Ники Пелегрино
Италианско изкушение (28)

6.

Мария Доменика потръпваше всеки път, когато окото й доловеше проблясването на смарагдовия пръстен. Хората я поздравяваха, прегръщаха и целуваха. Изглеждаха развълнувани повече от самата нея.

— Толкова се радвам за теб, миличка — каза й госпожа Лиъри, притискайки брадатата си буза към нейната. — Никой не го заслужава повече от теб.

Мария Доменика покорно изложи на показ третия пръст на лявата си ръка, така че да бъде оценен по достойнство от малкото посетители, наминали този ден през кафенето.

Организираха сватбеното тържество почти против волята й. За нейно облекчение Алекс не умираше от желание за църковен брак, така че просто резервираха петнадесетминутна церемония в гражданското. Господин Фокс, след като събереше наемите всяка седмица, купуваше по една бутилка шампанско. Семейство Лиъри сбраха глави и си подшушнаха нещо, след което излязоха с предложение за сватбен обяд.

— Можеш да използваш кафенето, миличка — развълнувано й каза госпожа Лиъри. — Господин Лиъри ще наеме бояджии, следващата седмица ще освежат цялата сграда. Ще купим цветя и бели ленени покривки за масите, всичко необходимо. Направо няма да познаеш къде си.

— Това е наистина, наистина много мило, госпожо Лиъри. — Мария Доменика се смути.

— Няма нищо, това е най-малкото, което можем да направим за теб. През цялото време аз и господин Лиъри повтаряме, че сме се сдобили с истинско съкровище за последните няколко години, истинско съкровище. Момичетата, които наехме преди теб… няма да повярваш какви бяха. За нас ще е истинско удоволствие да те изпратим подобаващо на сватбения ти ден.

Алекс през цялото време изглеждаше озарен от вълнение. Мария Доменика обаче забелязваше, че има моменти, в които е налегнат от тежки мисли.

— Има ли някакъв проблем? — питаше непрестанно тя, но той поклащаше глава и отговаряше:

— Няма никакъв проблем. Никога в живота си не съм бил по-щастлив.

Най-накрая, докато седяха свити на дивана в предната стая и слушаха музика от грамофона, Алекс й разкри тайната си.

— Съжалявам, Мария. Работих като луд и спестявах, но не можем да си позволим меден месец, какъвто планирах.

— Алекс, аз изобщо не съм очаквала меден месец.

— Знам, че не си, но беше нещо, което правех за теб. Исках да те заведа у дома, в Италия. Исках да се запозная със семейството ти.

Мария Доменика замръзна. В съзнанието й изникна малкият дом, в който бе израснала, заобиколен с прах и праскови. Тя изпита неистов копнеж да види отново всичко това, но я побиха тръпки на ужас само при мисълта да се появи там, а сложилият вратовръзка Алекс да се срещне лице в лице с родителите й и Франко, да види хората от Сан Джулио и фермата на семейство Манцони, да не говорим за Марко — нейният съпруг. Тя сграбчи ръцете на бъдещия си съпруг.

— Закълни ми се, че никога няма да поискаш от мен отново да се върна там.

— Но защо?

— Ти каза, че никога няма да ме питаш такива неща. Каза, че миналото няма значение, само бъдещето.

— Знам какво казах и държа на него, но дали си сигурна, Мария? Вероятно имаш семейство там, не искаш ли да ги видим? Те не трябва ли да знаят, че се омъжваш?

Мария Доменика правеше отчаяни опити да не заплаче.

— Обещай ми никога вече да не споменаваш Италия или аз няма да се омъжа за теб. Сега съм англичанка. Ще се наричам Мария Фокс и ще бъда англичанка. Толкова англичанка, колкото и те — тя посочи с глава плочата върху грамофона — като Бийтълс.

— Не разбирам…

— Няма какво да разбираш, просто приеми нещата такива, каквито са, и ние ще бъдем щастливи.

