Ники Пелегрино
Италианско изкушение (23)

1.

Ню Брайтън, Англия

1968 г.

Водният комплекс в Ню Брайтън беше разположен до мътните сиви води на река Мърси точно там, където тя се вливаше в Ирландско море. Дългата и ниска сграда в стил арт деко беше построена по времето, когато градът се развиваше като оживено крайморско селище, пълно с работници надничари. Тогава откритият плувен басейн беше невероятна атракция и семействата се тълпяха там през горещите летни дни. Децата играеха около дълбокия широк басейн и фонтаните, спускаха се по пързалките и мечтаеха за деня, в който ще са достатъчно големи, за да се изкачат до високия трамплин и да се гмурнат с главата надолу в тъмния запълнен с вода правоъгълник.

Сега обаче някога големият крайморски град западаше, отдавна загубил славата си. Все още имаше луна парк с нещо като виенско колело, детски колички и въртележки и най-важното — блъскащи се крещящо оцветени колички, в които пъпчиви младежи завъртаха най-хубавите момичета от околността, докато те не спрат да пищят или започнат да повръщат — което дойдеше първо.

Комплексът все още заемаше същото място на брега, но беше доста порутен. През топлите месеци местните семейства продължаваха да идват и да простират хавлиените си кърпи на терасата от дървени пейки, да си трошат зъбите с карамелизирани ябълки и да оставят бледата си английска кожа така да почервенее, че с дни наред да пощят от гърбовете си люспите мъртва кожа.

Там имаше малко кафене и през лятото бизнесът му кипеше. Кафенето имаше два входа. Единият беше откъм улицата, така че облечените от глава до пети хора, разхождащи се по крайбрежието, да имат възможност за кратка почивка на чаша чай. Другата врата водеше директно към басейна. През целия ден мокри деца се бутаха навън и навътре, унищожавайки запасите от газирани напитки, цели облаци розов захарен памук, сладоледа и сандвичите с яйца и крес^[1]. През средата на помещението минаваше дървена решетка — тя предпазваше двата типа клиенти един от друг и предотвратяваше използването на басейна от тийнейджъри, винаги готови да се промъкнат през кафенето, а не да минат през въртележката на официалния вход, където трябваше да платят такса.

Кафенето миришеше на мокри бански костюми и чай. Зад бара стоеше слабо момиче с черни очи и златиста кожа, което мажеше с масло кифлите и филиите бял хляб. Може би носът й бе малко остър, а очите — твърде дълбоки за една истинска красавица, но лъскавата й коса падаше като водопад, а движенията й бяха грациозни, почти въздушни. Това я отличаваше от яките, загорели от слънцето момичета с бански костюми, чието шумно говорене звучеше в кафенето и извън него.

— Искате ли малко захар, мила — попита тъмнокосото момиче, докато подаваше поднос с кифли и чай на възрастна дама, която въпреки горещия ден бе навлякла палто и шапка.

— Какво, какво? Какво каза? — възрастната дама извърна ухо и се наведе към момичето. — Не мога да разбера нито една дума.

Мария Доменика въздъхна. След тригодишен престой на това място нейният английски бе достатъчно добър, но не харесваше как ниските северни гласни заразяват силния й акцент. По тази причина понякога не беше лесно да се разбере какво точно казва. Почти напъхано под бара седеше малко момиченце, което нямаше такива проблеми. С по-бледа кожа и по-светла коса от майка си, заровила глава в книжката с картинки, тихо и незабележимо Киара си играеше съвсем сама и чакаше да й кажат, че е време да се раздвижи.

Тук те бяха аутсайдери, тя и майка й, италианките, макар че повечето хора бяха приятелски настроени. С малко усилия почти правилно произнасяха името „Киара“ със странните си мелодични гласове. Мария Доменика обаче се беше отказала да ги учи как да произнасят нейното собствено име.

— Мария… после какво, скъпа? Ама че трудна дума! — оплакваха се те.

Най-накрая започна да ги наставлява:

— Казвайте ми Мария, по-просто е.

