Ники Пелегрино
Италианско изкушение (34)

5.

Беше един от онези редки дни, в които Сохо изглеждаше почти празен. Дори бар „Италия“ беше запустял. Киара си помисли, че никога не е виждала толкова много свободни столове покрай дългия бар. Кафе машината също мълчеше. Келнерът, когото търсеше, седеше отвън, протегнал крак от края на бордюра. Държеше пред себе си кръглия сребърен поднос като кормило.

Киара пооправи кестенявата си коса. За предстоящата задача флиртуването или поне очарованието щяха да са й необходими. Чувствайки се малко абсурдно, тази сутрин целенасочено бе избрала прилепнали дрехи, а не безформените панталони ветерани или мърлявите джинси, които обикновено прикриваха слабата й фигура.

— Здрасти! — Тя се усмихна подкупващо на келнера. — Помниш ли ме?

Той поклати мургавата си глава и се намръщи. Киара продължи да го обработва.

— Онзи ден бях тук с приятелката ми Хариет, сещаш ли се, онази хубавата. Пихме капучино отвън.

— Вие и стотина като вас.

— Да, но с нас имаше едно много голямо куче.

Той сви рамене, отново се намръщи и попита без особена охота:

— И сега ли искаш капучино?

Тя измъкна от джоба си писмото.

— Не, всъщност се чудех дали не мога да те помоля за услуга. Имам това писмо, на италиански е и не мога да разбера нито една дума. Мислех, че ти би могъл да ми го преведеш. — Тя толкова отчаяно искаше да узнае какво казва писмото, че почти щеше да експлодира от нетърпение, но устоя на порива да го бутне в ръцете му.

С кисела физиономия той подозрително изгледа писмото.

— От някое гадже ли е? — попита накрая.

— Не, не. Много по-важно е. То е от майка ми и…

— Виж — прекъсна я той. — Нямам време. На работа съм.

Киара посочи към празния ред столове.

— Да, но точно сега не си ужасно зает и съм сигурна, че ще ти отнеме само няколко минути да ми го преведеш. Моля те! Ще съм ти благодарна завинаги.

Той настръхна.

— На работа съм.

— Добре, а ще имаш ли време по-късно? Нямаше да те моля, ако не беше наистина важно.

Той неохотно пое писмото от ръката й. Каза й, че смяната му свършвала в шест часа и дотогава ще се опита да го преведе, но не обещавал нищо. Киара погледна часовника си. Беше толкова рано, как щеше да запълни времето си?

На път за дома тя обходи супермаркета и излезе с чанта, пълна с продукти за почистване. Атакува апартамента още от вътрешната страна на вратата, измъкна брашното от цепнатините, изми пода и стените, дори почисти вътрешността на тоалетната и дупките на душа възможно най-дълбоко. Но все пак апартаментът беше твърде малък и не й отне много време да го излъска. Взе шишето с почистващия препарат и някакъв парцал и се запъти към клуба. Там имаше много повече за чистене. Търкаше повърхностите, отмахвайки пластове прах, когато мрачният поглед на Хариет я спря.

— Като че ли съм в ерата на динозаврите — каза й Киара. — Трябва да си отваряш очите на четири. Току-виж археолозите настояли зоната да бъде заградена и да започнат да търсят фосили в праха.

— Това, което похабяваш, не е прах, а атмосферата на моя клуб. Остави го на мира.

— О, моля те! Нека оправя тези рафтове и лавицата. И може би далечната стена. Хайде де.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Не ме свърта на едно място, не мога да се застоявам. Трябва да вися някъде, докато се свечери, и да чакам онзи келнер да ми преведе писмото, а това ще ме побърка.

Хариет завъртя очи.

— Да, знам, знам. Добре че те оставих да му го занесеш. Виждам, че има резултат.

Хариет откопчи тубата от пръстите й.

— Защо не свършиш нещо полезно? Качи се горе и прослушай отново онази италианска касета. Опитай да запаметиш няколко думи и не се тревожи — аз ще дойда с теб в бар „Италия“ довечера, за да се уверя, че онзи ти е превел писмото.

— Благодаря ти! — Киара й подаде и парцала. — Ти си истинска приятелка.

Както излезе обаче, помощта на Хариет не беше необходима. Киара нахлу през вратата на бар „Италия“ точно в шест часа и щом я съзряха очите на келнера се напълниха със сълзи.

— Толкова красиво писмо, толкова тъжно писмо! — Тя усети, че той се наслаждава на драмата, с която мигът беше зареден.

— Какво пише? — Киара подскочи като превъзбуден пудел. — Прочети ни го.

Той поклати глава.

— Не тук. Трябва да отидем на някое тихо място. Такива думи не се произнасят сред гълчава.

— Да се върнем в апартамента — предложи Хариет.

