Ники Пелегрино
Италианско изкушение (2)

2.

Пепина изпитваше ужас от възможността хлябът вкъщи да свърши. Рафтовете на големия дървен бюфет постоянно стенеха под тежестта на грубите самуни, готови да счупят зъбите на всеки непривикнал с твърдите им кори. При все това Мария Доменика трябваше да става рано всяка сутрин, за да прави още и още.

— Докато има хляб на тези рафтове, стомасите ни няма да останат празни. — Пепина непременно казваше това всеки ден, докато развързваха големия чувал с брашното и палеха пещта. Изобщо не забелязваше, ако най-голямата й дъщеря въздъхнеше демонстративно или завъртеше очи към самуните, които бяха изпекли едва предния ден.

Работеха една до друга на дългата кухненска маса, докато слънцето изгряваше и пилетата кудкудякаха около краката им. Превиваха гърбове и месеха твърдото жълто тесто със силните си пръсти. Разговаряха, докато вършеха работата си. Е, всъщност точно тази сутрин говореше само Пепина, а Мария Доменика се бе потопила в мечти за един друг живот, вън от познатите олющени стени.

Кухнята бе мястото, в което майката и дъщерята прекарваха повечето от дните си. В помещението доминираше масата, изработена от борово дърво — цели десетилетия жените от семейство Кароца се бяха трудили върху нея и това съвсем я бе загладило. Кухненските прозорци гледаха към зеленчуковата леха, която прекопаваха и плевяха всяка сутрин по хладно и в късния следобед, и към овощната градина с прасковени дървета, простираща се от всички страни.

Това бе най-старата част от едноетажната къща, чиито стени бяха солидни, а подът — с каменна настилка. Зад вратата към спалнята обаче всичко изглеждаше разкривено и хаотично. Рамката на вратата бе отмъкната за порутените нагоре по пътя постройки. Первазът на прозореца се състоеше от няколко стари парчета дърво, които бащата на Ерминио бе сковал с гвоздеи. Стените се накланяха навътре, таваните течаха и Пепина се страхуваше какво би могло да се случи, ако има земетресение. От стената над всяко легло висяха разпятие и икона на Богородица — откакто се помнеше Пепина се молеше и на двамата да удържат скърцащите стени.

Спалните, пристроявани при раждането на всяко следващо дете, служеха единствено за преспиване. През времето, което не прекарваха в сън, семейният живот течеше около кухнята, където денят започваше неизменно с печенето на хляба.

Задача на Мария Доменика беше приготвянето на смес от захар и мая с топла вода, която оставяше да престои, докато започнеше да се пени. След като кръглите плоски самуни, оформени от майка й, бяха поставени в горещата пещ, тя трябваше да ги напръсква с вода, така че кората да е достатъчно твърда за няколко дни. Тази работа не можеше да бъде зарязана и често половината от предобеда си отиваше, преди майката и дъщерята да изпитат удовлетворение от гледката на започващия да изстива хляб, подреден върху теления рафт над готварската печка.

Ръцете на Пепина бяха станали твърди и мазолести от годините усилен труд, раменете й — приведени вследствие на часовете, прекарани над кухненската маса, но въпреки това тя не изглеждаше нещастна от съдбата си. Всяка сутрин поздравяваше дъщеря си с усмивка, клюкарстваше и се смееше по време на работа през целия дълъг ден.

— Не ме разбирай погрешно, ще ми липсваш тук — говореше в момента тя, замесвайки тестото. — Ти си добър помощник, Мария Доменика. Винаги си била добро момиче. Но когато си отидеш, Росария може да поеме работата ти. Време е това момиче да се научи на малко дисциплина.

Думите на майката разтърсиха Мария Доменика и я върнаха в действителността.

— Да си отида, мамо? Че къде ще вървя? Никога не съм казвала, че ще ходя някъде.

— Scema. Изобщо чу ли една моя дума? — Пепина тръшна своето тесто на слънчево място, зави го с влажно платно и го остави да се надигне. — Сега си на шестнадесет. На твоята възраст вече бях сгодена за баща ти. А Марко Манцони е добро момче. Може би малко суетен, но изглежда, че днес всички млади мислят само за дрехи и прически. Елена и аз смятаме, че заедно ще ви е добре. Ти и Марко.

— Но, мамо, аз не искам Марко Манцони. — Пръстите на Мария Доменика застинаха и потънаха в посипаното с брашно тесто. — И той не ме иска. Мисля, че има други планове.

— О, планове. Сигурна съм, че има много планове. Умно момче е този Марко. Впрочем никой не казва, че трябва да бързате. Просто отделете малко време, за да се опознаете. Елена помоли да обядваш с тяхното семейство през някой от идващите дни. Чух обаче, че не е голяма готвачка, така че може би ще трябва да хапнеш малко хляб и сирене, преди да отидеш. Знаеш ли какво, Мария Доменика, наистина мисля, че трябва да изпечем още хляб. Никак не ми харесва, когато свършва.