Отне й известно време да стигне дотук, но никога не бе изпитвала съмнения, че ще се справи. Когато майка й я отпрати в онази ужасна нощ, тя отиде направо при Франко, за да го помоли за помощ — не в кафенето, вече бе затворено, а в дома му, който беше наблизо. Никога преди не го бе търсила там.

Домът му се намираше в една от по-старите сгради, скрити зад високи стени и построени около малък павиран вътрешен двор. Франко беше оставил вратата полуотворена и през осветения прозорец Мария Доменика успя да види сина му Джовани, седнал на кухненската маса. Пред него имаше купчина книги, явно бе останал да учи до късно през нощта. Момчето растеше, върху лицето му личаха меките пухкави зачатъци на брада, но все още беше твърде млад, твърде млад, за да чуе историята, която Мария Доменика носеше със себе си.

Тогава се поколеба. Стъпките й застинаха на прага и тя се запита какво да направи. Достатъчно бе обаче едно-единствено докосване с пръсти на наранените си и подути от побоя бузи, един-единствен поглед към спящото дете, които да я тласнат да прекоси двора и да почука на вратата.

Когато зърна обезобразеното й лице, Джовани протегна ръце и я притисна плътно към себе си.

— Какво е станало? Какво е станало? — попита шепнешком.

Тя се освободи от прегръдката му. Бутна Джовани върху стола и седна до него, позволявайки му да държи ръката й.

— Марко ме удари — меко каза тя. — Той полудя напълно, но аз все още не съм сигурна защо. Мисля, че вероятно ревнува от Винченцо. Въобразил си е, че между нас става нещо.

Очите на Джовани срещнаха нейните.

— А така ли е?

— Не говори безумия, та аз почти не го познавам.

— Съжалявам, Мария Доменика, съжалявам. — Той стисна ръката й още по-здраво и мълчаливо изслуша как майка й я е изгонила и изпратила обратно при Марко.

— Не мога да се върна. Страхувам се, че той отново ще ме нарани или още по-лошо — ще нарани Киара.

— Какво смяташ да правиш?

Мария Доменика поклати глава, раменете й пораженчески се отпуснаха.

— Аз знам. — Храбростта накара гласа му да звучи по-силно и по-дълбоко. — Ще отида да намеря Марко. Ще му кажа какво мисля за мъжете, които бият съпругите си. И ако се налага, лично ще пребия копелето.

— Не, не. Не можеш да направиш това.

— Мога — настоя Джовани, — силен съм колкото него и съм почти толкова висок.

— Но аз не искам това. То няма да помогне.

— Добре, а какво ще помогне?

— Не съм сигурна. Знам обаче, че не искам ти да правиш нищо, което ще донесе проблеми на теб и на Франко. Имате бизнес, за който да мислите. Не можете да си позволите да се замесвате.

— Не се тревожи за нас. Ние можем да се грижим за себе си.

— И аз мога да се грижа за себе си, Джовани. Правих го цяла година в Рим и пак ще го направя, ако се налага.

— Не бягай отново! Моля те, Мария Доменика — сега гласът му звучеше отчаяно.

— Мисля, че трябва. Със сигурност ще бъде най-добре за всички, ако ме няма, ако изобщо не съществувам.

— Не ни напускай!

— Какъв друг избор имам?

Джовани погледна все още кротко спящата в количката си Киара. Помълча, след това се изправи и затършува в голямата плетена кошница, пълна с пощенски пликове, писалки и монети. Измъкна малък бронзов ключ и отвори най-горното чекмедже на полираното дървено бюро.

Мария Доменика се опита да отдръпне ръката си, когато той натика дебела пачка банкноти в нея.

— Вземи ги — настоя той. — Баща ми би искал това.

Целуна я по бузата, обви ръцете си около раменете й и я притисна към себе си.

— Ще те видя ли някога?

— Може би не.

— Къде ще отидеш?

За миг тя се поколеба. Как можеше за втори път да изостави семейството си? Родителите й я обичаха и мислеха, че онова, което правят, е най-доброто за нея. Но нямаше да има друга възможност — сега или никога.

