Ники Пелегрино
Италианско изкушение (17)

17.

Когато на следващата сутрин Мария Доменика пристигна рано, за да отвори кафенето, някакъв непознат вече чакаше отпред — висок мъж със сплъстена черна коса и изцапани с боя дрехи. Държеше подвижна стълба.

— Франко ме очаква — каза й с някакъв чужд акцент. — Той знае, че идвам.

— Идвате да декорирате ли?

— Да рисувам — отговори кратко той.

Мария Доменика се опитваше да запази равновесие, докато държеше Киара в едната си ръка, а с другата отключваше голямата стъклена врата. До нея непознатият мързеливо свиваше цигара. Изглежда не бързаше да започне работа. Наслаждавайки се на пушенето, той обиколи помещението, разгледа фреските на Франко, избра си някаква балада от джубокса. С кимване на глава и повдигане на вежди даде знак, че ще благоволи да приеме чаша кафе. Докато придумваше кафе машината да проработи, Мария Доменика наблюдаваше непознатия. Цигарата, която сам си беше свил, нямаше филтър, така че всеки път, когато тя докоснеше устните му, там оставаше кръгче златистокафяв тютюн. Това би трябвало да изглежда отблъскващо, но някак си не беше.

— Имаш ли си име? — попита тя най-накрая.

— Винченцо. — Той се установи около джубокса, отпивайки от кафето си.

— Добре, Винченцо, аз съм Мария Доменика и ако има нещо, от което се нуждаеш, за да започнеш да рисуваш, само ми кажи. Аз ще бъда в кухнята и ще организирам приготвянето на храната.

Той кимна, прехвърли празната чаша през бара и бавно й се усмихна.

— Още едно еспресо? — попита тя.

Той отново кимна.

Мария Доменика се намръщи и протегна ръка към зърната кафе. Надяваше се работата, която Франко бе поръчал на този човек, да не е голяма, иначе той щеше да остане с месеци, да пуши, да пие кафето си и да я кара да се чувства някак несигурно с неговите черни къдрици, силно тяло и безмълвно присъствие.

Докато се суетеше зад бара, тя тайно го наблюдаваше с любопитство. Един час мина, после още един, а той все още не вършеше нищо. Вместо това невъзмутимо седна на един от високите дървени столове и се взираше в празното пространство на стената. То беше доста голямо и се простираше между копието на „Раждането на Венера“ от Ботичели и копието на друга картина от същия художник, със замечтано облегналите се Марс и Венера, заобиколени от немирни сатири. Винченцо определено намираше всичко това очарователно.

През тази тиха сутрин имаше само няколко посетители, но Винченцо беше заредил джубокса с монети и кафенето се изпълваше със звуците на любовните песни, избрани от него. Не че той наистина ги слушаше, беше другаде, в построен от него самия свят. Дори когато селският идиот Лучано се спъна и ликуващо изкрещя Cretino, puttana, Винченцо не отдели поглед от празното пространство на стената.

Най-накрая той се изправи, събра бурканчетата с боите и подвижната стълба и започна да ги складира зад червената кадифена завеса в личното пространство на Франко.

— Не можеш да оставиш тези неща тук — заяви Мария Доменика.

В отговор той само се усмихна отново.

— Ще се върна след няколко дни — бе единственото, което каза, преди да се измъкне през вратата.

Що за нахалство, помисли си тя, докато тропаше с приборите за сервиране и порцелановите съдове. Вероятно очаква от нея да се размърда и да премести всичките му изцапани художнически приспособления на по-приемливо място. Не виждаше причина да го прави.

Когато Франко забеляза стълбата и нахвърляните бурканчета, само се усмихна.

— Значи Винченцо е бил тук — отбеляза той и върза зад гърба си връзките на своята бяла престилка.

— Не свърши много работа — оплака се тя. — Какво всъщност би трябвало да прави тук?

— О, само няколко подобрения — отговори Франко. — Малко да изтипоса тази стара дупка.

Нямаше време да каже нещо повече. Сутрешната глъчка ги връхлетя и жадните посетители задръстиха малкото кафене. Чак когато чу слабото любезно оплакване, Мария се сети, че е пренебрегнала дъщеря си. Дръпна червената завеса и между бурканчетата с бои побърза да стигне до детската количка. Киара беше гладна, а пелените й — за смяна. Първо ще я нахраня, реши Мария Доменика и разкопча блузата си. Докато бебето настървено сучеше, майката ровеше в чантата си. По дяволите, нямаше пелени. Сигурна беше, че е опаковала няколко от чистите хавлиени пешкири, но явно докато бързаше за работа рано сутринта, ги бе забравила, прилежно сгънати на стола в кухнята. По дяволите, по дяволите!

