Ники Пелегрино
Италианско изкушение (21)

21.

Винченцо я караше да се смее и знаеше толкова неща за картините, които тя обичаше — много повече от Франко. През дните, в които не идваше в кафенето, тя с изненада откриваше, че остро усеща липсата му.

Той беше нещо повече от декоратор, както бързо бе разбрала, и изглежда имаше амбициозни планове за голите стени в кафенето. Въпреки това до този момент не беше свършил много. Стената не носеше и намек за рисунка, а бурканчетата и четките необезпокоявано си стояха зад червената завеса.

Ден след ден Винченцо правеше скици. Десетки листове хартия лежаха върху масата, която бе обявил за своя, някои смачкани в миг на гняв, а други — прилежно струпани на купчина.

— Ах, това е Мадоната с младенеца! — възкликна Мария Доменика, надвеси се над масата му и огледа фигурата, която той очертаваше отново и отново. — Това ли ще рисуваш? Мадоната с младенеца?

— Ами това е идеята. — Винченцо прокара своите големи квадратни ръце през рошавите си черни къдрици. — Но изглежда не постигам правилната форма.

— Това ли ще копираш? — Мария Доменика кимна към изображението, което беше откъснато от книга. То показваше определено солидната, съвсем обикновена Мадона, придържаща дебело, здраво на вид бебе върху голямото си коляно.

— Да, това е Мадоната с младенеца на Мазачо. Франко иска да я изтипосам на стената.

— Но това, което си начертал тук, не е правилно — каза му Мария Доменика. — Мадоната на Мазачо прилича на някоя върла почитателка на макарони, а твоята е твърде слаба.

Винченцо се засмя.

— Ами моята Мадона е на крак по цял ден и няма никакъв шанс да надебелее.

— И какво ще стане, след като свършиш със скицирането? Каква е следващата стъпка към рисуването на фрески? — попита тя очарована.

— Самият процес е малко дълъг — започна Винченцо. — Не става бързо, затова сигурно ще се наложи да повися тук известно време.

— Защо ли това не ме изненадва — закачи го Мария Доменика.

— Не, не. Говоря сериозно. Трябва да се направи добре. Едно време е било още по-трудно да се направят фрески. Използвали са мокър хоросан и няколко души са работели едновременно без прекъсване. Пълен ад.

— Е, ние не искаме това.

— Определено не. — Винченцо прелисти страницата и откъсна празен лист от скицника си. Подаде й го заедно с дебел мек молив. — Нарисувай нещо.

— Какво?

— Виждам, че изкуството те привлича, но бих искал да преценя дали имаш някакъв талант. Нарисувай нещо.

— Не мога, на работа съм.

— Кафенето е почти празно. Спри да си търсиш извинения.

— Но какво да нарисувам?

— Каквото пожелаеш — той махна с ръка във въздуха. — Има хиляди неща, които можеш да нарисуваш, ако искаш. Нарисувай мен, ако не можеш да се сетиш за нещо по-добро.

Мария Доменика стисна молива в ръка и се вгледа в празния лист хартия. Почувства се глупава, недодялана, притеснена. Не знаеше откъде да започне.

— Наложително е да ме погледнеш, ако смяташ да рисуваш мен.

Мария Доменика се изчерви, но въпреки това вдигна очи и срещна неговия поглед.

— Не знам дали бих понесла да нарисувам нещо толкова грозно — каза му нахакано.

Винченцо отметна глава назад и се засмя.

— Стегни се, това е съветът ми. Понякога най-грозните са най-добрите обекти за рисуване.

Докато Рита Павоне напяваше от джубокса, Мария Доменика изучаваше мъжа пред себе си. Лицето му беше започнало да се сбръчква и ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи, че в черната му коса се прокрадват сиви нишки. Носът му бе прав и остър, устните — пълни, а кафявите очи — опасни. Изглеждаше като човек, който лесно може да надебелее. Имаше зачатъци на двойна гуша и леки торбички около очите, които издаваха склонността му към хубавите неща в живота. Нещо в него й се струваше неудържимо притегателно.

