Ники Пелегрино
Италианско изкушение (26)

4.

Както винаги, усмивката на госпожа Лиъри си отиде заедно с лятото. Горещата вълна отмина, тълпата посетители изтъня и опашките в кафенето ставаха все по-къси и по-къси.

— Смятам, че скоро ще намалим часовете ти тук — каза тя тъжно на Мария Доменика един ден, когато кафенето беше почти празно.

— Лятото беше добро, нали?

— Ами да, не беше лошо. Спечелихме достатъчно, за да преживеем зимата, а това е най-важното.

Мария Доменика щеше да почувства облекчение, ако престоят й в кафенето се съкратеше. Гледането на скучните бели стени и червени маси я бе уморило. Обстановката изглеждаше все по-западнала с всяка изминала година, но госпожа Лиъри не беше склонна да похарчи грешни пари, за да я освежи. „Никой не идва тук заради декора“, отбелязваше тя. Помещението бе голямо и когато нямаше клиенти, вътре се чуваше ехо. Мария Доменика нямаше да съжалява, ако не се върнеше тук няколко месеца.

Това, което искаше, бе да прекарва повече време в двете уютни стаи на най-горния етаж. Там имаше много неща за гледане. Алекс най-накрая я бе завел при истинското изкуство — да видят картините в „Уокър Арт Галъри“, само на един пробег с ферибот през Мърси до Ливърпул. Тя се върна с цяла чанта, пълна с картички и плакати. На практика Алекс прекара цял ден да й помага да ги закачи на стените в стаята си.

— Аз самият никога не съм имал много време за изкуство — призна той. — Но тези неща наистина придават живот на стаята ти, нали?

Алекс се бе превърнал в нейна постоянна компания. Мария Доменика отдавна бе престанала да поправя госпожа Лиъри, когато тя го наричаше „твоя млад мъж“. Позволяваше му да държи ръката й и веднъж — два пъти той дори се престраши да се наведе над нея в колата и да я целуне. Това беше бърза, учтива целувка, по-скоро можеше да се нарече докосване с устни. Изглежда Алекс се страхуваше, че ако опита твърде много и твърде скоро, ще прогони късмета си.

Мария Доменика предполагаше, че когато има повече свободно време, тя и Алекс ще се опознаят по-добре. Той обеща да отидат в Ливърпул, за да посетят още веднъж художествената галерия. Каза, че този път ще се разходят по задните улички и ще влязат в прочутия клуб Каверн, където е създадена групата Бийтълс. Киара също чакаше с нетърпение това събитие. Харесваше й да бъде на горната палуба на ферибота и да наблюдава чайките, които се рееха и пищяха над тях. Ех, само веднъж да застудееше истински, у дома щеше да стане много по-забавно.

— Госпожо Лиъри, дали бих могла да си взема свободен ден утре — импулсивно попита Мария Доменика.

— Не виждам защо не. Кафенето едва ли ще се напълни отново. Вземи си толкова свободно време, колкото искаш.

Когато обаче се върна вкъщи да сподели плановете си с Алекс, от него нямаше и следа. По-късно през нощта тя чу как външната врата хлопна и си помисли, че той се прибира, но бе твърде уморена, за да слезе по стълбите. Няма значение, помисли си тя, щеше да го хване утре сутринта.

През тази нощ тя сънува Алекс и макар че когато се събуди, малко по-късно от обикновено, не можеше да си спомни какъв е бил сънят й, съзнанието й все още пазеше образа му — с разтегнати устни и напиращ в очите смях. Прие това като някакъв вид предупреждение.

Когато слезе по стълбите, прозявайки се широко, видя господин Фокс.

— Алекс още ли не е станал? — попита тя.

— Хм, станал е. Сигурно сте се разминали.

— Излезе ли? Не знаете ли кога ще се върне?

— О, по обичайното време, мисля. Не е споменавал, че пак ще закъснее.

След последните думи хазяинът й излезе и Мария Доменика остана сама с цял празен ден на разположение. Беше объркана. Какво, за бога, имаше предвид хазяинът, като каза „обичайното време“? За Алекс нямаше такова нещо като „обичайно време“. Тъй като нямаше работа, която да му създава рутина, той живееше живота си единствено според своя вътрешен часовник.

Мария Доменика се почувства някак пренебрегната. В края на краищата Алекс винаги беше тук, когато тя го искаше. Послушанието му бе безкрайно. Сега тя получи специален свободен ден, а той беше изчезнал, оставяйки я сама.

Дъщеря й най-после се бе събудила и седнала на дупето си се спускаше по стълбите — по стъпало на минута. В едната си ръка държеше малко мече, а в другата — изцапано розово одеяло. Опитваше се да смуче палеца на ръката, в която държеше мечето, но успехът й бе ограничен.

— Киара, извади палеца от устата си и ела да ми кажеш какво искаш да правим днес — нареди майка й. — Искаш ли да отидем на дълга разходка, както винаги?

В отговор получи едно намусване.

— Не. Не искам разходка, искам да караме кола.

— Не можем да караме кола. Аз не съм си взела шофьорската книжка, а Алекс не е тук, за да ни изведе. Сега сме само аз и ти, така че можем просто да се разхождаме.

— Искам Алекс, искам кола.

Господи, дъщеря й беше такъв инат! Понякога Мария Доменика дори се страхуваше, че открива в нея чертите на сестра си Росария. Киара можеше да бъде най-сладкото дете на света, но щом се запънеше за нещо, бе в състояние да превърне в истински ад живота на околните, докато не получи своето.

— Не можем да караме кола, но можем да се качим на ферибота — предложи Мария Доменика. — Какво ще кажеш?

Усмивка озари малкото загоряло от слънцето лице и Киара радостно затанцува нагоре по стълбите, докато отиваше да облече топли дрехи за краткото пътешествие с лодка.

До спирката на ферибота се придвижиха с автобус. Там Мария Доменика откри, че ако си купиш един билет, можеш да прекосиш реката колкото пъти искаш, стига да не слизаш на другия бряг. Това не беше съвсем редно, но екипажът благосклонно си затваряше очите, особено за такова екзотично тъмнооко момиче и прекрасната му дъщеричка, които си прекарваха страхотно на горната палуба.

За обяд хапнаха месо и картофен пай, купен от закътаното в трюма ресторантче. Храната бе порядъчно отвратителна, така че Мария Доменика позволи на Киара да нахрани с нея чайките, които следваха ферибота през целия му път.

След толкова време Мария Доменика вече започваше да открива красотата на мястото, което бе избрала за свой дом. Сплетени черни сенки очертаваха брега, където Ливърпул докосваше реката — паметници от времето, когато градът е бил процъфтяващо пристанище. Промишленият смог така бе просмукал красивите някога сгради, построени от шуплив камък, че с времето гълъбовосивите им фасади бяха станали абаносовочерни. Сега Мария Доменика виждаше как калната река среща черните сгради под гранитното небе и окото й на творец долови драмата. Почти се изкуши да купи хартия и молив, и да види дали би могла да нарисува онова, което бе разкрила. Все пак споменът за всичко около последния й опит да твори беше твърде скорошен и тя реши да устои на порива.