За един момент Алекс остана мълчалив. Тя тихо седеше до него, оставяйки го да размисли. Мълчанието не беше враждебно и Мария Доменика не се страхуваше. Най-после той заговори.

— Искам да си щастлива, Мария. Може би един ден ще ми се довериш достатъчно, за да ми разкажеш за Италия, но дотогава ти обещавам, че няма да задавам въпроси. Става ли?

— Да.

— Значи няма да има повече приказки за отмяна на сватбата, нали?

— Не, не се притеснявай. Няма да се откажа.

Той се усмихна в отговор и се смъкна до ръба на дивана, за да обърне плочата от другата й страна.

Но въпреки обещанието тя не чувстваше сигурност. През свободното си време не успяваше да устои и нахлузваше най-удобните си обувки, за да преброди отново улиците. Връщаше се по стъпките си по плетеницата от алеи, тръгващи от крайбрежната улица покрай редицата от големи къщи с добре поддържани градини и стигащи до магазините. Надничаше между рафтовете с кифли и хляб по прозорците на пекарниците и се вмъкваше в кръчмите и букмейкърските кантори.

— О, извинете — казваше на някого, в когото се бе вторачила. — Просто търся един човек.

Смъкваше ниско ръкава над лявата си ръка, така че пръстенът й да остане напълно скрит, и продължаваше да върви.

Понякога срещаше познати лица. Жената от магазина за прежда, откъдето бе пазарувала, за да изплете първия зимен пуловер на Киара, или мъжа от зеленчуковия магазин, който й продаде загнили картофи. След един бърз поглед или кратко кимване с глава тя продължаваше.

Заради Киара се опитваше да представи всичко като забавно. Докато вървяха, риташе купчинките от късни есенни листа и правеше почивки в парка, за да нахранят патиците със стар хляб. През дъждовните дни скачаха в локвите и сравняваха кой е изпръскал повече. На връщане, когато слънцето изгрееше, те се шляеха по крайбрежната улица, така че Киара да огледа скалите за раци.

Въпреки усилията й малкото момиченце кротко й даде да разбере, че предпочита да бъде някъде другаде.

— На ферибота ли отиваме — учтиво питаше, докато напускаха сутрин къщата. — Или ще караме кола?

— Не, сърчице. Днес ще се разхождаме.

Детето свеждаше очи.

— Значи разходка — казваше то почти примирено.

С наближаването на сватбения ден Мария Доменика разширяваше обхода си и разходките им покриваха все по-голяма територия. Вглеждаше се по-внимателно в мъжете, които отминаваха, представяйки си един без брада, а друг — с по-руса коса. Всяка вечер обаче, щом стигнеха крайната точка и тръгнеха обратно към дома, едва успяваше да скрие разочарованието си и трудно се сдържаше да не отпусне рамене и да сведе глава.

— Che sara, sara — казваше си. — Каквото ще става — да става.

Повтаряше си, че Алекс е добър човек и тя е щастливка, че й се е паднал такъв. Между тях имаше приятелство, бяха открили и страстта. Сигурно щеше да дойде ден, и то в недалечно бъдеще, когато пръстенът нямаше да тежи толкова и тя щеше да разбере, че е влюбена.

Осъзна, че е време да прекрати разходките и определено да спре да бяга. Можеше да намери пристан в стария висок дом до реката. Щеше да се яви на шофьорски изпит, да вземе книжка и когато дъщеря й започнеше училище, щеше да я вози всеки ден с някоя от колите на Алекс. Щеше да почисти и най-прашните ъгълчета на голямата къща, да махне големите бидони с ферментиращо вино, които задръстваха тясната кухня и вместо това оттам щеше да се носи уханието на печен хляб. През лятото тя и Киара щяха да придобиват по-тъмен тен, но само това щеше да ги различава от всички останали. Алекс щеше да поправя коли, а тя — да сервира чай и сандвичи. Така щяха да минават годините. Щяха да остареят, а Киара — да порасне, но иначе нямаше да има съществени промени. Неочаквано тази идея вече не й се струваше чак толкова лоша.