Изглежда Винченцо не възразяваше да го оглеждат. С наведена глава той продължаваше работата си върху своята Мадона. Мария Доменика забеляза, че не се двоуми — скицираше свободно и леко, моливът му просто летеше върху белия лист.

— Рисувай — пришпори я художникът, без изобщо да вдигне поглед от скицника си.

— Рисувам де, рисувам. Просто изучавам обекта си.

— Не, не рисуваш. Мотаеш се. Недей да търсиш детайлите — инструктира я той, — защото накрая всичко ще се окаже погрешно. Скицирай формата грубо и след това се задълбочавай в подробностите.

И тя започна — отначало нервно — да очертава формата на главата, силните рамене и ръцете му.

— Не се притеснявай, ако стане грешка. Имам достатъчно хартия — каза й Винченцо.

Носът му беше труден за рисуване, толкова прав и изваян, че да го представиш като естествен върху хартия бе почти невъзможно. Косата му също създаваше затруднения, да не говорим за дългите и извити буйни вежди, които дръзко се открояваха на лицето му.

Докато рисуваше, Джовани мина зад нейния стол и надникна през рамото й.

— Фантастично, направо невероятно! — каза възхитено той, но тя бе твърде концентрирана, за да му каже дори една дума, и след няколко секунди мълчание той разочарован си отиде.

Накрая не беше твърде недоволна от изобразеното. Не беше чак толкова лошо като за пръв опит, макар че относно формата на неговия нос все още имаше какво да се желае и бе невъзможно да се улови смехът в очите му. Мъжът от нейната рисунка изглеждаше демонстративно секси. Можеш да си паднеш по него, но не и да му се довериш напълно. И наистина би следвало да направи нещо за лудите си вежди.

Винченцо разгледа скицата и я оцени.

— Виждаш ли, не е чак толкова трудно, след като започнеш веднъж, нали?

Тя чакаше да й каже нещо повече, но той се върна към собствената си работа.

— Все пак харесва ли ти? — попита го. — Мислиш ли, че прилича на теб? Имам ли талант?

Той остави молива върху масата, облегна се назад и се усмихна.

— А ти какво мислиш? Доволна ли си?

— Ами… — тя се подвоуми. — Не мисля, че прилича точно на теб, но наистина смятам, че съм уловила твоята същност — духа ти.

Той кимна.

— Няма ли да ми кажеш какво мислиш?

Той се усмихна и поклати глава. Протегна ръка към голямата си черна платнена чанта и измъкна нов скицник и връзка моливи.

— За теб са — каза той и ги набута в ръцете й.

— Не мога да ги приема. Сигурно са твърде скъпи. — Тя се опита да му ги върне.

Винченцо задържа ръцете й.

— Те са подарък. Приеми ги в онзи дух, в който са ти дадени. Ще те помоля само за едно — използвай ги. Не се замисляй твърде много, просто рисувай. Нарисувай майка си, бебето, дебелата малка сестричка. Нарисувай как Франко сервира кафето, как Джовани търка бара и как старците играят карти. Изпълни от край до край страниците.

— Но защо? Аз никога няма да стана истински художник като теб. Нали трябва да уча, да изкарам някакъв курс в университета, а за това изобщо няма надежда.

— Много хора изкарват тези курсове. Накрая излизат с диплома, и се самопровъзгласяват за художници. Няма значение дипломата, работата показва кой е добър художник.

— Но как ще се науча да рисувам картини?

Винченцо се засмя.

— Ти току-що взе за пръв път молив в ръката си и вече искаш да рисуваш картини. Всяко нещо с времето си, Мария Доменика. — Той размаха нейната скица. — В замяна на хартията и моливите искам твоята първа творба. Обещавам, че ще си я закача на някоя стена. Ако наистина това е твоята първа творба, разбира се. Ти нищо ли не правеше в Рим? Твоето русо англичанче не те ли окуражи да скицираш?