— Мисля, че този път ще отида по-далеч от Рим, Джовани. Моля те, кажи на баща ми да не прави опити да ме намери. Кажи и на Франко, че съжалявам.

Веднага щом се развидели, тя хвана ранния автобус за Неапол, а след това се качи на влака към Северна Италия. Купетата бяха препълнени, но едно семейство от Салерно й направи място. Хората седнаха по-близо един до друг, докато се освободи половин седалка, където тя успя да се вмъкне. Освен това те разделиха храната си с нея — корав хляб, солено сирене и розова тлъста мортадела. За да им се отблагодари, тя пееше песни на децата и им разказваше приказки.

В Рим смени влака и постепенно пейзажът, който се откриваше през прозореца, започна да й става непознат; полетата бяха по-зелени и върху хълмовете тук-там растяха кипариси. Въздухът, нахлуващ през отворените прозорци, й се струваше по-свеж.

Стигнаха до Алпите и когато Мария Доменика прилепи нос към прозореца и отпи от красотата на заснежените планини, почувства, че тъгата лека-полека я напуска.

На границата с Швейцария се появи проблем. Без изрядни документи нямаше да й разрешат да премине.

— Необходим ви е паспорт — чиновникът излая срещу нея. — Къде ви е паспортът?

Така Мария Доменика трябваше да слезе от влака и да изчака половин ден пред канцеларията на най-близкото кметство. В коридора, миришещ на нафталин и излъскани обувки, нямаше места за сядане и когато краката на Мария Доменика се умориха, тя се настани направо на прашния мраморен под до количката на Киара.

Най-накрая дойде и нейният ред да седне пред бюрото на чиновника — дребен мъж със суров поглед и добре оформени мустаци. Отначало се опита да използва сълзите си като оръжие, но той просто измъкна кърпичка от някаква кутия и се зае с папките си, докато тя избърса очите си и спря да плаче. После отдели няколко банкноти от пачката на Франко и му ги подаде. Той ги пъхна в горния джоб на сакото си и леко потропа с пръсти по бюрото, докато тя подаде още няколко.

Заслужаваше си. С изрядни документи й бе позволено да се качи на следващия влак и да прекоси границата с Швейцария, а после — с Франция. Извади още няколко банкноти от пачката и плати допълнително, за да пътува в кушет. През нощта седалките бяха прибрани, а шест малки легла — спуснати от стените на купето. Беше горещо и неудобно, но имаше някаква романтика в това да заспиш някъде и да се събудиш на съвсем различно място. Въздухът във Франция мирише странно, реши тя, някак чуждоземна миризма.

В Кале се качиха на ферибота, прекосяващ Ламанша. Никога преди не се беше качвала на кораб и когато слязоха в Дувър, не изпитваше никакво желание да го стори отново. Клатушкането докара и на нея, и на Киара спазми в стомаха, но докато Мария Доменика успя да преглътне надигналата се до гърлото й горчива жлъчка, бебето нямаше подобни задръжки. Кръвнишките погледи на останалите пътници, докато Киара хлипаше и повръщаше през цялата нощ, я караха да се гърчи от неудобство.

От Дувър трябваше да се качи на влак до Лондон. Възнамеряваше да остане в града за известно време и да му се наслади, но той се оказа различен от очакванията й. Всичко беше твърде голямо — от струпалото се множество на гарата до пътищата, задръстени с автомобили. Не знаеше откъде да започне разглеждането на такова място, затова избърза и се качи на друг влак, пътуващ на север.

Пътуването й приключи тук, в Ню Брайтън. Нае две стаи на най-горния етаж в стар викториански дом, разположен на крайбрежната улица. Сградата гледаше към реката. Мария Доменика мислеше, че това ще й хареса, но пенливата сива мътилка на Мърси, в която не се забелязваше дори една-единствена рибка, беше беден заместител на искрящо синьото Средиземно море. Все пак нощем в далечния край на реката светлините на Ливърпул весело блестяха и когато Киара заспеше, майка й прекарваше щастливи часове, седеше до прозореца и се взираше в тях.

