Ники Пелегрино
Италианско изкушение (46)

17.

Когато видя водещото заглавие на „Сънди Поуст“, Киара се ужаси милион пъти повече, отколкото допускаше, че е възможно: „Двубрачие, кръвосмешение, булимия: Киара Фокс триумфира над трагедията“.

Продавачът на вестници не каза нито дума, когато й подаде брой от „Сънди Поуст“, но я изгледа сякаш беше някакъв странен музеен експонат — смалена мумифицирана глава или птицечовка например.

Не успя да стигне до апартамента толкова бързо, колкото й се искаше, но веднъж озовала се вътре, нямаше сили да погледне написаното.

— Хариет — изстена тя. — Помощ.

Уморен и отпаднал глас й отговори:

— Задръж, идвам.

След няколко минути едно бледо лице се появи иззад вратата на спалнята.

— Това е по-лошо и от махмурлук — изстена Хариет. — Не вярвай на никого, ако казва обратното.

— Не трябва ли да си минала третия месец, за да получиш сутрешно гадене? — попита Киара и получи смразяващ поглед в отговор.

— Ти извика за помощ — каза кратко Хариет. — За какво?

Киара мълчаливо й връчи вестника.

— Би ли ми прочела какво пише? Нямам сили да го погледна.

— Мили божеее! — каза Хариет, след като прегледа първите няколко реда.

Киара окаяно чакаше присъдата.

— Ами… — започна Хариет. — Няма лъжа, няма измама, а пък истина — хич. Единственото нещо, което не проумявам, е тази работа с булимията. Да си повръщала скарида в носната си кърпичка на премиерата?

— Ами да, но тя беше развалена — обясни Киара възмутено.

Хариет започна да се смее.

— Е, според Пит Фаръл ти храбро се бориш с булимията.

— Копеле! Бих могла да го съдя за това.

Хариет продължаваше да се смее.

— Но пък има огромна снимка на книгата ти и пълни обяснения как Паоло щял да ти бъде съпровождаща звезда в телевизионната поредица. Изобщо направили са ти страхотна реклама.

— Проклетата скарида беше развалена — повтори Киара към гърба на Хариет, защото приятелката й хукна към тоалетната.

Единствената възможност беше бягството. Светът отвън беше пълен с хора, които пиеха кафето си и преглеждаха вестника, търсейки клюки, и най-разумно беше да се скрие там, където се чувстваше сигурна — в леглото си, под юргана. Докато денят се изнизваше, телефонът звънеше често, но нито един от обитателите на апартамента не си даде труд да вдигне слушалката. Вероятно Алекс се опитваше да се свърже с нея, също и Джейни. А може би Паоло бе позвънил един-два пъти — Паоло, който бе сметнал за по-мъдро да наеме стая в един малък хотел на Ръсел Скуеър, отколкото да остане с нея в Сохо. Извинението му гласеше, че в апартамента няма достатъчно място, но Киара беше сигурна, че има нещо друго. Тя усещаше отдръпването, изчезването на близостта. Паоло не бе казал или направил нищо. Въпреки това инстинктът й подсказваше, че има леко разместване във връзката им.

Вероятно бе задрямала, защото когато отвори очи, светлината се бе променила. Примигна срещу следобедното слънце и все още замаяна от съня, се опита да надигне глава от възглавницата. Стомахът й беше празен, устата — суха, а сигурното местенце под юргана й — неприятно подгизнало от пот.

Пренебрегвайки бясно примигващата лампичка на телефонния секретар заради оставените съобщения, Киара вдигна слушалката и набра номера на мобилния апарат на Паоло, който той бе наел за посещението си в Лондон. Отговори само след няколко позвънявания.

— Pronto — гласът му беше все така мил и благ.

— Паоло, аз съм. Ти ли се опитваше да ми позвъниш?

— Не, бейби, не съм бил аз.

— А видя ли вестниците?

— Разбира се. Купих десетина и ги изпратих у дома. Моята снимка е страхотна, но ти изглеждаш малко вдървена и не на мястото си.

— Изобщо прочете ли статията, Паоло? — настоя Киара.

— Si, cara, разбира се. Не знаех за булимията. Защо не си ми казала?

Тя задуши желанието си да закрещи, но все пак с надигаща се нотка на гняв в гласа му каза:

— Трябва да те видя. Ще обядваш ли с мен… ако обещая да не повръщам след това?

 

 

През неделните дни Сохо винаги прилича на изоставен любовник, помисли си Киара, докато бързаше за срещата си с Паоло. Беруик стрийт не жужеше както през пазарните дни и само в канавките се валяха смачкани домати и листа от карфиол. Повечето от кафенетата бяха затворени, контейнерите за боклук преливаха с отпадъците от снощните купони и паважите лепнеха от бира и други недотам приятни течности. Само секс магазините по страничните улици бяха пълни с клиенти и както винаги, Киара ги заобиколи отдалеч.

Паоло закъсня с двадесет минути за срещата в „Пица Пица“. Дотогава тя се бе предала на чесновото хлебче, въпреки че никога не го бе харесвала много. Пепина щеше да каже, че е луда, щом се тъпче с хляб, масло и на практика суров чесън, но след количеството алкохол, което трябваше да изпие снощи, да хапне нещо засищащо и отрупано с мазнина не беше чак толкова лоша идея.

