Ники Пелегрино
Италианско изкушение (11)

11.

— Бебето не е мое. Тази кучка! Тя ли ви го каза? С пръст не съм я докоснал. Триста дяволи, няма да се оженя за нея!

Никой не вярваше на Марковите опровержения. Колкото по-бурно говореше, толкова по-виновно звучеше. Докато майка му се опитваше меко да го убеди, баща му направо го притисна до стената. Марко имал наследство, за което да мисли, процъфтяваща ферма и добра земя. Един ден те щели да бъдат негови. Иска ли да рискува и да загуби всичко?

Най-накрая бащата на Мария Доменика извади най-силното оръжие — чековата си книжка — и бавно изписа една цифра. Ако Марко реши да се ожени, ще са му нужни пари в брой. Сумата е в банката, иска ли я или не?

Марко беше инатливо момче и отне известно време, докато заплахите и подкупите сломят съпротивата му. Все пак най-накрая протегна ръка и прие чека на Ерминио.

— Кога е сватбата? — попита той уморено.

— Скоро, скоро — усмихна се за пръв път от много дни Ерминио. — Твоето малко бамбино се очаква всяка минута. Няма нито миг за губене.

Нямаше нито бяла рокля, нито цветя. Нямаше празненство, нито дори традиционните семейни снимки на каменното стълбище пред божия храм. Вместо това, с подути от жегата колене Мария Доменика беше избутана през страничната врата на църквата, където я очакваха свещеникът и Марко. В странно студения въздух се носеше тежкият и сладникав мирис на тамян.

Тя забеляза, че Марко не бе успял да устои на няколко дребни щриха. Реверът на най-хубавото му сако беше закичен с цвете, копринена кърпичка се подаваше от горния джоб и косата, която носеше на кичури, беше плътно загладена назад.

— Хайде да започваме — каза той на свещеника — преди да сме променили намеренията си.

Мария Доменика глухо повтори клетвите. Нищо не й изглеждаше истинско. Дори когато тънката и студена брачна халка се плъзна на пръста й и гласът на свещеника ги обяви за мъж и жена, все още й беше трудно да повярва. Реши, че по всяка вероятност е в шок. Зад себе си чуваше тихо хлипане, но не можеше да каже дали то идва от майка й или от Росария. В църквата цареше сивота, дори не си бяха дали труд да запалят всички лампи.

После тя леко се извърна и погледна към мястото, където седеше баща й с наведена глава от разочарование и срам. До него русите къдрици на Лучия проблясваха в сумрака. Лелята леко размърда пръсти в тих поздрав и окуражително й се усмихна.

По-късно Мария Доменика легна на своето старо легло и остави останалите да обядват заедно. През дебелия каменен зид до ушите й стигаше приглушеният звук от техните гласове. Росария беше покрила стените на някога общата им спалня с плакати на кинозвезди. Дрехите й лежаха захвърлени на пода заедно с обувките и списанията. Сега стаята принадлежеше единствено на нея, но за Мария Доменика това нямаше значение, защото тази нощ така или иначе нямаше да спи тук.

В имението на семейство Манцони имаше напълно обзаведена къщичка за Марко и Мария Доменика. Работниците бяха отнесли там големи, абсолютно несъчетаеми една с друга части от стара мебелировка, която никой не искаше: олющена кухненска маса, бюфет от борово дърво, събирал паяжини в плевнята, две изтърбушени плесенясали кресла и двойно легло, покрито с чист бял чаршаф, очакващо първата брачна нощ на младоженците.

Мария Доменика не можеше да си представи как ще лежи до стройното тяло на Марко или красивото му меко лице, положено на възглавницата до нейното. Помисли си, че може би ще й разрешат да остане тук, в бащината къща. Заслуша се в гласовете, които ставаха все по-високи с всяка изпразнена бутилка вино. Току-що полученото име на Марко несъмнено щеше да й купи малко уважение. Той можеше да се настани в къщичката, а тя да остане в тясното единично легло, в което от ранно детство намираше сигурност. Ако почистеше малко боклуците на Росария, до леглото щеше да се намери място дори за бебешко креватче. Успокоена от близостта на родния си дом, Мария Доменика затвори очи и се остави на съня.

В кухнята Марко настървено пресушаваше чашата си, от алкохола лицето му почервеняваше. Ставаше по-весел с всяка минута. Може би този брак все пак нямаше да се окаже толкова лош. Честно казано, беше му писнало от Рим. Часовете в месарницата бяха дълги, а шефът — истински експлоататор. Намрази миризмата от закланите животни, защото тя отказваше да го напусне независимо колко време търкаше кожата си под душа. Нищо чудно, че момичетата никога не се задържаха с него за дълго. Тъпи малки приходящи кучки!

Мария Доменика не беше жената, която би избрал за своя съпруга. Харесваше момичета с меки секси тела и висок дух, момичета като Росария, чиито пищни задни части в този момент се притиснаха подканващо в него, докато тя се навеждаше да търси захаросаните бадеми в шкафа. Много приятно, наистина много приятно. Трябваше ли да изпусне такова момиче само защото имаше съпруга и копеле у дома? Все още можеше да вземе своето. Дори баща му бе споменал нещо подобно.

— Само бъди дискретен, Марко, стой далеч от местните момичета или ще си имаш ядове — предупреди го той.

Мария Доменика ставаше за други неща — готвене, чистене, отглеждане на деца. Веднага след като родеше копелето, щеше да напълни корема й с истински Манцони. Вдигна чашата си, за да я долеят със силното, почти черно вино на Пепина, и отпи голяма глътка. Животът не беше толкова лош. Може би нещата щяха да се обърнат за добро.

Марко упорито се напиваше, а Ерминио го изучаваше. Не беше очарован от новия си зет. Такъв мъж не би избрал за съпруг на най-голямата си дъщеря. Че то всъщност не беше и мъж, а момче. Почти на двадесет години, а бузите му са толкова меки, като че ли не са помирисвали бръснач. В задния си джоб носи гребен. И миглите му са твърде дълги.

Няма и капчица смелост. Почти припадна, когато отвори вратата на квартирата си в Рим и видя баща си и Ерминио, изправени на стълбището. Изобщо не се възпротиви, когато го натъпкаха в кабината на камиона. Дори не се наложи Ерминио да измъкне винтовката, която беше пъхнал зад седалката — в случай че се наложи да подсили заплахите си.

Мария Доменика можеше да намери нещо по-добро за себе си. Но какъв избор му бе оставила, след като вече белята бе сторена? По-добре съпруг като Марко, отколкото никакъв съпруг. Една сълза бавно потече по лявата буза на Ерминио и той нетърпеливо я избърса с голямата си груба ръка. Никой не забеляза. Дори Пепина беше заета с раздигането на празните чинии от масата и заменянето им с подноси със сирене, хляб и плодове. Ерминио нежно се вгледа в жената, споделяла живота му през всичките тези години. Тъмната й коса, посипана със сиви нишки, бе плътно опъната назад и откриваше кръглото лице, върху което все още почти нямаше бръчки. С годините тялото й заякваше все повече и опъваше шевовете на най-хубавата й неделна премяна. Тя беше чудесна жена. Може би след време дъщеря му и Марко ще открият онова тихо щастие, което той и Пепина имаха. Не би могъл да иска нещо повече.