— Не. — Тя прехапа устни. — Обичаше да ми показва своите работи, много от тях бяха хубави, но никога не е предлагал аз самата да рисувам.

— Вероятно се е страхувал, че ще му бъдеш твърде голяма конкуренция.

Лицето на Мария Доменика сякаш се сви, но тя се засмя.

— Не се самоподценявай — сериозно й каза Винченцо и започна да подрежда купчината хартия в черната си платнена чанта. — Способна си на повече, отколкото мислиш.

 

 

Насърчена от думите му, през целия остатък от деня Мария Доменика се движеше между масите с едва потиснато вълнение. Главата й бе пълна с идеи за неща, които би могла да нарисува и как да ги нарисува. Хвърли поглед към гологлаво момче, което профуча отвън със своя скутер „Веспа“ и приятелката му, седнала зад него. Зачуди се как би могла да предаде вятъра в косите им. Пет минути по-късно някакъв фермер изтрополи с разхлопаната си дървена каруца, теглена от двойка бели биволи. Познаваше тази сцена, може би беше виждала стария човек с каруцата хиляди пъти, но сега изгаряше от желание да грабне скицника и да рисува. Учуди се как така всичките й мисли са обзети от нещо, което тази сутрин й се е струвало толкова маловажно.

Когато Франко й каза да се прибира вкъщи, тя не се забави, за да си побъбрят, както обикновено, и не предложи да помогне при почистването. Пъхна Киара в количката, а скицника и моливите — до нея. По пътя към дома Мария Доменика почти тичаше.

Втурна се през външната врата на грозната стара къща и откри мотаещия се в кухнята Марко, който търсеше нещо за ядене.

— Бързо, бързо! Сядай на стола — каза му тя, останала без дъх.

— Какво?

— На стола. Седни, вземи бебето и не мърдай повече.

— Какво правиш, по дяволите?

Мария Доменика извади скицника и моливите и издърпа стол до кухненската маса.

— Ще нарисувам теб и Киара.

Марко изглеждаше объркан, но не и неблагоразположен.

— Колко време ще отнеме? Мога ли да помръдвам или трябва да стоя абсолютно неподвижен? И какво ще стане, ако бебето заплаче или напълни гащите?

Но Мария Доменика не слушаше, а само го наблюдаваше съсредоточено. Моливът й започна да танцува върху белия лист, а самата тя сякаш се намираше в състояние на транс.

— Ръцете започнаха да ме болят. Бебето натежава — каза Марко в тишината.

Пет минути по-късно:

— Мария Доменика, трябва ли да седя тук цяла нощ? И какво става с моята вечеря?

След двадесет минути краят още не се виждаше.

— Отегчавам се и ще взема да се махна.

— Не, не. Почти свърших — Мария Доменика вдигна рисунката. — Виждаш ли, все още не е довършена, но аз мога да добавя няколко щриха и по-късно.

Марко остави бебето и се приближи да погледне по-отблизо. Нарисуваното го очарова.

— Наистина прилича на мен — каза той и в гласа му прозвуча изненада. — Може би само очите ми са малко по-големи в действителност, но това са подробности.

Бързо съблече ризата си.

— Нарисувай ме отново, cara — каза той, изтегна се на пода и се освободи от панталоните си. — Но този път ме нарисувай гол.

Докато започваше да рисува, Мария Доменика осъзна, че всъщност никога преди не е поглеждала съпруга си — черните му мигли, правилното лице и кожата, гладка като яйце. Носеше шапка с широка периферия през целия ден, за да не почернее, но при всички тези дълги часове на полето слънцето винаги успяваше да го намери и бе придало на кожата му оттенък на блед карамел. Някога бе направил опит да си пусне дълга коса и да я връзва отзад на опашка, но от това вратът му се изпотяваше и най-накрая я отряза. Сега поддържаше хубавата си коса късо подстригана и плътно зализана. Докато се опитваше да придаде същността на неговия дух върху хартията така, както някак си бе успяла да стори с Винченцо, тя бавно започна да разбира какво намират момичетата като сестра й в Марко.

