Ники Пелегрино
Италианско изкушение (50)

21.

Светлината отслабваше, защото вече бе твърде късно, когато Киара стигна до Сан Джулио. Група младежи бяха застанали пред кафене „Анджели“, подпираха се на мотоциклетите си и взаимно се възхищаваха на дрехите и дрънкулките си.

Вътре в кафенето Джовани бе все така на своя пост зад бара, а Франко седеше на масата в ъгъла и играеше карти със стари приятели.

Както винаги я посрещнаха топло, но Джовани вдигна предупредително ръка, преди тя изобщо да е отворила дума за оставане в свободната им стая.

— Преди да кажеш нещо — започна той, — трябва да знаеш, че отказахме на Паоло, когато той ни попита и за теб отговорът ще е същият.

Киара се почувства ужасно.

— Виж, не се тревожи. Мога да намеря хотел, или pensione, или нещо подобно. Не искам да се натрапвам на никого наистина…

С друго махване на ръката Джовани я спря на средата на изречението.

— Почакай за момент, мисля, че говорим за различни неща. Реших, че искаш да ме питаш дали не могат да снимат част от твоето шоу тук, в кафенето. Ето това искаше Паоло.

Тя беше ужасена.

— О, Господи, не! Не им позволявай да идват и да снимат тук. Те са истински кошмар.

Джовани се разсмя.

— Не се притеснявай, дори аз да приема идеята, Франко не ще и да чуе. Но ти, струва ми се, искаше нещо друго? Да не би да ти трябва стая, където да отседнеш?

Тя кимна.

— Да, но наистина е нахално от моя страна да ви моля за това. Ще си намеря хотел или…

— Киара, Киара! Разбира се, че си добре дошла да останеш при нас колкото искаш. Франко ще се побърка от радост… Колкото искаш, но само докато не домъкнеш някоя камера у дома. — Той се усмихна към баща си. — Татко дори не гледа телевизия. Казва, че всичко е боклук. В нашия дом слушаме само малко опера и новини по радиото.

— Това ми звучи идеално. Честно казано, те са снимали само половин ден и аз вече съм напълно против цялата работа. На Паоло обаче му харесва. Мисля, че той е по-ревнив към шоуто, отколкото самата аз.

— Да, изглежда много развълнуван — съгласи се Джовани. — Освен това си мислеше, че може би искаме да се включим в неговия туристически бизнес. Само че татко и за това не иска да чуе. Казва, че кафенето и всичко друго ни е напълно достатъчно.

Киара сложи престилка и помогна при обслужването на оределите вечерни посетители. Нощта беше тиха и имаше време да поговори с Джовани, за да влезе в крак с местните клюки.

— Настаниха Лучия, сестрата на Пепина, в старчески дом — каза й той. — Бедната старица обичаше гнезденцето си и никой не вярваше, че ще я помръднат оттам някога. Тя обаче толкова изкуфя, че стана опасно да я оставят сама… Какво още? А, Джина Роси затвори лавката за лимонада в ъгъла на площада. Само господ й знае годините, но може би са около сто. Тя каза, че вече нямала сили по цял ден да изстисква лимони и никой от по-младите не искал да го върши… Чу ли за Джакомо Салерни? — Очите на Джовани запримигаха. — Ходи и разказва на всички из целия град какъв ужасен скръндза е Паоло. Очевидно настоява да се използват най-евтините материали и никога не дава надниците на Джакомо навреме.

— Казваш това, защото не харесваш Паоло — подхвърли Киара.

— Аз ли? Това няма нищо общо с мен — каза Джовани с престорена невинност. — Само предавам онова, което Джакомо разправя. Татко обаче смята, че има вероятност тези бунгала да паднат върху главите на туристите — толкова зле са направени.

— Това означава, че той ги е построил без официално разрешение?

— Не питай мен. Аз нищо не знам, нищо не знам — смееше се Джовани.

 

 

Приятна рутина завладя следващите дни. Лудостта на живота пред камерите се балансираше с успокояващите часове, които прекарваше с Джовани и Франко. Понякога бе твърде замаяна от умора, за да има сили за друго, освен да си вземе душ и да си легне рано. Друг път помагаше в кафенето няколко часа и забавляваше двамата мъже с истории за отминалия ден.

И двамата бяха близки на сърцето й. Макар че оскъдният й италиански си беше все така приповдигнат, тя и Франко успяваха някак си да се разберат със смесица от думи, знаци и усмивки. От него струяха топлота и обич.

А Джовани — е, той беше специален. Денят й нямаше да е пълен, ако не прекараше поне няколко минути в разговор с него, преди да се изкъпе и да си легне, за това намираше време независимо колко бе изтощена. Тези разговори я успокояваха, действаха по-добре от масаж върху тялото й. Всеки ден очакваше мига, в който щеше да седне и да си почине с резен диня в компанията на Джовани.

Роджър беше безмилостен. Той засне сцени с нея и Паоло, докато прекопават зеленчуковата леха, пекат риба в огнището или пазаруват пресни продукти. Имаше кадри, в които всеки хранеше другия с вилица. Улови как Ерминио се промъква в кухнята, за да открадне една-две вкуснотии. За накрая планираше голяма финална сцена как голямо италианско семейство се радва на голям италиански обяд на масата под лимоновото дърво. Без значение от броя и силата на гневните му изблици, оставаше една снимка, която не успя да получи. Франко не позволи дори една-единствена камера да влезе в неговото кафене.