Трябваше да си намери работа и Мария Доменика избра онова, което умееше най-добре. Разпита за работа в местните кафенета, докато й отговориха положително — да, нуждаели се от човек. Само че вместо еспресо трябваше да приготвя чаши с чай, от които се носеше пара. Вместо пица и примамливи сладкиши тук имаше сандвичи с риба и понички със сладко.

Киара идваше с нея на работа, точно както в кафене „Анджели“. Отначало собствениците се отнесоха подозрително към това.

— Не можеш ли да намериш бавачка или нещо подобно, миличка? — попитаха те.

Когато обаче видяха какъв ангел е Киара и разбраха как се чувства майка й, ако е разделена с детето, махнаха с ръка.

— Знаеш ли, че се възродихме, откакто те наехме — често й казваха сега господин и госпожа Лиъри. — Никога преди не сме имали такъв трудолюбив работник. Никога.

Господин Лиъри имаше дълго лице и зъби като на кон. Съпругата му бе пълничка, цялата в бенки и лунички. Двойката печелеше добре от кафенето, с изключение на зимните месеци, когато вратата към плувния басейн оставаше затворена и нямаше много хора, които да рискуват с разходка по ветровитата крайбрежна улица. През тези студени дни Мария Доменика ходеше на работа само за няколко часа и имаше достатъчно време да навлече вълнени пуловери и ръкавици на дъщеря си и да скита по улиците. Те дълго се разхождаха заедно и изследваха пътищата, пътеките и алеите, простиращи се между Ню Брайтън и близкия град Уолъсей. Докато крачеха по сивите тротоари, Мария Доменика внимателно се вглеждаше в лицата на минувачите, сякаш търсеше нещо или някого. Когато погледът й забележеше руса глава, сияеща на фона на неумолимата сивота, тя спираше и за миг се взираше напрегнато, преди да въздъхне кратко и да продължи.

— Какви ги вършиш, миличка? — беше я попитала госпожа Лиъри, когато веднъж ги задмина с колата си и настоя да ги откара вкъщи. — Навън е толкова студено, че измръзнаха даже топките на бронзовите маймунки. По-добре си стой вкъщи.

За щастие у дома беше уютно и приятно. Хазяинът й, господин Фокс, имаше готварска печка в дългата си тясна кухня, която беше топла през цялото време. До печката стояха три големи пластмасови съда, пълни с някаква мистериозна искряща течност.

— Вино от червено цвекло, вино от къпини — беше й казал господин Фокс, гордо потупвайки по всеки съд.

Мария Доменика беше направила гримаса:

— У дома правим вино само от грозде.

— Ах, само почакай, докато го опиташ, миличка. После изобщо няма да искаш да вкусиш от оня нещастен гроздов сироп, вярвай ми.

Господин Фокс имаше син на име Алекс — безработен, но винаги зает. През повечето време всичко, което Мария Доменика виждаше от него, бяха чифт крака, стърчащи изпод някоя от старите коли, които поправяше.

Когато не кърпеше някоя кола, Алекс се затваряше в предната стая и пускаше плочи на Бийтълс — група, която беше запалила града от другата страна на Мърси. Мария Доменика често слушаше как музиката ехти по етажите и за миг си позволи да върне спомена за Франко, който никога не се поддаде на молбите й да пусне една-две песни на Бийтълс по джубокса. През повечето време се опитваше да не мисли за онова, което бе изоставила. Беше по-добре да се съсредоточи върху бъдещето, да го планира и жадува.

През лятото имаше по-малко време за скитосване, но семейство Лиъри й предложи да почива през понеделниците и Мария Доменика използваше свободните си дни да покрие колкото се може по-голяма територия. Понякога надничаше в кръчмите и букмейкърските кантори, покрай които минаваше — тъмни мъжки места, където никога не се осмеляваше да остане по-дълго. Веднъж попадна на ученици от художественото училище в средата на парка и с часове седя встрани, наблюдавайки как курсистите идват и си отиват, докато Киара най-накрая загуби търпение и започна да я дърпа към люлките и езерцето с патиците.