— Не съм ли по-хубав от тази страна — сериозно попита той и завъртя брадичката си наляво, а после надясно. — Или пък от тази?

— Чертите ти са много правилни — похвали го тя. — Изглеждаш добре от всяка страна.

Когато огладня съвсем, Марко не пожела съпругата му да захвърли молива и да сложи престилката. Вместо това уви един чаршаф около себе си като тога и претършува хладилника, при което напълни догоре цял поднос със сирене, салам, маслини, хляб, градински домати и аншоа. Постави я не върху кухненската маса, а на пода и се изви около нея, подпирайки се на две незнаещи годините си възглавници. В тази поза — легнал, обвит с чаршафа и похапващ с пръсти от храната си — той изглеждаше самодоволен и горд със себе си като римски император. Мария Доменика отгърна нова страница и започна да го рисува отново.

Дори когато стана късно и Марко си легна, тя все още не можеше да се отдели от скицника. Под силната светлина на една-единствена лампа Мария Доменика запълваше празните бели страници, които нейният нов приятел й бе дал.

Най-накрая се сви уморено на креслото и заспа, но само за час-два. Стори й се, че току-що е затворила очи, когато тихият плач на Киара я събуди. Разпръсна скиците от предната нощ върху кухненската маса, така че да може да ги прегледа. Онази, на която Марко ядеше грозде, беше добра, но първата — с Марко и Киара на креслото — изобщо не се бе получила. Малкото момиченце изглеждаше вдървено и изкуствено като китайска кукла. Как можеш да уловиш образа на едно бебе, чудеше се Мария Доменика.

Остави рисунките разпръснати заради съпруга си, който със сигурност щеше да иска да ги види. Тя обаче не можеше да чака, докато той се събуди. Все още имаше няколко празни страници и знаеше, че ако пристигне в градчето рано заранта, ще успее да ги запълни: Джовани — все още момче, но почти мъж, отправил към нея пълен с обожание поглед; Джина Роси украсява с гирлянди от лимони щанда си; Франко отваря кафенето; свещеникът, който като черна врана грачи и се суети до рушащата се бяла църква, където бе принудена да се омъжи. С вътрешното си око виждаше всяка картина и не можеше да чака повече, искаше да ги пресъздаде върху хартия. Веднага след като нахрани сладкото си послушно бебе и го настани в количката, тя потегли пеша по дългия прав път към Сан Джулио.

Росария също крачеше ядно по пътя. Нейните яки крака ритаха прахта и я вдигаха на облаци, след което един златист слой покриваше ходилата й. Не можеше да повярва, че майка й постъпи така с нея. Само един път бе взела назаем колата и сега Пепина смяташе, че трябва да крие ключовете си.

Тази сутрин бе претърсила цялата полуосветена кухня. Опипа най-високите рафтове, под тежките самуни хляб, дори пребърка тиганите и тенджерите. Нищо. Така бе принудена да ходи пеша до дома на Марко. Пътят пред нея сякаш никога нямаше да свърши. Тя се тътреше по него, плувнала в пот. Когато пристигнеше, Марко вече щеше да е тръгнал за полето.

Вдигна някакъв клон и започна да шиба сухите храсти и бурени, при което вдигаше още повече прах. Помисли си, че тайната любовна връзка е хубава само на теория. На практика обаче това означаваше дълги скучни часове, през които се преструваш, че всичко е нормално, и няколко откраднати, много редки секунди удоволствие. Тя искаше повече.

Сестра й лежеше до Марко цяла нощ, горчиво си помисли тя. Той я докосва, диша до нея и вероятно понякога правят любов. За последното никога не се беше осмелила да попита. Ревността се надигна и я сграбчи за гърлото, а стомахът й натежа точно както в оня ден, когато настоя да изяде едно парче риба, престояло четири дни в хладилника. Тогава се почувства много зле, а днес — дори още повече.