Мария Доменика обмисли възможностите. Вероятно би могла да купи няколко пелени от магазина в другия край на площада. Това обаче беше твърде разточително — вкъщи имаше цял куп. Дали да не заеме две-три от някого наблизо? Само че наистина ли би искала да повие дъщеря си в пелените на някое непознато дете? Мария Доменика направи гримаса — кой знае дали са ги изпрали добре! Имаше само едно разрешение — да отскочи до дома, за да вземе няколко от идеално изпраните и изгладени платнени пелени. Отиването и връщането щеше да й отнеме един час. Прокле собствената си сутрешна припряност.

— Проблем ли има? — Франко промуши главата си зад червената завеса.

— Ох, забравила съм пелените вкъщи, а тя е ужасно мръсна и трябва да я преоблека.

— Ами прибирай се тогава — каза й той. — Всъщност давам ти цял свободен ден. Тази сутрин всичко тук е така добре организирано, че за мен едва ли ще остане нещо за вършене.

— Не, не. Обедният пик предстои, не мога да те оставя сам. Ще тичам до къщи колкото е възможно по-бързо и веднага се връщам.

— Не е необходимо да тичаш — отбеляза Франко. — Ще накарам Джовани да изкара колата и да те хвърли до дома.

— Той не се ли занимава с уроците си? — Синът на Франко се бе заровил в книгите, откакто бе решил, че иска да влезе в университет. — Не искам да го прекъсвам.

— Глупости! Откакто го научих да шофира, почти не слиза от старата ми кола. Както и да е, вярвам, че може да ни отдели няколко минути.

Мария Доменика се усмихна с благодарност. Красивата й малка дъщеричка плачеше тихо, но ядосано и от пълните й гащички идваше мирис, който не можеше да се сбърка с нищо друго.

 

 

Тази сутрин и Росария се бе събудила рано, изпълнена с решимост и ясни намерения. Днес беше големият ден, нейният ден. С колебанията беше свършено.

Измъкна се от спалнята си по чорапи и потърси в сумрака на кухнята ключовете от фиата на Пепина. Над главата й рафтовете на бюфета пъшкаха под тежестта на самуните, посипани с брашно. Тази сутрин обаче нямаше да има печене на пресен хляб. Росария смяташе да върши по-хубави неща, а не да меси тесто и да попълва запасите на лудата си майка.

Лесно запали малката кола, защото хиляди пъти бе наблюдавала как Пепина завърта ключа. Бързо откри обаче, че работата с педалите в краката й не беше толкова лесна. На излизане колата се разхълца и скоростите хъркаха така, че можеха да събудят цялата околност. Въздъхна с облекчение, когато успя да пресече главното шосе и се спусна по тихите прашни пътища към фермата на семейство Манцони. В края на краищата шофирането не се оказа чак толкова трудно. Реши, че любимата й скорост е третата. Когато беше на трета скорост, колата сякаш сама се управляваше. Ако намалеше малко, автомобилът започваше да хълца, така че по време на цялото пътуване тя твърдо държеше крака си върху педала.

Отпрати благодарствена молитва, когато къщата на Мария Доменика се появи пред погледа й, и успя да спре встрани от пътя. Заради малкото объркване между спирачката и съединителя не съумя да стопира колата толкова бързо, колкото възнамеряваше, но дори паркирането в средата на разлистил се шубрак не беше чак толкова лошо изпълнение. Поне й осигуряваше добро прикритие.

Започна да следи знаците за живот в къщата. Първо се появи сестра й. Буташе количката на Киара, а една огромна чанта се поклащаше на рамото й. Докато тръгваше, Мария Доменика се извърна и извика няколко думи през вратата. От мястото си в храсталака Росария не успя да чуе какви точно са те, но все пак съдържаха важно съобщение, което стигна до нея: Марко все още си беше вкъщи, не беше тръгнал към полето. Изчака малко, докато загуби от поглед гърба на сестра си. Проправи си път през клоните и излезе на открито. Пое дълбоко дъх и почисти от листа и клонки своята дълга черна коса и най-хубавата си лазурносиня рокля. Нейното време най-сетне бе дошло.

Вратата на къщата не беше заключена и Росария влезе направо. Марко, навъсен и облегнат на кухненската мивка, пиеше кафе с мляко и изненадано вдигна поглед.

— Росария, какво правиш тук?

Тя се взря в него, но не каза нищо.

— Сестра ти току-що тръгна — продължи той. — Изпусна я за секунди.