— Шегуваш ли се? — Киара беше извън себе си. — Апартаментът е на цели пет пресечки оттук.

— Добре, добре, тогава ще тръгнем нагоре по пътя към Сохо Скуеър, но да побързаме.

Тревата бе прясно окосена и малкият площад миришеше толкова свежо, колкото нещо в близост до Оксфорд стрийт може да мирише. Седнаха на една пейка, келнерът между двете, и зачакаха нетърпеливо, докато изваждаше писмото от джоба си.

Той прочисти гърлото си и замълча драматично.

— Готови ли сте?

— Да — отговориха му в хор.

Посланието казваше следното: „Скъпи мамо и татко, надявам се това писмо да ви намери в добро здраве. Не мога да започна с думите, че много съжалявам, задето избягах през нощта. Обещах и на двама ви, че ще остана в Сан Джулио, и искрено го мислех — наистина, наистина го мислех“.

Той прекъсна.

— Части от писмото са зацапани — отбеляза. — Мисля, че тя е плакала.

Киара кимна, гърлото й се бе свило. Келнерът сведе глава и продължи. „Да избягам тогава ми се струваше най-правилно, единственото нещо, което можех да направя. Марко е лош човек. Той е суетен, слаб и ревнив. Нарани ме и се страхувам, че после ще нарани и Киара. Знам, мамо, ти смяташе, че постъпваш правилно, като ме отпрати онази нощ и ми каза да се върна при съпруга си. Но сгреши. Мястото на жената невинаги е до съпруга й. Понякога е милион пъти по-добре да бъде далеч от него.

Искам да знаете, че сега съм намерила малко щастие. Аз съм в Англия, в един град близо до Ливърпул, където има хора, които ме обичат и освен това обичат Киара. Тук никой не вдига ръка срещу мен и не заплашва дъщеря ми. Живеем в хубав дом и не сме лишени от нищо. И двете сме много щастливи.

Не остана друго, което да ви кажа, освен че обичам и двама ви страшно много. Когато си помисля, че може никога повече да не ви видя, сърцето ми се къса. Искам да седна в кухнята с теб, мамо, и да ти помагам в печенето на хляба, да прекопая зеленчуковата леха и да избера заек за вечерята на татко. Тук е студено, искам да почувствам топлината на слънцето, което сякаш винаги грее над Италия. Искам да ям хубави спагети, да пия червеното вино на мама и да говоря езика, с който съм израснала. Искам да си открадна няколко мига, за да полежа под прасковите. И повече от всичко искам отново да съм италианка. Но се страхувам и не мога да се върна, мисля, че вече е невъзможно.“

Келнерът вдигна глава.

— Тук писмото свършва. Тя не е могла да продължи. — За момент настъпи тишина, а после той отново заговори. — Ти ли си тази Киара, за която пише?

— Да.

— Тя никога ли не се е върнала обратно в Италия?

— Не.

— Трябва да отиде. Ако се чувства така, значи трябва да отиде. Още днес трябва да й резервираш място в самолета.

— Това е невъзможно.

— Е, ако парите са проблем, тогава вземи заем — изплака той.

Киара едва можа да понесе произнасянето на думите:

— Майка ми е мъртва.

— Това е ужасно! — Той изглеждаше зашеметен.

Тя кимна.

— Да, така е. Ужасно е.

Хариет се протегна и хвана ръката й.

— Скъпа, съжалявам, че писмото носи толкова много тъга.

— Моля те, не бъди мила с мен. Ще заплача и няма да мога да спра.

— Кажи ми какво искаш да направя?

— Не можем ли просто да поседим тук за малко.

Хариет стисна ръката й.

— Да, разбира се.

И тримата останаха на пейката, докато светлината повяхваше, и наблюдаваха как закъснелите купувачи бързат покрай перилата на площада, стиснали найлоновите си чанти. Никой от върволицата не вдигна поглед към тях. Крачеха твърде бързо към метростанцията, кръчмата или Китайския квартал за едно евтино хапване.

Киара се загледа в смешната малка имитация на къщичка от времето на Тюдорите в центъра на Сохо скуеър. Както винаги се зачуди защо някой трябва да си създава толкова много грижи, построявайки нещо, което може да служи само като барака за инструменти. Нямаше смисъл.

— През всичките тези години майка ми е била толкова нещастна — заговори накрая. — А аз изобщо не съм знаела. Тя беше просто мама и правеше обикновени неща, нещата, които всички майки правят. Никога не помислих за нейните чувства. А през цялото време тя е била отчайващо тъжна.

— Не, не това се казва в писмото — възрази Хариет. — Изобщо не е така.

— Какво имаш предвид?

