Ники Пелегрино
Италианско изкушение (32)

3.

Един час по-късно влакът си проправяше път през английския пейзаж. Киара държеше някакво списание пред очите си, но погледът й оставаше зареян в зелените поля и канали, осеяни с паркинги и супермаркети „Хоумбейз“. Както беше тръгнало, скоро в Англия нямаше да остане никаква природа. Един ден бетонът подобно на яйчена черупка щеше да покрие цялата земя.

Лондон често караше Киара да чувства клаустрофобия. Сякаш върху твърде малко пространство се бяха струпали прекалено много хора и за нея не беше останало място. Преди време това чувство щеше да се разпръсне, когато влакът оставеше Лондон зад гърба й. Зелените поля обаче ставаха все по-малки и този път, когато влакът се мушна в тъмните тунели, водещи до Лайм стрийт стейшън^[1], тя разбра, че клаустрофобията не я е напуснала.

Киара не се бе обадила по телефона, че идва, така че никой от хората на перона не беше там заради нея. За момент остана сама, опитвайки се да реши какъв е най-добрият начин да се прибере у дома. Най-бързо щеше да се придвижи с автобуса през тунела под Мърси, но бързо отхвърли идеята. Нали винаги бе предпочитала ферибота? В днешно време той не се движеше толкова често и бе по-скоро туристическа атракция, но Киара така или иначе трябваше да мине през Пиър Хед^[2] и ако имаше голям късмет, там щеше да я чака корабче, което да я откара у дома.

Малката чанта се полюшваше в ръката й, докато вървеше към реката през натруфения горделив град. Ушите й се ослушваха за познатия мелодичен акцент, който винаги й напомняше, че си е у дома. Това бе мястото, откъдето тръгна нейният път. В по-голямата си част то бе мръсно и западнало, пространството покрай пътищата бе задръстено с боклуци, но все пак тя продължаваше да го обича. Чудеше се дали някъде в Италия има град, който би обикнала точно толкова, място, където толкова естествено да се чувства у дома си, както в Ливърпул.

Някога бе задавала въпроси за Италия на майка си, разбира се. Мария Доменика обаче винаги променяше темата или демонстрираше нетърпение.

— Значи ме караш да ти разказвам, когато стаята ти е такава кочина, а аз трябва да се справя с цяла купчина дрехи за пране?! Махни ми се от главата, момиче!

После разтърсваше дългата си коса, завърташе се на пети и се отдалечаваше. В края на краищата изглеждаше по-лесно да не я занимава с тези въпроси.

Киара деликатно се бе опитала да измъкне повече информация от Алекс, но и той не се показа по-отзивчив. Гласът му отекваше изпод дебрите на някой от двигателите, които човъркаше.

— Италия, ли? Никога не съм бил там, миличка, и не мога да ти помогна.

Макар че името й бе Киара Фокс, тя винаги бе знаела, че Алекс не е нейният истински татко — това поне й бяха казали.

— Той замина и не можах да го намеря. — Това бе всичко, което Мария Доменика казваше, когато Киара я питаше за биологичния си баща. — Няколко години го търсих и не открих дори следа от него, така че няма смисъл и ти да опитваш, миличка. Просто бъди благодарна, че открихме такъв чудесен мъж като Алекс за твой татко. Спри да мислиш какво би могло да бъде.

Най-накрая Киара просто престана да мисли по въпроса. Изтика го в дъното на мозъка си и се съсредоточи върху реалностите, тук и сега, като баскетбола, училището и момчетата. Винаги си представяше, че някой ден, когато е готова, майка й ще я накара да седне и ще й разкаже всичко. В този ден тя ще научи името на баща си, какво бе станало с него и защо не бе поискал да има нищо общо с нея.

Може би Мария Доменика наистина бе възнамерявала да й каже всичко, когато му дойде времето, но тази възможност й бе отнета. Първо дойде парализиращата болка в главата, която я караше да вилнее из къщата, издърпвайки мрежите по прозорците и изскубвайки завесите, да се свива с часове на дивана със силно стиснати очи. След това дойдоха посещенията при доктори и специалисти, пробите, изследванията и най-накрая — диагнозата. Мария Доменика имаше тумор в мозъка.

