Ники Пелегрино
Италианско изкушение (31)

2.

Киара отвори очи, когато първите проблясъци сива утринна светлина проникнаха през мръсните стъкла на прозорците и докоснаха варосаните стени на спалнята й. Не можеше да спи след зазоряване, независимо колко усилено се опитваше. Ако имаше възможност, Хариет щеше да се излежава цял ден, но в минутата, в която Киара се събудеше, просто трябваше да седне на леглото и да протегне схванатите си крайници.

В спалнята й нямаше повече свободно пространство, отколкото в останалата част на малкия апартамент. Коридорът бе възвеличен до кухня, а Хариет спеше в онова, което трябваше да се нарича дневна стая. За Киара оставаше място само колкото да помести единичното легло, закачалката за дрехи, бюрото за преносимия компютър и няколко подредени купчини с готварски книги и списания, служещи за вдъхновение. За щастие, изобщо не беше любител на многото вещи, според нея те бяха ненужен товар. И макар да обичаше Сохо, идеята, че ако пожелаят, тя и Хариет могат за секунди да опаковат нещата си и да поемат по белия свят, й се струваше романтична.

С все още сънено съзнание тя се вгледа в огледалото на стената. Брашното втвърдяваше късо подстриганата й кестенява коса, дълбоките кафяви очи лепнеха от съня. Киара имаше лице, винаги готово да се засмее, открито и даже наивно. Луничките й бързо придобиваха карамелен цвят от слънцето, но сега бе бледа като редови кухненски работник. Знаеше, че за половин час може да си придаде приличен вид, ако има на разположение пълен комплект грим и козметика за коса, но тази сутрин нямаше да си даде този труд. Днешният ден щеше да мине под знака „Хляб — забранен“ и Киара имаше намерение да се възползва максимално от всяка секунда. Навлече обикновен черен пуловер и джинси, опита се да прекара пръсти през невъзможната си коса и вече беше готова.

В коридора откри спящия Салти, проснат с цялата си дължина върху килима. Когато чу стъпките й, той повдигна глава и с надежда потупа пода с опашката си.

— Искаш ли да отидем на разходка — опашката започна да тупа по-бързо и по-шумно. — Ами ставай тогава, куче мързеливо.

Лондон можеше да бъде много красив в този ранен час, особено в неделните дни. Пикадили Съркъс беше почти пуст и Киара бързо премина покрай „Фортнъм енд Мейсън“^[1] и Риц, и сякаш целият Уест енд принадлежеше само и единствено на нея.

Пролетта бе накарала нарцисите в Грийн парк да цъфнат. Имаше и други любители на ранните разходки, някои бяха с кучетата си. Киара отвърза Салти за няколко минути и той се заигра с палавия чистокръвен пудел на име Фергъс. След това отново сложи каишката му и продължи разходката си. Отмина Бъкингамския дворец и тръгна покрай езерото в Сейнт Джеймс парк.

Докато крачеше, Киара се опитваше да разбере защо не се чувства безумно щастлива. Всичко се бе наредило добре. Тя беше кадърна, здрава, автор на баснословно успешна готварска книга и на подходяща светлина не изглеждаше чак толкова зле. Имаше късмет и добри приятели, животът й беше богат. Тогава защо се чувстваше толкова… изпълнена с тъга. Сякаш щастието, което търсеше, се намираше на един миг разстояние, но някаква невидима ледена преграда й пречеше да го усети.

Голямата рунтава сива глава на Салти се вдигна към нея, а дишането му издаваше задоволство. Кучетата са надушили най-верния път, помисли си Киара. Дай им храна, място, където да спят, малко любов и ежедневни разходки и те ще са щастливи.

Потънала в мислите си, тя почти не забеляза как вече затваряха кръга, който ги връщаше в Сохо. Киара бе готова за чаша силно кафе, затова се запъти към бар „Италия“, където окупира една външна маса и поръча капучино. Завърза Салти за крака на стола си, така че и двете й ръце свободно да обхванат чашата и да се стоплят. Пролетта беше настъпила, но от Фрит стрийт духаше режещ вятър.

