — Не искам да разбия сърцето й. Трябва да я държим в ръцете си, докато осъществим плана и бизнесът ни потръгне добре. Тогава вече няма да имаме нужда от нея.

Паоло хвана майка си за ръка и започна да я тегли към къщата. Извърна се към нея и светлината на фенерчето успя да улови усмивката му.

— Киара ми каза, че ще използват в книгата й някои от снимките, които направих — каза гордо той. — За мен това може да се окаже начало на нова кариера.