Лятото беше хубав сезон. Мария Доменика никога не си бе представяла, че Англия може да бъде толкова суха и топла. Опитваше се да не си припомня родния дом, но понякога просто не можеше да не вдигне лице към слънцето, да не присвие очи, така че очите й да видят само мъничко късче синьо небе, и да не си представи, че отново лежи по гръб между прасковите в бащината си градина.

Един понеделник Мария Доменика облече Киара в леки дрехи и слънчева шапка и се приготви за тяхната обичайна екскурзия. На излизане попадна на спотаилия се в кухнята и изчервен до уши Алекс, който се опитваше да привлече вниманието й.

— Закъде сте се запътили? На разходка?

— Точно така — кимна тя. — Реших, че мога да взема малко стар хляб и да отида в парка. Киара иска да нахрани патиците.

Той погледна през прозореца чистото небе.

— Денят е твърде хубав, за да се ходи в парка. Защо не отидеш на плажа — предложи колебливо той. — Детенцето може да строи пясъчни кули.

Това бе най-продължителният разговор, който бяха водили дотогава, и Мария Доменика напълно се обърка.

— Какъв плаж? — попита глупаво. — Какъв плаж?

— Нали знаеш — покрай комплекса и после нагоре по Харисън Драйв. Страшно хубаво е, има много пясък. Слушай, ще взема да изровя за детето кофа и лопатка и лично ще ви откарам дотам.

Тя се опита да откаже, но Алекс вече беше излязъл, за да претършува гаража за обещаните кофа и лопатка. Появи се с нещо мръсно и обвито в паяжини, а от леко комичното му лице струеше радост.

— Трябва само да ги поизплакнем малко в морето — настоя той. — Хайде, миличка, скачай в колата и да потегляме.

— В коя кола? — Мария Доменика погледна трите ръждясали каруци, задръстили пътя. В нейните очи никоя не изглеждаше особено обещаваща. Дори лъчезарният, ентусиазиран Алекс за миг изглеждаше объркан.

— Ами… нека да видим — потъна в размисъл той. — Спирачките на моя „Остин“ трябва да се оправят и не съм сигурен в онзи „Морис“. Ами „Триумфа“?

Вратата на колата обезпокояващо изскърца, когато Алекс я отвори пред Мария Доменика. Предната седалка беше скъсана и неудобна. Тя обаче се настани, придържайки Киара на едното си коляно, и след няколко празни оборота и облаци пушек те потеглиха.

— Отпусни се назад и пътешествието ти ще е по-дълго — извика Алекс и увеличи скоростта, а Мария Доменика го погледна въпросително и той бързешком добави: — Поне така казваше моето бабче.

Когато най-накрая откриха плажа, той се оказа голям и черен. Вместо да се скрие под чадър, както правеше у дома, Мария Доменика трябваше да се свие под някакъв навес за защита срещу силния бриз, който настъпваше откъм мътното Ирландско море и запращаше пясъка в лицата им.

— Прекрасен ден! — Алекс кимна към настанилото се в съседство семейство, което се печеше на слънце, разпростряло хавлиите си върху земята.

— Страхотен е — съгласиха се те, повдигайки с наслада дългите си бели ръце и крака.

Мария Доменика реши, че са напълно луди. Гледаше как Алекс бързо освобождава от дрехите си своето бледо тяло. Ребрата му се брояха, а той самият беше плосък като дъска за гладене.

— Мога да държа хавлия около теб, ако искаш да се преоблечеш — предложи той и воднистосините му очи се разшириха.

— Не, не, така съм добре — отговори тя.

— Няма ли да влезеш във водата, за да поплуваш?

Мария Доменика подозрително огледа обстановката. От дясната си страна виждаше крановете и бараките на доковете, построени около устието на реката. Пред нея тъмният пясък се простираше до сивите вълни. Отляво дългият равен плаж бе осеян със семейства, които играеха крикет, строяха пясъчни замъци и се наслаждаваха на деня.

— Е, аз ще отида да се гмурна — заяви Алекс, — а когато изляза — ще купя сладолед на детето.