Салти забеляза Хариет преди Киара. Приятелката й се усмихваше и им махаше с ръка. Разхождайки се из Сохо, Хариет не оставаше незабелязана дори когато беше облечена в стари джинси и червено пончо с ресни. Мъжете винаги се обръщаха след нея, но тя рядко си даваше труд да ги забележи. Хариет харесваше представителите на силния пол, но според свой собствен критерий. От време на време си хващаше по някой любовник, защото жадуваше за секс така, както за мартини. Но Киара я бе чула да отправя думите „обичам те“ само към нея самата и към Салти. Хариет нямаше никакво време да се влюби безнадеждно или да разбива сърцето си. На Киара й се искаше да бъде като приятелката си, докато годините отминаваха и й се наложи да изстрада своите собствени разочарования.

— Какво правиш на улицата толкова рано? — извика тя към Хариет. — Да не би апартаментът да се е запалил или нещо подобно?

— Не, скъпа. Събудих се, видях, че си излязла, и си помислих, че е по-добре да те проследя, преди да си се поддала на някой порив. Например да изядеш целия пълнозърнест продукт, за чието име не си заслужава човек да си експлоатира мозъка.

— Всъщност тъкмо се блазнех от идеята да си поръчам няколко сандвича с конфитюр…

Хариет я погледна кръвнишки.

— … но след това си спомних, че днес всякакъв хляб ми е забранен — добави Киара.

— Шшт, не говори за хляб. Дори не мисли за хляб. — Хариет потъна в един от столовете и позволи на Салти да положи огромната си глава в скута й. — Кажи на добрия човечец да ми донесе едно кафе.

Келнерът, италианец, беше красив мъж със силен акцент и завален английски.

— Ето капучиното ваше, красива лейди — каза той на Хариет, ухилен до уши. Тъй като открай време бе свикнала да бъде по-грозната приятелка, когато Хариет е наблизо, Киара не възразяваше цялата мъжка половина да я пренебрегва, но всичко си имаше граници.

— О, всъщност това е моето капучино! За нея донесете друго.

Келнерът я погледна посърнало, а след това театрално вдигна рамене към Хариет и хладно каза:

— Кафето ваше ще донеса след секунди броени.

Хариет се разсмя.

— Смелчага — отбеляза тя, докато той важно прекрачваше прага на кафенето. — Може би ще имаш по-голям успех, ако му заговориш на италиански.

— Да, току-виж съм добавила изучаването на италианския език към списъка с нещата, които трябва да правя, за да подобря комуникацията си с местните келнери.

— Все пак трябва да знаеш една-две думи, скъпа.

— И защо да трябва?

— Имаш италианско име, италианска кръв.

— Ти повече приличаш на италианка. — Винаги леко бе завиждала на Хариет за катраненочерната коса и мургавата кожа.

— Знам, знам, но при мен приликата е само външна. Ти си оригинална стока. — Хариет се отпусна на стола и я огледа. — Знаеш ли, винаги съм намирала нещо странно в теб.

— Какво?

— Ами сигурно имаш семейство в Италия, нали? И досега не си направила и най-малкото усилие да ги откриеш. Защо?

— Не знам. Мисля, че от лоялност към майка ми. Тя никога не насърчаваше въпросите ми за италианския ни корен, просто деликатно ме отрязваше. Дори не готвеше италианска храна вкъщи. Не си спомням дори едно-единствено ядене, което да не е било английско.

Хариет сбръчка нос.

— Колко странно! — замисли се тя. — Все пак, ако бях на твое място, щях да искам да знам. Това е личната ти история, нали? Произходът ти е част от теб самата. И след като не познаваш добре произхода си, как можеш наистина да разбереш коя си?

— Разсъжденията ти са толкова дълбоки и смислени, а даже не си изпила кафето си — закачи я Киара.

— Така си е. Къде го онзи с капучиното ми?

Най-накрая, с достатъчно кофеин във вените двете напуснаха бар „Италия“. Бавно тръгнаха по улиците, пълни с ресторанти и бирарии, които започваха да се събуждат и приготвят за деня.