Когато най-накрая пристигна, Паоло леко я целуна по бузата. Предпочете да се настани на срещуположния стол, а не до нея. Зъбеше се на менюто, на пицата, на сервитьорката — никой и нищо не можеше да му угоди.

Киара изчака да сервират кафето — сметнато за твърде слабо от Паоло — преди да зачекне темата, която се въртеше в ума й.

— Мислех си за нещо, което Джейни предложи преди време — заобяснява тя, докато Паоло отпиваше по малко и страдалчески от своята чаша. — ДНК — тест. Как ти се струва? Трябва съвсем окончателно да установим дали Марко е мой баща и ако не е, както всички смятаме, тогава вече нищо няма да ни пречи.

Той колебливо кимна и отговори:

— Сигурно. Но знаеш ли, ако бях на твое място, нямаше да бързам. Книгата ти вече излезе и няма да се изненадам, ако истинският ти баща се появи отнякъде. Тогава няма да има нужда да се занимаваш с Марко или със скъпи медицински изследвания.

— Значи мислиш, че трябва да чакаме, докато му дойде времето?

— Точно така — съгласи се той.

Киара искаше да зададе още въпроси, да разбере дали чувствата му към нея са се променили, но почти се страхуваше да научи отговора.

— Паоло — започна тя, — всичко наред ли е?

— Да, да, разбира се. Всичко е фантастично.

След като нервно подръпна кичур коса, реши да рискува.

— Обичам те.

Той само кимна, отпи още една глътка и се намръщи.

— Ти обичаш ли ме още? — настъпи тя.

Паоло остави чашата в чинийката.

— Винаги ще си ми много близка, Киара, знаеш го.

— Питам те дали още ме обичаш — настоя тя.

Той взе ръката й в своята.

— Нека да бъда честен — каза с мек и равен глас. — За малко, докато бяхме в Италия и ти всеки ден готвеше в кухнята на баба ми, може би съм си мислел, че се влюбвам в теб. Сега обаче ще имаме служебна връзка и смятам, че трябва да поддържаме известна дистанция.

Киара се вбеси.

— Не мога да повярвам, че имаш нахалството да ми го кажеш — озъби се тя, издърпвайки ръката си. — Ти ме подведе. Ти беше онзи, който непрекъснато повтаряше, че ме обича. Дори в книгата си го написах. И сега просто ей така ще ме зарежеш?

— Не те зарязвам! — Неговият гняв също пламна. — Нека да ти освежа паметта, Киара. Между нас никога не е имало нищо, с изключение на една-две целувки. Нещата можеха да стигнат по-надалеч, ако ти не се държеше за идеята, че Марко е твой баща, въпреки всичко, което ти казах. Сега мигът е безвъзвратно отлетял. Сега аз трябва да ръководя бизнеса си, кариера имам. Нямам време и сили за твоите сцени. Не можем ли просто да се държим професионално?

— Добре, щом така искаш.

Ядосана и разстроена, Киара стисна устни, твърде горда, за да каже нещо повече. Достатъчно пъти я бяха разкарвали и тя знаеше, че скандалът никога не променя нещата. Бръкна в джоба на якето си и плати сметката.

Докато излизаха от ресторанта, някакво момиче им извика:

— Почакайте, почакайте.

Тя беше висока, с къдрава дълга червена коса и държеше брой на „Сънди Поуст“. Сърцето на Киара се сви, когато ръката на Паоло се протегна, за да вземе химикалката, която момичето му подаваше.

— Толкова ми е неудобно, обикновено не правя така — уверяваше ги тя, докато Паоло се подписваше под снимката на първа страница. — Но ако не взема автографите ви, приятелите ми съвсем няма да повярват, че съм ви срещнала.

Киара неохотно също сложи подписа си до неговия. Паоло изобщо не забелязваше нейното неудобство, защото наблюдаваше как момичето им обръща гръб и провокативно разлюлява задните си части. Захили се като ученик.

— Господи, ако сега ми се случва това, какво ли ще бъде, когато шоуто тръгне по телевизията? Ще станем известни. Не е ли фантастично? — Той огледа Киара от горе до долу, сякаш едва сега я виждаше, усмивката изчезна от лицето му и той неочаквано я попита: — Какво, за бога, си облякла?

Тя погледна торбестите си панталони, носещи доказателства за кулинарните й опити, и овехтелия черен пуловер.

— Неделя е. В неделя всички се обличат неофициално.

— Сега имаш имидж, за който да мислиш — студено рече Паоло. — Трябва да си купиш свестни дрехи и да си оправиш малко косата. Знаеш ли, Киара, че ако се погрижиш малко, можеш да изглеждаш доста хубавка.

Киара уморено се влачеше към къщи съвсем сама и си мислеше, че сигурно филмовите звезди се чувстват като нея, когато на сутринта, веднага след нощта на Оскарите, трябва да върнат изумителните си бижута, взети назаем. Загубата на Паоло я натъжаваше, но не беше изненадана. Никога не бе очаквала, че ще й бъде позволено да го задържи за дълго.