— Тя със сигурност е била тъжна, когато е писала писмото. Казва обаче, че е намерила щастието и хора, които я обичат. Тя е искала родителите й да знаят, че вие двете сте в безопасност.

— Казва, че сърцето й се къса.

— Но твърди, че е много щастлива.

Скръбта се превърна в гняв, както често се случваше с Киара.

— Щастлива ли? Твърди го по-скоро от инат — каза тя горчиво. — Твърде голям инат, за да се върне у дома в Италия и да каже, че съжалява. Инат до самия край, такава беше. Не позволи на Алекс да сложи допълнително перила у дома заради нея; не даде да преместим леглото й в дневната стая, когато вече беше много зле. Не, трябваше да я влачим нагоре-надолу по проклетите стълби ден след ден. Не искаше медицинска сестра и непознати в къщата, не искаше да отиде в болница — а мама винаги получаваше това, което иска.

— Киара, не си честна.

— Знам, но бих искала никога да не бях намирала това писмо. Сега аз съм тази, която се чувства зле. Напуснала е Италия заради мен — казва, че се е страхувала да не бъда наранена — и е била злочеста през остатъка от живота си. Вината е моя.

До този момент келнерът мълчаливо седеше между тях. Изглеждаше смутен, сякаш потискаше някаква грижа.

— И никога не е изпратила това писмо на семейството си? — попита той, когато се отвори пролука в разговора им.

— Не, вероятно е размислила.

— Тогава защо ти не го отнесеш заради нея? — той погледна адреса върху плика. — Сан Джулио, знам го, близо е до Неапол и недалеч от морето. Градът не е малък, но не е и голям. И Кароца не е чак толкова често срещано име. Не би трябвало да е трудно да ги откриеш.

Хариет изглеждаше замислена. Взе писмото от ръката на келнера и се вгледа в него.

— Съгласна съм с… господи, как ти е името? Дори не знаем как се казваш.

— Едуардо.

— Съгласна съм с Едуардо. Длъжна си да доставиш писмото, така е най-правилно да се постъпи. Струва ми се обаче, че ще трябва да се подготвиш за няколко жестоки истини.

Киара си помисли, че май вече има някаква представа какви може да се окажат тези истини, но искаше да чуе как гласът на Хариет ги изрича и затова само попита:

— Какво имаш предвид?

За момент настъпи неловка тишина.

— Ами… — започна Хариет. — Това, което имам предвид е… Едуардо, защо не прочетеш пак цялото писмо, за да го прослушаме внимателно още веднъж?

Той го направи, успя да вдъхне и на второто си четене патоса и драмата, които бе вложил в първото. Киара си мислеше, че дори може да пророни някоя сълза.

Хариет отново стисна ръката й.

— Думата, която изскочи, е „съпруг“. Мисля, че трябва да се подготвиш за възможността майка ти все още да е имала съпруг в Италия, когато се е омъжила за Алекс.

— Господи!

— Точно така.

— И този Марко, за когото казва, че е лош човек, може да е моят баща.

— Това ми се струва най-вероятно — съгласи се Хариет.

Тъмнината беше паднала, подобно на завеса в театър. Нямаше луна и звезди и дори светлините на града изглеждаха слаби. Чуваха шума от автомобилите по Оксфорд стрийт и Черинг Кросроуд, но в центъра на площада цареше тишина. Киара съзнаваше, че не бива повече да седят тук. Някой скоро щеше да намине и да заключи портите, но не можеше да се изправи срещу необходимостта да помръдне. Мисълта да се изправи и да извърви няколкото пресечки до дома я парализираше. Едуардо я бе прегърнал през рамо, а Хариет все още държеше ръката й. Изглежда и те не бяха способни да помръднат.

Киара наблюдаваше как един млад бездомник разстла спалния си чувал на земята пред вратата отсреща и си помисли, че животът е купчина лайна. Светът беше гадно и грозно място и тя не искаше да го вижда повече.

— Майка ми е била бигамна, а баща ми копелдак — тихо каза тя. — Страхотно.

Едуардо миришеше на хубаво. Тоалетната вода, с която се бе облял тази сутрин, бе поизветряла до приемливо ниво. Тя се наклони към него, търсейки утеха.

— Скъпа, аз замръзвам. Ще се върнем ли в моя приятен топъл клуб, за да поговорим малко повече — каза Хариет. Плъзна се по пейката, протегна ръка към Киара и насила я изправи на крака. — Хайде, бейби.

— Няма да отида в Италия, Хариет — почти агресивно извика Киара. — Нито сега, нито изобщо някога.

Гласът на Хариет беше успокояващ.

— Не трябва да ходиш, ако не искаш.

— Точно така. Не трябва да правя нищо, което не искам да правя — тя дръпна ръката си от Хариет и без да погледне назад към Едуардо, закрачи бързо напред, а сълзите пареха очите й.