Ники Пелегрино
Италианско изкушение (39)

10.

Киара вече не можеше да се концентрира върху готвенето. Докато наблюдаваше как Пепина задушава октопод в собствен сос, умът й беше другаде. Забрави да разбърква соса и месото загоря. Остави свинските котлети и печеното с копър във фурната, докато не започнаха да горят. Остави спагетите да се варят толкова дълго, че се наложи да ги изхвърли и да започне отначало. Всичките й мисли бяха обзети от Паоло, целувката им и вълната от срам и желание, която я заля след това.

Чувстваше гняв и объркване. Защо майка й трябваше да бъде толкова потайна? Не е ли могла да намери поне един човек, на когото да се довери, когато е разбрала, че е бременна? За Паоло беше много лесно да каже, че нямат общ баща, но в Сан Джулио никой не можеше да потвърди със сигурност думите му.

Киара си припомни, че Джовани бе споменал за една жена, която може би си заслужаваше да потърси — Лучия, сестрата на Пепина. Той й бе казал, че е изкуфяла и едва ли би имало смисъл да говори с нея, но все пак едно посещение можеше да се окаже ценно.

Лучия живееше в един от старите жилищни блокове. Със своите мраморни подове и високи полилеи тази сграда бе много по-изискана от дундестите бетонни кутии, които я заобикаляха. Разположена беше до централния площад, точно на ъгъла до кафене „Анджели“, което означаваше, че за Джовани не бе голям проблем да свали престилката си, да си вземе половин час почивка и да съпроводи Киара като преводач.

Италианският език на старата дама беше слят и объркан. Киара нямаше да разбере нито една нейна дума дори ако бе прекарала повече време в слушане на касетата самоучител.

Лучия имаше руса коса, чийто цвят вече бе започнал да избелява, и забележително гладка кожа. Около китките си носеше модерна златна гривна с талисманче, на врата й висяха цял набор синджири. Можеше да има вид на съвсем нормална жена, ако бе в състояние да остане на едно място дори за секунда. Докато Джовани се опитваше да разговаря с нея, тя шаваше насам-натам из кухнята си, търкаше вратите на шкафовете и лъскаше дръжките им, завладяна от обсебваща енергия. Въпреки това Киара забеляза кръстосващите се паяжини и топките прах на пода. Когато чу името на майка си, повторено един-два пъти, Киара нетърпеливо попита Джовани:

— Какво казва?

— Не съм сигурен. Попитах я за майка ти, дали й е доверила нещо, когато се е върнала от Рим, но Лучия повтаря само „Обичаше го твърде много, обичаше го твърде много“.

— Кого е обичала твърде много? — настоя Киара. — Марко?

Старата дама прекъсна за миг домакинското си занимание и се извърна към нея:

— No, no, non Marco — казаното прозвуча разумно и убедено. — Tuo papa.

— Да, но кой е баща й? — притисна Джовани обърканата стара дама.

Лучия обаче се бе върнала към чистенето и отново дърдореше. Когато Киара помоли Джовани за превод, той само сви рамене.

— Остави, нищо от това, което казва, не ми звучи смислено.

Двамата бяха изпили изветрялата лимонада, която им бе предложена във високи чаши, и тъкмо се канеха да си тръгнат, когато старицата имаше нов миг на просветление. Тя нежно хвана с ръце лицето на Киара и заговори направо към нея, преди да я целуне за сбогом. Джовани потисна усмивката си и изчака външната врата да се затвори зад гърба им, преди да преведе думите й.

— Лучия каза, че само ако й бяха дали една-две картини и някакви подходящи мебели, за да освежат онази мизерна дупка, може би Мария Доменика никога нямаше да избяга. След това добави, че жените Манцони винаги са били стиснати.

Въпреки усилията си Киара се изкикоти.

— Ох, това всъщност не е забавно! Горкото побъркано старо създание — каза тя с ръка върху устните си.

Джовани също се засмя.

— За момент наистина си помислих, че се кани да ти каже нещо важно. Но ако изобщо някога е знаела нещо, сега то е загубено. — Той я поведе към една от пейките под сянката на висока палма. — Нека да седнем тук за малко. Не е наложително да се връщам в кафенето веднага.

— Винаги ли си работил там? — попита Киара.

Той кимна.

— Да, откакто бях малко момче и непрекъснато се пречках в краката на майка ти и обърквах поръчките.

— Никога ли не си искал да вършиш нещо друго?

— Разбира се, че съм искал! — Джовани разтвори длани. — Смятах да правя толкова много неща — да уча, да пътувам. Научих английски, защото възнамерявах един ден да заживея в Америка и да направя състояние. Накрая нещо ме спря да напусна Сан Джулио. Баща ми може би. Знаех, че той ще бъде много самотен, когато си отида. Освен това се надявах, че един ден майка ти ще се върне. Мислехме, че тя може да го направи.

— Значи си я чакал?

— Да, така мисля.

— Да не би да си бил малко влюбен в нея? — подхвърли тя.

Джовани пъхна ръце между коленете си и силно ги стисна.

— Влюбен? Ами не знам, в края на краищата бях само едно малко момче — каза той със сериозен глас. — Със сигурност много си падах по нея. Тя беше красива, умна и забавна. Но да съм бил влюбен… не знам.

— И никога не си се оженил?

Джовани неловко се изправи и тя разбра, че е отишла твърде далеч. Каквото и да бе изпитвал този мъж към майка й, то бе заключено толкова дълбоко в него, колкото и тайните на бедната Лучия.