Гневът я направи дръзка. Изобщо не си даде труд да спре пред къщата и да се скрие в храстите, докато се убеди, че Мария Доменика е отишла на работа. Кой го бе грижа дали сестра й е вътре? Винаги можеше да измисли някакво извинение за появата си на тяхната врата в този ранен час.

Къщата обаче беше тиха, кухнята — празна и разхвърляна. Росария се почуди какви са тези хартии, разпилени наоколо. Вдигна един лист и започна да го изучава отблизо. Очите й светкавично разпознаха изображението. То бе на Марко, отпуснат върху черно-белите кухненски плочки и съвсем, ама съвсем гол. Захвърли скицата и вдигна друга, а после — още една. Риданието я стисна за гърлото, от очите й потекоха сълзи и тя бързо подсмръкна.

— Грип ли си пипнала, Росария? — Гласът на Марко беше сънен, а той самият — гол, когато се появи на вратата. — Не искам вируси тук, не искам да се разболея.

Тя скри своето насълзено лице зад дебелата завеса на косите си и измърмори:

— Не, не, нямам грип. Добре съм. Няма за какво да се тревожиш.

— А, намерила си рисунките на Мария Доменика. — Той застана до нея и започна да разглежда плеядата Марковци върху кухненската маса, достатъчни за цяла малка галерия. — Не е лошо, а?

Стоеше толкова близо, че би могла да се протегне и да го докосне, но не го направи. Вместо това държеше скръстените пред себе си ръце неподвижно, а лицето й оставаше скрито зад косите.

— Мисля, че тази ми харесва най-много. — Той вдигна рисунката, върху която се изживяваше като римски император. — Кой да знае, че Мария Доменика ще излезе истински художник!

Росария изпусна лека въздишка.

— Е, признай, че изобщо не са лоши — настоя той. — Този тук наистина прилича на мен. Знаеш ли, изобщо нямах представа, че може да рисува.

— Е, мен това не ме изненадва — ядно каза Росария.

— Когато бяхте деца, тя рисуваше ли?

— Не.

— А ти откъде знаеш, че умее да го прави?

Росария сви рамене.

— Е, в такава компания се движи, нали?

Марко изглеждаше раздразнен.

— Спри да говориш с недомлъвки. Изплюй това, което искаш да кажеш — никога преди не беше използвал такъв категоричен тон с нея.

— Онзи художник, който постоянно виси в кафенето. Името му е Винченцо някой си. Двамата са толкова близки, главите им постоянно са една до друга. По цял ден си шепнат някакви тайни. Мисля, че се познават от Рим или нещо подобно.

— Какво намекваш, Росария? — попита Марко внимателно.

— Нищо не намеквам — отвърна тя отбранително. — Не я обвинявам в нищо. Знам само, че той постоянно я зяпа. Чух го да споменава, че я помни от Рим… това е всичко, което знам.

Марко вдигна слабата си ръка и с едно-единствено движение помете рисунките от масата.

— Няма да ме правят на глупак — каза той с променен тон. — От самото начало не исках да се женя за мръсното малко лайно. Сега ти ми казваш, че се показва пред целия град с друг мъж.

— Не, не казах това. — Росария се изплаши, че е отишла твърде далеч. — Казах само…

Вече беше твърде късно. Марко коленичи върху купчината листи, които помете от масата, и започна да ги къса на парчета.

— Махай се! — изкрещя той с червено лице и кървясали очи. — Писна ми от цялото ви семейство. Животът ми си беше наред, преди вие да дойдете и да го съсипете. Казах ти да се махаш! Махай се от дома ми! Махай се!

— Марко, моля те, преувеличаваш. Казах само…

— Махай се!

