Ники Пелегрино
Италианско изкушение (44)

15.

Прозорецът в стаята на Киара беше отворен и бризът влизаше свободно. Тя седеше наведена над компютъра и се опитваше да се концентрира, да си спомни точно как се бе почувствала, когато тръгна по следите на семейството си и на добрата кухня. Екранът оставаше празен, пръстите й — застинали, защото думите, когато и да стигнеше до тях, трябваше да бъдат единствено точните.

Най-накрая се раздвижи и пръстите й започнаха да бягат по клавишите:

Точно до малкия италиански градец Сан Джулио, сред горичка от прасковени дървета, се е сгушила една къщичка. В тази къщичка има кухня. Всъщност не прилича много на кухня — няма нито микровълнова фурна, нито удобни съвременни уреди — само тигани на готварската печка и възрастна дама, която меси тесто върху ожулена маса, направена от бор. Моята история ще ви разкаже как открих тази къщичка и как узнах тайните на кухнята. Но моята история, освен това е и приказка за предателство, изневяра и загуба, за семейни вражди и гибелна любов. В сърцето на моята история лежи загадка, която не е разрешена и до днес…

Веднъж започнала с първия параграф, Киара сякаш отприщи водопад от думи. Те изскачаха от ума и се стичаха по пръстите й. Светът отвън избледня и само написаното върху екрана имаше значение.

С голи гърди и рукнала между плешките пот, Паоло се бе покачил върху подвижна стълба и енергично забиваше пирони върху дървения скелет на поредното туристическо бунгало. До него, наполовина на неговата скорост и с ум, концентриран върху други неща, работеше Джакомо Салерни.

— Джакомо, събуди се — раздразнено се сопна Паоло.

— Работя толкова бързо, колкото мога — отвърна Джакомо със спокоен монотонен глас.

— Ще ми е много интересно да видя колко бързо работиш, когато дойде време да ти подпиша сметката — не успя да се сдържи Паоло.

Джакомо пусна чука и драматично размаха ръце във въздуха.

— Ако не ме искаш, Паоло, ще си вървя. Знаеш ли колко апартаменти се строят в града? Без никакъв проблем ще си намеря работа там.

Паоло се смъкна по стълбата, вдигна чука от прахта и му го подаде обратно.

— Просто млъкни, става ли, и се залавяй за работа — късо каза той и се върна към собственото си занимание.

Тайно от сина си Росария крачеше между прасковите. Заради горещината на обедното слънце от челото й струеше пот като вода, но тя продължаваше да върви. Чуваше дивите удари от чука на Паоло.

Въпреки увиващата се около краката й безформена черна пола Росария ускори крачка.

— Ох, защо изядох всички тези сладкиши! — проклинаше се тя, останала без дъх, направи обратен завой при оградата и се насочи към къщата.

Забеляза своите родители, които си почиваха върху двойните плетени столове под сянката на лозата, израснала над рамката на вратата към спалнята им. И двамата бяха съсухрени като есенни листа. Гласът на Ерминио вече не бумтеше от дъното на огромните му гърди, както някога. Пепина по-скоро се влачеше, отколкото ходеше из кухнята. Вълнението от пристигането на Киара сякаш бе изсмукало и последния им остатък от сили.

Росария се извърна и тръгна по сенчестата пътека покрай гърба на къщата. В горната си част краката й се потриваха един в друг и тя знаеше, че кожата им е зачервена и наранена. Изтри потта от веждата си с носна кърпа и уморено въздъхна. Още една обиколка, каза си, и ще дойде време за обяд.

Ерминио и Пепина седяха мълчаливо един до друг и наблюдаваха с половинчат интерес оживлението в овощната градина. Старите им тела, отпуснати върху плетените столове, бяха подпрени с възглавници, непрочетени вестници лежаха в скутовете им. Върху ниската маса пред тях имаше гарафа с леденостудена домашна лимонада. От време на време, когато чукането на Паоло станеше твърде силно, Пепина трепваше и запушваше ушите си с ръце, но през повечето време тя просто рееше поглед в пространството и сънуваше наяве.

Ерминио втренчваше поглед в нея, твърде глух, за да го безпокои шумът от строителните работи, и твърде уморен, за да го е грижа какво прави внукът му. За него беше облекчение да прехвърли отговорността за фермата върху друг мъж и да отстъпи позицията си на глава на семейството. Той би бил щастлив, ако Бог му подареше няколко хубави години, през които да седи в плетения си стол, да хапва от вкусните гозби на съпругата си и да се радва на внучката, върната му от съдбата дълго след като бе загубил всякаква надежда да я види отново.

В кафене „Анджели“ Джовани бе забил поглед във вестника си. Денят беше горещ и с изключение на някое дете, дотичало за сладолед, заведението оставаше пусто. Седеше сведен над първата страница и от двадесет минути препрочиташе все едни и същи два пасажа. Пред него имаше недокосната чаша с мляко и кафе. Докато напитката изстиваше, отгоре й се образуваше покритие.

Подпрял брадата си с ръце, Джовани въздъхна и на висок глас каза на самия себе си:

— Това е невъзможно.

Място не можеше да си намери, откакто момичето пристигна в града. Хубавата Киара с нейната усмивка, честно лице и горещо сърце изобщо не подозираше бъркотията, която бе причинила.

Откакто с леката си стъпка влезе в кафенето, преметнала раницата си през рамо, нещата за Джовани се бяха променили. Миналото бе докоснало настоящето за миг и старите въглени се разгоряха.

Той я харесваше, не… обичаше я. Болеше го от истината, че тя гледа на него като на брат, или още по-зле — като на баща. Джовани бе достатъчно суетен, за да си вярва, че изглежда по-млад от годините си. Не можеше да се отрече все пак, че бе към края на четвъртото си десетилетие, само с няколко години по-млад от майка й. Киара едва бе преполовила тридесетте, сигурно искаше по-млад, по-силен мъж от него.

— Това е невъзможно — обяви още веднъж и тогава, мразейки кухото ехо на своя глас из празното кафене, той се изправи и тръгна към джубокса, за да изпълни пространството със звуци.

Старите песни зазвучаха, а той отново седна и се огледа наоколо. Художникът Винченцо бе работил упорито, нищо че изглеждаше стар и уморен. Старата кафе машина Гаджия с нейното заоблено тяло и износени дървени дръжки официално имаше статута на антика, но баща му отказваше да я замени с една от по-продуктивните модели с бутони.

— Вкусът на кафето няма да е същият — жалваше се Франко всеки път, когато Джовани подметнеше, че е време за промяна.

Вероятно когато достигнеше възрастта на Франко, и той щеше да е същият — без желание да промени нещо в мястото, където бе работил през целия си живот. Идеята натъжи Джовани. Той отново насочи ума си към Киара — как с една-две думи би могъл да промени живота и на двамата завинаги. Смел в мислите си, но плах в истинския живот, Джовани знаеше в дъното на сърцето си, че ще продължи да мълчи.