— Толкова много видове храна — изнурено каза Киара, докато минаваха покрай тайландски, виетнамски, френски и унгарски ресторанти. Разглеждаше менютата им — оди за киселата трева, балади за чушката — с чувство, доближаващо се до отчаянието.

— Наистина няма нужда от всичко това — съгласи се Хариет. — Обикновено парче сирене и една зряла круша ще са ми напълно достатъчни.

— Ами изобщо трябват ли ни готварските книги и списания, уебсайтовете с рецепти?

— Те не се създават, защото са нужни — отбеляза Хариет, — а защото са желани. Хората със сигурност ги искат. Защо иначе ще продължават да ги купуват, макар че никога не използват дори една-единствена рецепта?

— Точно това ме потиска най-много — отвърна Киара. — Стотици екземпляри от „Кралицата на британската кухня“ стоят недокоснати по лавиците из цялата страна. Върху девствените страници няма нито едно петънце от „Бабин бръснат бучко“ или капчица сос „Мандахерцан магданоз“.

Хариет се разсмя.

— Разбирам накъде биеш — каза тя. — Правиш опит сама себе си да разубедиш и да не напишеш друга книга. Е, просто няма да се получи.

— Но наистина ли трябва да бъде готварска книга, Хариет? Не може ли просто да напиша ръководство как се поръчва бърза закуска?

— Суперидея. Можеш да го наречеш „Херцогинята на британските пътища“, а Джейни ще трябва да те снима за корицата, облечена като чийзбургер.

Киара се разсмя и погледна часовника си.

— Хайде, ще ти помогна да приготвиш клуба за обяд. Само ме дръж по-далеч от огнената вода, става ли?

Една мисъл обаче не й даваше мира през целия ден — мисълта за Италия. Ами ако имаше лели, чичовци и братовчеди там, може би дори полубрат или полусестра? Или ако истинският й баща живееше в Италия? Колко ли трудно щеше да бъде откриването им? И ако успееше да ги намери, как ли щяха да я приемат? Една идея започна да се заражда в нея.

Докато следобедът се влачеше, Хариет измъкна корковата тапа на бутилка Бароло^[2].

— Искаш ли малко от живата Италия, скъпа? — попита тя.

— Определено искам. — Киара й подаде празна чаша. Отпи глътка и я задържа в устата си за момент, наслаждавайки се на наситения вкус.

— Ммм, божествено е.

— Добро е, знам — съгласи се Хариет.

— Бих могла да пия бутилка след бутилка от него.

— Е, аз вече съм ги изпила.

Киара се засмя. Благодареше на Бог, че си има Хариет, като нея нямаше втора.

— Всъщност — колебливо започна тя, — имам една идея. Искаш ли да я чуеш?

— Давай — окуражи я Хариет.

— Ами книгата за хляба няма да се получи и мисля, че това е очевидно. Всеки път, когато насоча ума си към печене на тесто, ми идва да се хвана за главата и да започна да вия.

— И с какво смяташ да го замениш?

— С това, което ти предложи. Ще замина и ще открия коя съм.

Хариет изглеждаше объркана.

— Не разбирам.

— И аз не разбирам, или поне не напълно — призна Киара. — Идеята вероятно е шантава, но мислех… ами, ще ми трябват няколко седмици, за да се направя на детектив и да видя дали ще мога да открия италианските си роднини. Не знам… може би ако открия откъде съм родом, това ще ми помогне да стигна там, накъдето съм се запътила.

Хариет бавно кимна и попита.

— В коя област на Италия са те?

— Не знам. Ето затова ти казах, че идеята ми в най-добрия случай е полуоформена. Може би ще се наложи просто да я забравя, да се кача горе и отново да се залавям с печенето на хляб.

— Стой на място — нареди Хариет и вдигна чашата си. Мисля, че си заслужава да го обмислиш малко повече. Ако наистина възнамеряваше да издириш роднините си, откъде щеше да започнеш?

— Мисля да си отида у дома в Мърсисайд за два-три дни и да потърся някакви следи.

— Значи всичко, което ще инвестираш, е цената на един билет за влака — отбеляза Хариет. — Заслужава си, не мислиш ли?