Мария Доменика хвърли отчаян поглед към вече пълните рафтове и изсипа поредната купчина брашно върху масата, оформи вдлъбнатина в средата и я запълни с пенеща се вода. Докато започваше да ги смесва, Росария със сънени очи бутна вратата на кухнята. Черната й коса беше разрошена, а кожата толкова мокра от пот, че нощницата прилепваше към извивките на пищното младо тяло.

— Ох, толкова е горещо днес! — прозя се тя. — Мамо, може ли да отида на плажа следобед?

Всяко лято сестрата на Пепина, Лучия, наемаше малко бунгало на най-близкия участък от плажа, известен като Ла Сабиа Д’Оро, и през най-задушните дни на юли и август тя и двете й дъщери свършваха сутринта досадните домакински задължения и прекарваха следобедите в разхлаждане и усърдно се грижеха за тена си. Семейството на Лучия обаче живееше в малък апартамент в центъра на градчето. Чистенето и пазаруването не им отнемаха никакво време. Тук обаче, в отдалечената селска къща извън границите на Сан Джулио, имаше цял списък със задачи, които трябваше да бъдат свършени. Редки бяха дните, през които момичетата приключваха навреме, за да се присъединят към братовчедките си на пясъка.

— На плажа ли? Днес — не, Росария. Би могла да помогнеш на сестра си за приготвянето на хляба. След това искам да направиш gnocchi^[1] за баща си, ако той се върне вкъщи тази вечер.

— Да, но…

— И след като свършиш това, има един куп мръсно пране.

— Но, мамо, тази година семейство Манцони са наели бунгало на Ла Сабиа Д’Оро. Днес и те ще бъдат там. — Росария хвърли съзаклятнически поглед към сестра си. — Казах на Марко, че аз и Мария Доменика ще направим голяма тава с канелони^[2] и ще му я занесем за обяд. Обещах му.

— Е, ако ще правиш сносни канелони, трябваше да станеш още преди час, мързеливо момиче. — Пепина вече хлопаше по съдовете, опитвайки се да изрови тава, достойна да поеме специалитета, обещан на Марко. — Побързай. Обличай се и започваме.

Триумфът за кратко проблесна в малките черни очички на Росария. Обикновено тя не получаваше своето толкова бързо и лесно. Тези дни обаче мама бе готова да се съгласи почти на всичко, което би подхвърлило голямата й дъщеря на Марко. В края на краищата се очертаваше денят да е хубав: следобед на плажа и мамините канелони за обяд. А кой знае, може би Марко наистина щеше да бъде там?

Мария Доменика обичаше морето точно толкова, колкото мразеше светския живот на плажа. Братовчедките й познаваха всеки на Ла Сабиа Д’Оро. Ходеха там от деца. Сега бяха самоуверени тийнейджърки с бронзов тен. Докато се хилеха и разменяха клюки и вкусни хапки с приятелите си, Мария Доменика трябваше да протяга слабото си, невидяло слънце тяло на пясъка и да се опитва да не изглежда чак такъв аутсайдер, какъвто се чувстваше.

Росария имаше право. Времето беше горещо, убийствено горещо. За секунда Мария Доменика се изкуши да изрови избелелия си бански костюм и да отиде на плажа. Но други, по-големи планове се оформяха в главата й и ако изиграеше картите си правилно, в този ден можеше да започне осъществяването им. Първо трябваше да отстрани от пътя си мама и останалите за няколко часа. Достатъчно дълго бе наблюдавала сестра си Росария през годините, за да знае как трябва да се манипулира тяхната майка.

— Мамо, защо и ти не дойдеш на плажа — извика тя с достатъчно силен глас, който да достигне зеленчуковата леха, където Пепина късаше узрели домати за соса на своите канелони, и достатъчно гръмък, за да отекне по коридора и да стигне до спалните, където брат й и сестрите й вече се събуждаха. — Можем да вземем децата и да прекараме деня навън. Какво мислиш?

Желаният ефект беше постигнат. След секунди ято шумни хлапета наобиколиха майката. Кучетата лаеха, Росария се смееше, а малките гласчета настоятелно скандираха „Плаж, плаж, плаж!“.

Мария Доменика изчака, докато майка й бе напълно заета с пълнене на тавите с храна и натъпкването на децата в колата, за да изрече първата истинска лъжа в своя живот. Разтривайки корема си, тя започна:

— Мамо, имам спазми. Мисля, че ми идва. Ще възразиш ли, ако не дойда на плажа?

— Но, Мария Доменика, целият смисъл… всъщност наистина изглеждаш бледа.

— Не ми е добре, честно.

Минути по-късно, докато наблюдаваше облаците прах, надигнали се след колата по пътя към плажа, Мария Доменика наистина почувства нещо. Но това нещо не беше спазъм. Беше лек трепет от вълнение.