Той скочи на крака и тръгна към нея. Китката на ръката му беше отворена и по всичко личеше, че се кани да я удари. Тя заднешком изскочи от къщата и сред облак жълтеникав прах побягна към дома.

Искаше да заплаче, но сълзите не идваха. Докато тичаше, тялото й потръпваше от силни сухи ридания. Сега любимият й я мразеше. Сама развали всичко със своята глупава ревност. След това обаче си представи как Марко лежи гол върху карирания под, докато Мария Доменика го рисува отново и отново. Завистта, която я обля, беше толкова силна, че Росария усети метален вкус в устата си.

 

 

Мария Доменика изгаряше от вълнение, когато откри Винченцо пред кафенето. Облегнат на ниската стена и запалил една от мръсните си ръчно свити цигари, той я чакаше да отключи голямата стъклена врата и да го пусне вътре.

— Ще се радваш ли, ако ти кажа, че днес спирам да се размотавам — каза й художникът и докато говореше, от устните му падаха частици тютюн. — Направих достатъчно скици. Ако сега не съм постигнал моята Мадона, значи никога няма да го направя. Започвам да работя върху стената. Може би ще причиня малко безредие, но ще гледам да не ти се пречкам.

Мария Доменика не се тревожеше за нещо толкова тривиално като безредието. Нежно отмести пълничкото краче на Киара, издърпа изпълнения с рисунки скицник от детската количка и започна да тършува за моливите.

— Рисувах цяла нощ — бързо каза тя. — Не можех да спра. Ако имаш време, бих искала да направим само още една рисунка, преди да се върнем към работата. Искам отново да те нарисувам, да видя дали бих могла да те хвана по-добре, отколкото вчера.

— Добре, добре. — Винченцо се остави да го избута заднешком към стола. — Само ми донеси кафе и после можеш да правиш с мен каквото поискаш.

Днес всичко изглеждаше по-лесно. Дългият нос, щурите вежди, гънките под брадичката — за молива на Мария Доменика нищо не се оказа трудно. Докато рисуваше, тя потръпваше от неподправена радост.

Обичайната сутрешна работа в кафето започна без нея. Франко завърза престилката около кръста си и застана зад безценната Гаджия. Редовните клиенти минаха да изпият по едно еспресо на бара, преди да се заловят с дневните си задължения. Мария Доменика беше толкова съсредоточена върху скицника, че рядко долавяше шума от отварянето и затварянето на голямата стъклена врата. Произнасянето на името на съпруга й обаче рязко я върна в действителността.

— А, Марко, добро утро! — поздрави Франко. — Не си се мяркал напоследък. Какво да ти сипя?

— Еспресо — беше късият отговор. Погледът на Марко не се отклоняваше от седналата на масата в ъгъла негова съпруга, която скицираше тъмнокос непознат.

— Марко! — Мария Доменика вдигна все още замаян поглед. — Какво правиш тук? Видя ли рисунките, които ти оставих върху кухненската маса?

Той кимна и след това отсечено нареди на Франко:

— И уиски.

Отпивайки от скоча и кафето си, Марко се завъртя около джубокса. С играещи по бутоните пръсти и презрително отпуснати устни той избра няколко песни. Моливът на Мария Доменика забави ход. Тя се почувства несигурна. Нещо не беше наред, но не разбираше какво.

Марко изпи второ кафе, а после второ уиски.

— Не е ли малко рано — меко попита Франко, но Марко само изсумтя в отговор.

Приведен над джубокса, Марко се взираше в съпругата си и в непознатия, от когото тя изглеждаше толкова погълната. С присвити очи наблюдаваше как Винченцо свива още една цигара и най-накрая приближи към тях.

— Ей, как ти е името? — попита грубо.

— Аз съм Винченцо — отговори художникът и протегна ръка, но тя остана празна.

Марко се поколеба, а дланите му останаха отпуснати, но въпреки всичко каза:

— Приятно ми е, ще ми свиеш ли една — кимна към захвърлените цигари.