— Никой не може да преживее такъв тумор — беше им казал неврохирургът. — Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да ви откупим малко време и да подобрим живота, който ви остава.

Речта беше първото нещо, което Мария Доменика загуби, а после си отиде способността й да чете и пише. Туморът бавно унищожаваше тялото й. Без значение какви тайни искаше да признае, те останаха заключени в нея. Единствено очите й говореха за безсилието и ужаса, които изпитваше; Киара и Алекс се редуваха да седят до нея — четяха й, пускаха музика или просто стискаха ръката й, — докато тя изпадна в кома, от която никога повече не се събуди.

Погребаха я в английска земя и вече нямаше приказки за Италия. Киара остави Алекс във високата къща и се върна към Лондон и горещите кухни, в които цареше безумие и където печелеше хляба си. Отне й много време, преди да може да набере телефонния номер у дома и да не очаква да чуе говора на майка си, изпълнен с ниските гласни, толкова характерни за Ливърпул и мекото отекващо ррс. Предполагаше, че Алекс очаква от нея да посещава гроба й, когато си идва вкъщи. Тя мразеше онова място. Мразеше мисълта, че майка й е там долу, задушена с пластове влажна земя.

Киара усещаше соления мирис на реката и чуваше писъците на чайките. Пред нея се мержелееха огромните сгради, които помнеше от детството си като черни сенки. След това ги бяха почистили, докато започнаха да изглеждат като нови. Ето там беше Ливър^[3], коронована с две щъркелоподобни статуи, а отдясно беше изящната Кунард билдинг^[4]. Отляво пък бяха възстановените Албърт докс^[5], с магазините, музеите и художествената галерия. Те показваха колко добре може да изглежда Ливърпул, когато се положат малко усилия. Според Киара цели километри западнали пристанищни квартали плачеха за обновяване.

Наложи й се да пробяга последните няколко метра до плаващата площадка на ферибота и да скочи на борда му, докато сирената пронизително пищеше. Коминът изригна облаци дим и фериботът потегли, люлеейки се над променливите сиви вълни. Въпреки студения вятър Киара седеше на открито, на горната палуба. На това място преди толкова много години беше седяла заедно с майка си. Прекарваха тук цели дни, и прекосяваха реката отново и отново. Тогава това й се струваше безкрайно забавно и майка й никога не се оплака. Харесваше й да седи заедно с нея, бризът да заплита дългата черна коса, докато станеше време да се прибират вкъщи и да приготвят вечеря на Алекс.

Киара беше презадоволено единствено дете. Макар че майка й и Алекс с години се опитваха да създадат друго бебе, то никога не се получи. Даже отвориха дума за медицинско лечение, но Алекс се заинати и отказа да се занимава с докторите и техните налудничави нови идеи.

— Киара е моя дъщеря и тя ми стига — упорито повтаряше той.

Винаги когато Киара почнеше да се моли за малка сестричка, с която да си играе, Мария Доменика леко свиваше рамене и просто казваше:

— Да знаеш, че не всеки се разбира със сестра си.

Киара примигна срещу терасите на високите викториански домове покрай крайбрежната улица и веднага забеляза къщата, в която бе израснала. Сигурно Алекс се чувстваше много странно сега, когато съпругата и баща му си бяха отишли. Щеше да се радва, ако срещнеше някоя друга, но щом му подхвърли идеята, той пребледня.

— Открих цялото щастие, когато срещнах майка ти — каза й. — Никой не получава такова щастие два пъти.

Киара се сети, че щеше да е по-учтиво да му съобщи по телефона за пристигането си — Алекс не обичаше изненадите, — но вече беше твърде късно и тя бе на път.

Както излезе, баща й изпита облекчение, когато я видя.

— Излезе ми от ума през последните няколко седмици, ако трябва да съм честен — каза й той. — Каквото и да правя, където и да отида — всичко ми напомня за майка ти.

Киара нежно докосна рамото му.

— Татко, не можеш да продължаваш по този начин.

— Не виждам голям избор.

— Можеш да се запишеш в група с други скърбящи — предложи му тя. — Можеш да продадеш къщата и да потърсиш място, което няма да е натоварено с толкова много спомени.

Той инатливо стисна челюст.

— Не, не мисля. Тук съм достатъчно щастлив. Няма смисъл да се променям заради самата промяна, нали, миличка?