С няколко бързи и целенасочени крачки тя прекоси кухнята, докато застанаха лице в лице. Сграбчи раменете му със силните си загорели ръце и го притисна към кухненската мивка. Решително впи устни в неговите и грубо го целуна. Хареса й. Извади езика си и започна да изследва топлата му уста с дъх на мляко. За един момент той не стори нищо и след това започна да я целува в отговор. Росария почувства как желанието облива цялото й тяло.

— Отведи ме в спалнята. — Гласът й бе дрезгав и настоятелен. — Отведи ме в леглото.

— Не мога. — Гласът на Марко трепереше. — Не мога, Росария.

Тялото му обаче казваше друго. Росария чувстваше колко силно бе то, докато ритмично се отъркваше нагоре-надолу в него.

— Замълчи. Знаеш, че го искаш.

Марко плътно стисна очи и позволи на ръцете си да изследват тялото й. Чувстваше колко е сочна и мека. През ума му пробягаха думите на баща му: „Прави каквото искаш, но стой далеч от местните момичета, или ще си имаш ядове“. Знаеше, че съветът е добър.

— Не мога, Росария, не мога — повтори той.

Тя здраво го сграбчи за ръката и го избута към отворената врата на спалнята. Блъсна го върху леглото, без да обръща внимание на слабите му протести, и се излегна отгоре му.

— Не мога, не мога — стенеше Марко и все пак ръцете му разтвориха роклята й, докоснаха гърдите и защипаха зърната, които се втвърдиха. Тя се преобърна по гръб и разтвори крака, предлагайки му всичко.

— Не, не… ние не трябва — изплака Марко, но на свой ред бе върху нея и не можеше да спре. С единствен див тласък отне нейната девственост и вече нямаше връщане назад. Продължаваше слабо да повтаря „не, не“, докато потъваше в пищното й топло тяло.

— Господи, толкова е хубаво! Толкова е хубаво! — стенеше тя. — Не спирай, Марко, не спирай.

Сега не би могъл да спре дори да искаше. Надигаше се като побеснял кон, а слабите му хълбоци чезнеха между меките хълмове на бедрата й отново и отново. Той беше загубен.

Под него Росария извиваше гърба си и мяташе главата си върху възглавницата, а косата й красиво се разпиля. Един или два пъти се опита да отговори на тласъците му, но той се движеше толкова диво, че бе невъзможно ритъмът му да бъде уловен. Затова тя се предаде и просто лежеше като морска звезда под него, наслаждавайки се на странните нови усещания, които бяха обхванали тялото й. Ако това беше сексът, тя харесваше вкуса му и искаше още и още.

— Свършвам, свършвам — задъха се Марко и изригна. След това останаха да лежат със сплетени тела на почти смъкнатите чаршафи, докато потта засъхваше върху телата им.

Росария прекара устни по редките руси косми по гърдите на Марко. Той затвори очи и тя се възхити на начинът, по който дългите му клепачи се спуснаха към меките като праскови бузи. Пресегна се и докосна с пръст синята бенка под десния ъгъл на устните му.

— Господи, баща ми ще ме убие! — изпъшка той. — Закъснявам за работа.

— Не отивай, остани с мен. Биволите няма да заплачат от мъка, ако не те зърнат днес. Можеш да кажеш на баща си, че си болен.

Марко си спомни за своя махмурлук — за бумтенето в главата, за горчивия и неприятен вкус на глътките кафе, които отпиваше, подпрян на кухненската мивка. Сякаш беше преди цяла вечност. Сега се чувстваше много по-добре.

— Росария, баща ми не го е грижа за моите обяснения. Това е ферма, ще каже, има работа за вършене.

— Не предпочиташ ли да останеш тук с мен — примами го тя.

— Да, но…

Росария го спря с целувка. Започна да гали тялото му. Позволи на късите си силни пръсти да потънат в твърдите косми между краката му, преди да ги прекара по гладкия ханш и слабия гръб. Скоро клепачите му отново се спуснаха надолу и той тихо започна да хърка. Росария облегна глава на него, така че да вдишва мириса на тялото му, и също заспа.

 

 

Двамата изобщо не бяха помръднали, когато колата на Джовани пристигна пред къщата. Не чуха рева на мотора, свистенето на спирачките или подвикването на Мария Доменика към момчето зад волана:

— Ще се върна след минута.

Външната врата на къщата се отвори, а Марко и Росария продължаваха да спят.

Мария Доменика сграбчи купчината пелени и бе на път да затвори външната врата, когато чу звук, който не можеше да сбърка — хъркането на съпруга й: Не можа да повярва, че той е все още в леглото. Удиви се и затова надзърна в спалнята. Беше почти тъмно и със спуснати завеси, но тя успя да различи формите на две тела в леглото. Едното със сигурност принадлежеше на Марко, но другото? Тя се приближи. Едро момиче, с големи гърди и дълга черна коса, разпиляна върху бялата памучна възглавница — сестра й Росария.