— Разбира се, няма проблем. — Винченцо измъкна още една хартия за цигари, постави малко тютюн на нея, облиза я, зави я и подавайки я дружелюбно, попита: — Искате ли огънче?

Марко измъкна един стол, седна на него и се наклони към запаления кибрит.

— Мерси — беше всичко, което каза.

— Рисувам още, виждаш ли? Направих няколко скици на Винченцо. — Мария Доменика се чувстваше необяснимо притеснена и знаеше, че говори нервно.

Марко кимна, отпи от чашата си и запуши.

Тишината между тях беше нарушавана само от колебливото скърцане на молива. Най-накрая тя хвърли скицника и се изправи.

— Достатъчно за днес — заяви тя. — Имам работа за вършене.

Съпругът й и Винченцо я гледаха, докато се скри зад кафе машината. Все още не казваха нищо. Пушеха заедно и изтръскваха пепелта в единствения малък пепелник.

Мария Доменика искаше Марко просто да стане и да си върви. Обикновено той изобщо не доближаваше кафенето. През деня предпочиташе да я избягва и тя не разбираше защо днес е дошъл.

Най-накрая Бог отговори на молитвите й. Марко загаси цигарата, допи уискито си, бутна стола назад и излезе, без да каже нито дума.

— Това пък какво беше? — попита я Франко.

— Само Господ знае. — Мария Доменика отхвърли мисълта за съпруга си с едно поклащане на глава.

— Всичко наред ли е с вас двамата? — загрижеността на Франко бе във война с естествената му склонност да гледа само своите работи.

— Както винаги, предполагам.

— Ако има нещо, което мога да направя за теб — колебливо продължи той — знаеш, че трябва само да ми кажеш.

— Знам. — Мария Доменика леко докосна ръката му. — Наистина знам.

Винченцо бе извърнал поглед от тях и гледаше празния участък от стената. Мария Доменика кипна млякото, с което правеше капучино. Марчело Бруни намери косъм в пастата си. Зад червената завеса Киара се разхленчи. Най-накрая Мария Доменика с облекчение пъхна бебето в количката и се запъти към дома. Лицето на Франко издаваше тревогата му, когато тя затвори вратата след себе си.

— Внимавай — промълви той през стъклото, а Мария Доменика кратко му махна с ръка и потегли.

Притесняваше се какво я чака вкъщи. Ядосан ли беше Марко или просто не му се говореше? Или още по-лошо — дали не искаше да я хвърли в леглото и там да поработят върху неговата неудовлетвореност. Забави стъпка, защото не бързаше да получи отговора.

Докато изкачваше пътя към фермата на Манцони, всичко изглеждаше мирно и тихо. Биволите в полето пасяха жълтата рядка трева и хвърляха дебели сенки под вечерното слънце. Видя узрели домати в своята зеленчукова леха, които натежаваха на стеблата и трябваше да бъдат откъснати, босилекът също.

Къщата беше празна, вратата — плътно затворена.

— Марко — извика колебливо тя, докато влизаше в задушната полутъмна кухня.

Нещо в цялото помещение й се струваше не в ред, но отначало не можеше да определи какво. След това забеляза купчинките снежнобяла хартия върху кухненския под. Вдигна най-близкото парченце и разпозна работата на молива си. Марко бе скъсал всичко, до последната рисунка. Падайки на колене между останките, тя се почувства безпомощна и тежка като камък. Щеше да й олекне, ако заплачеше, но сълзите не идваха. Не знаеше колко дълго остана коленичила, вперила поглед в онова, което бе останало от кратките й мигове щастие.

Усети Марко, преди да го е видяла или чула. Усети как свитият му юмрук я удари по главата. Извика от болка и Киара изпищя в отговор.

— Марко, недей! — Тя се опита да се измъкне, пълзейки заднешком по плочките, и вдигна ръце пред лицето си, за да се предпази, но юмруците му я намираха отново и отново.