Киара забеляза колко много е отслабнал. През годините, когато майка й беше жива и приготвяше огромни порции храна, за него съществуваше реалната опасност да напълнее. Сега беше кожа и кости. Тя реши да се завърти из кухнята, докато е тук, и да напълни хладилника за него.

— Колко приятно ме изненада, като си дойде у дома! — усмихна й се той и кожата му порозовя от радост. — Бях решил по-късно да се видя с Боб и Тони в „Селски длани“ за една-две чаши бира. Трябва да дойдеш, те ще се радват да те видят.

— Не — засмя се тя. — Няма да ви съсипя ергенската вечер. Освен това имам работа за вършене тук.

— Каква работа?

— Ами… това е нещо, което трябва да ти кажа. Седни, а аз ще сложа чайника.

Все пак се оказа трудно. Започна да му обяснява за липсата на вдъхновение за книга номер две и как идеята за печене на хляб не е проработила. Успя да го разсмее с разказ за деня под надслов „Хляб — забранен“ и как е прекроила мозъка си, за да открие нещо, което наистина я вълнува.

— И какво реши в края на краищата? — нетърпеливо попита той.

— Ами работата е там, че не съм сигурна дали ще успея да завърша начинанието.

— Защо?

— Малко е заплетено…

— Защото…

— Защото включва и други хора, освен мен, и не съм сигурна, че ще успея да открия тези хора.

— Киара, слънце, за какво говориш? — Алекс отпи от чая си и повдигна вежди.

— Ех, не е ли ясно?

— Не, изобщо не ми е ясно.

Киара изду бузи, издуха струйката топла пара и нервно започна да дърпа късата си кестенява коса.

— Трудно ли ти е? — попита Алекс.

— Да, малко — отговори тя.

— Бих искал да мисля, че няма нищо, което да не можеш да ми кажеш. Та аз съм ти баща!

Киара си пое въздух и се приготви отново да изпусне парата.

— Миличка! — настоя Алекс.

— Да, ти си моят татко и винаги си бил страхотен — започна тя. — Не бих могла да искам някой по-добър от теб. Но работата е там, че някъде на този свят имам и друг баща, а може би лели, братовчеди и разни роднини. Искам да отида до Италия и да ги намеря, ако нямаш нищо против.

Алекс се опечали.

— Не бяхме честни с теб, нали? Аз и майка ти.

— Какво имаш предвид?

— Ти задаваше толкова много въпроси и никога не получи отговор.

Киара го погледна. Не вярваше, че ще има сили да заговори.

— Проблемът е, че аз не знам отговорите — призна той. — Майка ти не каза нищо и на мен. Притиснах я един или два пъти, но нищо.

— Как си позволил да има такава голяма част от живота й, за която да не знаеш нищо?! — Киара почти му бе ядосана.

— Трябва да знаеш, че когато срещнах майка ти, бях пълен загубеняк. Без работа, без перспективи и въобще не ме беше грижа за нищо. Мария Доменика ме взе тогава, когато повечето момичета разумно ме избягваха. И аз бях… ами бях благодарен. Не исках да обърна лодката. Доколкото зависеше от мен, тя трябваше да има всичко, което пожелае, включително и моето уважение към мълчанието относно миналото й.

— Значи не знаеш нищо? — Киара не можеше да повярва. — Нито имена, нито селища.

— Нищо.

— Тогава ще трябва да се предам и да се върна към гадния хляб.

Алекс се замисли.

— Знаеш ли, на горния етаж има неща, които принадлежаха на майка ти. Няколко кутии, пълни с рисунки, които не намерих сили да отворя. Пазеше ги за себе си, докато беше жива, и ми се струваше грешно да ги отварям сега. Ти обаче си нейна дъщеря и е различно. Имаш толкова много въпроси, толкова много въпроси без отговор. Може би нещо в тези кутии ще отговори на един-два от тях.

— Може би… — Киара отпи от чая и си пожела вместо него в чашата й да имаше от животворното италианско Бароло. — Ще ги погледна по-късно, когато отидеш в кръчмата, може ли?

— Това е добра идея.

Киара остави чая си на масата.

— А сега защо не видиш дали някъде няма да се намери бутилка вино, а аз ще преровя хладилника и ще се върна с нещо за вечеря.