За миг Мария Доменика остана като прикована, дишаше учестено. Не каза нищо. Бавно се извърна и излезе от спалнята, притискайки малката купчина пелени към гърдите си. След секунди беше вън от къщата и седна в колата на Джовани.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Тя кимна и му показа пелените. Все още не можеше да се довери на гласа си.

Докато Джовани караше по обратния път, Мария Доменика се опита да разбере какво чувства. Нямаше нито гняв, нито ревност. Нито дори разочарование.

Вече достигаха покрайнините на Сан Джулио и порутените бараки, в които живееха бедняците, когато Мария Доменика разбра, че освен шока изпитва тъга и може би малко съжаление към сестра си Росария. Какво щеше да й донесе това, ако не нещастие. Нещастие и позор.

 

 

Пепина беше бясна. От Росария нямаше никакъв знак, кухнята — празна, ежедневната работа — зарязана. Уморено огледа помещението, което почти никога не напускаше. Тази нейна дъщеря беше напълно безполезна. Колко по-лесни бяха нещата, когато Мария Доменика все още живееше с тях.

Обмисли предстоящите задачи за деня. Къщата беше мръсна и тя не можеше да си позволи по-нататъшно губене на време, преди да я почисти както трябва. Градината бе обрасла с бурени и трябваше да приготви толкова много храна. Хвърли един поглед към кухненската маса и видя, че по-малките деца се гощават с мляко и бисквити за закуска, но трябваше да приготви още две яденета, преди отново да отпусне изтощеното си тяло.

— Толкова съм уморена, че чак зъбите ме болят — промърмори тя на себе си. — Може би се разболявам.

Дочу как Ерминио се запрепъва в коридора и из кухнята. Голям бял пешкир се беше провесил около издутия му корем и краищата на посивяващата му коса стърчаха.

— Умирам от глад — избоботи той и мушна глава в хладилника. — Какво има за закуска?

— Нищо — категорично отговори Пепина.

Ерминио я погледна изненадано.

— Какво става с прекрасната ми съпруга? — попита той, обхващайки с огромните си ръце нейното сънливо лице.

— О, не знам. Просто не се чувствам добре днес, това е всичко.

— Почакай тук — каза й той. Знам как да те накарам да се почувстваш по-добре. Набързо ще се облека и веднага идвам.

Съпругът й действително се върна след минута, облечен в абсолютно неподхождащи си риза и панталони.

— Ела с мен! Бързо — пришпори я той.

Докато я избутваше през вратата и зад ъгъла на къщата, тя чу гласовете на децата, които дразнеха прасетата. Направи опит да се освободи от мъжа си и да спаси бедните квичащи създания, обаче той я бе уловил нежно, но твърдо.

— Къде отиваме? — попита тя, противодействайки с цялата тежест на тялото си.

— Да берем праскови, свежи праскови за закуска — отговори той, дърпайки я по-нататък.

Когато достигнаха плетеницата от плодни дръвчета, той я накара да седне на твърдата, спечена от слънцето земя и се тръсна до нея. Целуна я — отначало като приятел, а после — по-страстно. Докато се надигаше над нея, тя се опита да го отблъсне:

— Не сега, махни се от мен. Знаеш ли колко работа имам? Ами прасковите?

— Ммм — той я целуна още веднъж и разкопча панталоните си.

— Ерминио Кароца, ако забременея още веднъж, заклевам ти се, че ще те напусна и ще отида в манастир — прошепна му тя. — Не искам повече дъщери.

— Ммм — той изобщо не обърна внимание на думите й.

— Някой ще ни види — отправи му предупреждение, — ей така, на открито.

Съпругът й обаче не го бе грижа. Тежестта на тялото му я тласна към неподатливата земя и тя усети познатите милувки на ръцете му.

— Пепина, amore mio — измърка той.

Тя завъртя очи и разтвори краката си. Сигурно бе изминала седмица и нещо от последното й кръвотечение. Не би могла да забременее точно сега, нали? Опита се да си спомни какво бе казал свещеникът последния път, когато бе съгрешила.

Ерминио вече се движеше в нея и за притеснения бе твърде късно. Оставаше само надеждата, че ще й се размине. Тя се изправи, за да посрещне желанието му, и за няколко щастливи мига се почувства като онова страстно момиче, което беше някога.

След като свършиха, Ерминио плътно я прегърна.

— Лицето ти е изцапано — каза й той.

— О, само лицето ми ли! — засмя се сега тя. — Целият ми живот е пълен с нещо изцапано, което трябва да почистя.

Изправи се на крака с усилие.

— Сам си набери прасковите. Аз съм в кухнята. Ще се видим там.