— За бога, недей! — Молеше, докато свитите му ръце, на които дългите тънки пръсти придаваха женствен вид, целенасочено я удряха с цялата си мъжка сила.

Ушите й бучаха, устата й беше пълна с кръв, а тя продължаваше да моли:

— Марко, моля те, спри. Не го прави, моля те.

Изглежда гласът й го разяряваше още повече. Той вдигна една стиска накъсана хартия, насила отвори устата й и се опита да я натика вътре. Мария Доменика усети, че се задушава, започна да плюе и направи опит да се освободи.

Плачът на Киара беше по-силен, телцето й се зачерви.

— Млъкни, млъкни, млъкни! — изкрещя Марко на пищящото бебе.

Неподправен ужас преряза болката. Не наранявай детето ми. Моля те, не наранявай детето ми, помисли си Мария Доменика, но не се осмели да изрече на глас дори една дума.

Вбесеният Марко разтвори юмрука си и я удари през лицето с цяла длан. Нави дългата й черна коса с пръстите на другата си ръка и сякаш искаше да я откъсне с корените.

— Защо? Какво съм направила? — избъбри Мария Доменика, задавена с парче хартия. — Марко, моля те, спри. Кажи ми къде съм сгрешила.

— Ти знаеш, кучко. — Дъхът му силно миришеше на уиски. Вероятно през целия ден се беше наливал.

— Не, не знам. Не разбирам — сега сълзите лесно се ронеха и се смесваха с топлата кръв, капеща от устните.

Марко се стовари на земята до нея и сграбчи лицето й, задържайки го на сантиметри от своето. Тя се опита да се отдръпне от задушаващия му дъх, но той я дръпна бързо и силно.

— Виж как ще бъде от сега нататък — заговори й и тя усети как сърцето му започна да тупти по-бавно, докато той правеше опит да се успокои. — Ти си моя съпруга и ще си стоиш вкъщи, ясно ли е?

Тя само премигна в отговор.

— Можеш да забравиш кафенето. Не искам да се връщаш там. Никога. Утре сутринта ще отида при Франко и ще му кажа, че напускаш работа. Няма да говориш с него. И с твоя приятел художника, и с него няма да говориш. Вече няма да ме посрамваш пред целия град. Няма да излизаш сама от фермата. Ако се наложи да пазаруваш в града, майка ми ще бъде винаги с теб. А иначе ще си стоиш тук и няма да създаваш проблеми.

Тя знаеше, че е по-добре да не спори с него, докато е в такова настроение, но не беше честно, той сигурно го разбираше. Опита се да обясни:

— Марко, не знам какво си мислиш, но грешиш…

С почервеняло лице и съскащ от ярост той я сграбчи за раменете и здраво я разтърси.

— Не ми казвай, че греша. За какъв глупак ме мислиш? Смяташ, че можеш да направиш друго бебе с оня cretino, художника, и да го домъкнеш под моя покрив, така ли?

След това той се изправи. Със свито сърце Мария Доменика го гледаше как сграбчва дръжката на бебешката количка.

— Прилича на баща си — той се наведе и отровният му дъх облъхна бебето. — И без съмнение скоро ще има нужда от шамар в лицето като майка си.

След тези думи Марко затръшна вратата на къщата след себе си и тя чу рева на двигателя, докато подкарваше колата по прашния път.

Най-накрая продължителността и дълбочината на тишината й дадоха да разбере, че съпругът й поне засега няма да се върне. Мария Доменика тежко се изправи на крака. Писъците на Киара бяха утихнали и меката топлина, която чувстваше върху бузите си, беше от кръв, а не от сълзи. С леки докосвания се опита да изтрие лицето си, като в същото време здраво прегръщаше бебето.

Навън се стъмваше, но Мария Доменика не запали лампите. Настани се върху креслото, а тялото й отбранително се сви около малкото. Потъна в мисли, но най-накрая очите й се затвориха и сънят изтри всичко.