Тя го гледаше как тромаво тича към морето. Можеше да определи точно мига, в който студът го сграбчи. Той почти застина, заподскача нагоре, а раменете му достигнаха ушите.

— Киара, искаш ли да си натопиш краката? — попита Мария Доменика.

Дъщеря й, с лопатка в едната и кофа в другата ръка, се вгледа в нея със сериозните си кафяви очи. Мария Доменика й подаде ръка.

— Хайде тогава, издърпай ме и ще отидем да играем във водата.

Киара поклати глава.

— Сладолед — каза тя с тъничък решителен глас.

— Точно така, сладолед. Gelato, кажи gelato, заради мен, Киара.

При звука на чуждите думи Киара пъхна пръсти в ушите си, сбръчка лице и изкрещя:

— Сладолед, сладолед, сладолед.

Любопитни лица занадничаха около навесите. Мария Доменика нежно отстрани ръцете на дъщеря си от ушите й.

— Добре, добре. Сладолед — успокоително каза тя. — Веднага щом Алекс се върне ще ти купим сладолед.

За миг тя се извърна от детето. Въпреки бриза усещането на затоплената от слънцето кожа беше приятно. Облегна се назад, подпря се на лакти и се остави на усещането.

Алекс изскочи от ледената вода много по-бързо, отколкото бе влязъл, и подсуши розовото си блестящо от водата тяло с груба кърпа.

— Брр, ушите ми окапаха — заяви той, без да се обръща конкретно към някого, а после погледна Киара. — Хайде, миличко, първо ще ядем сладолед, а после ще построим истински английски замък. Става ли?

Киара кимна и го остави да я хване за ръката и да я заведе до количката, където продаваха сладолед. Върнаха се с оранжеви фунийки, от които се подаваха жълти топки млечен сладолед, а най-отгоре гордо стърчаха шоколадови пръчици.

— Ето и за теб — Алекс бутна една от кутийките в ръката й. — Лапай!

Докато се кикотеха и цапаха до ушите при близането на сладоледа, Алекс и Киара се състезаваха кой ще свърши пръв. След това се стовариха върху пясъка и започнаха да копаят и строят. Сковаността на Алекс сякаш се изгуби, докато играеше с детето. Първо изкопаха дупка с формата на лодка, след това изградиха замъци около нея и най-накрая Алекс зарови Киара в пясъка, така че се подаваха само краката и главата й. Енергията му сякаш беше неизчерпаема.

— Какъв страхотен ден! — каза той накрая.

Със закъснение Мария Доменика забеляза, че кожата му е по-розова от обикновено.

— Започваш да изгаряш от слънцето — предупреди тя.

Алекс пребърка голямата си чанта и измъкна дебел флакон с плажно масло.

— Би ли ми намазала гърба тогава?

Тя искаше да откаже, но разбра, че не е в състояние да го направи. Все пак не втриваше, а по-скоро плескаше и размазваше маслото върху гърба му. Струваше й се странно да го докосва. Кожата му бе покрита с лунички и малки червени пъпки с бели върхове. Той се усмихна и й каза:

— Харесва ми.

Смутена, тя му върна плажното масло и легна по очи върху хавлията си, оставяйки слънцето да стопли раменете й. Вероятно бе задрямала, защото когато отвори очи, усети, че и малкото топлина си бе отишла и бризът се бе надигнал.

Алекс разглобяваше навеса.

— Хайде — извика той. — Да натоварим всичко в колата и да хапнем риба с картофки на път за дома, а?

Киара го гледаше и се усмихваше. Кафявият мокър пясък покриваше краката и коленете и лепнеше за косата й. Банският й костюм смешно висеше. Тя е мръсна, реши Мария Доменика, мръсна и щастлива.

На три пресечки от дома триумфът внезапно спря. Колкото и да опитваше, Алекс не успя да го подкара отново. Накрая се наложи да го избутат встрани от пътя и да изминат останалия път пеша. Алекс не позволи произшествието да развали доброто му настроение. Вместо това вдигна Киара на раменете си и тичайки по тротоара викаше:

— Дий, дий! Бягайтеее, аз съм кон.

Детето се смя така, че почти изпадна в истерия.