— Луд старец — оплакваше се Роджър. — Човек си мисли, че би трябвало да иска всички тези смайващи стенописи да бъдат показвани. Паоло, Киара, сигурно можете да направите нещо, а? Говорете с него, предложете му повече пари.

— Опитахме, опитахме — кълнеше се Паоло. — Ти го попита, нали, Киара?

— Да — лъжеше тя. — Но той и заради мен не иска да го направи.

Тази сутрин от Джейни пристигна друг пощенски плик. Отпред ясно бе отпечатано „Още бащи“. Все още не бе намерила време да го отвори, но след като свършеха със снимките за деня веднага щеше да отиде в дома на Франко и да провери какво има вътре.

Франко живееше зад ъгъла на кафенето в една от старите сгради, каквито все още се намираха из града. Построена около мъничък двор, тя бе леко западнала, но само колкото да придобие допълнителен чар. Вътре имаше големи старомодни мебели, кухненски бюфети и масивни столове, всички дадени като сватбени подаръци на Франко и съпругата му преди много години. Жилището бе охранявано от мърляво кафяво куче на име Бруно — бездомник, на когото Франко бе започнал да дава храна и сега не можеше да се отърве от него.

Строго погледнато, не се предполагаше, че Бруно трябва да влиза в къщата, но когато Киара се прибра, двамата мъже бяха все още на работа, така че тя го примами вътре и го вдигна на леглото си, за да се свие до нея.

— Ако ти не им кажеш, и аз няма — прошепна тя в ухото му и го гушна така, че да чувства колко силно тупка сърцето му. Отвори плика и измъкна писмото на Джейни.

Предполагам, че ти пишат още ненормалници, но никога не се знае, нали? Пит Фаръл от „Сънди Поуст“ каза да ти предам, че офертата му за частния детектив още важи. Кажи ми, ако промениш решението си.

Книгата все още се продава добре. Поръчахме второ издание, което ще съвпадне с началото на телевизионното шоу. Чакам с нетърпение да го видя.

Дж.

Този път имаше само няколко факса и разпечатки на имейли. Киара бързо ги прегледа и изхвърли. За накрая запази единственото писмо. Тя го стискаше и опипваше като развълнувано дете коледния си подарък. Писмото беше достатъчно обемисто, за да съдържа снимка и няколко листа хубава хартия.

Докато се опитваше да го отвори, почувства някакво треперене. Отначало си помисли, че то идва от кучето, все още сгушено до нея, но то блажено спеше и се оказа, че самата тя сякаш вибрираше от вълнение. Нетърпеливо разкъса плика и го обърна наопаки. Една черно-бяла фотография изпадна оттам — типично туристическа снимка, направена пред фонтана Треви. Тя показваше слабо тъмнокосо момиче с дълбоки очи и прав нос, застанало до красиво русокосо момче. И двамата се усмихваха във фотоапарата и примигваха срещу яркото слънце. Изглеждаха ужасно млади.

Писмото бе написано върху обикновен бял лист от тетрадка с прилежен четлив почерк. Киара почти не можеше да намери сили да започне четенето. За малко остави писмото върху леглото, няколко пъти си пое дълбоко дъх, след това отново го вдигна и очите й се съсредоточиха върху редовете.

Скъпа моя,

На снимката, която държиш в ръце, сме аз, Уилям Смит, и момичето, в което бях влюбен и чието име бе Мария Доменика Кароца. Срещнах я един ден, докато пиех кафето си в едно кафене до Испанския площад. Бях в Рим, за да уча изкуство, и се чувствах самотен. Тя ме забеляза и се отнесе мило с мен. Първо ми даде приятелството, а след това любовта си. Само няколко месеца бяхме заедно и тя ми каза, че е бременна. Изпаднах в паника и избягах у дома, в Англия. Когато се успокоих и се върнах в Рим, за да я намеря, тя беше изчезнала. Никой не знаеше къде е, сякаш бе потънала вдън земя. Тогава разбрах колко малко знам за нея. През цялото време бях говорил само аз. Дори името на родния й град не знаех. Чувствам толкова срам и тъга, че през всичките тези години съм имал дъщеря и не съм я познавал. Тъжно ми е и за това, че Мария Доменика и аз никога не се намерихме отново.

Киара остави писмото и позволи на сълзите свободно да потекат. Тя плачеше за Мария Доменика и за непознатия на име Уилям Смит, но най-вече за себе си. Кафявото куче ближеше солените сълзи от бузите й и когато погледът й се проясни, тя прочете последните няколко реда.

Аз не съм писател като теб. Не съм свикнал да излагам мислите и чувствата си върху хартия, затова се страхувам, че писмото е отчайващо неадекватно. Бих искал да говоря с теб, да те видя. Бих се радвал да дойда при теб, ако ме повикаш само с една дума. Но сега всичко е в твоите ръце, скъпа моя. Ти ще решиш докъде да стигнем. След всички тези години може би е късно да бъда твой баща, макар че се надявам да не е така.

Твой,

Уилям Смит

Киара положи глава върху гърба на кучето, покрит с мека козина, и потърси утеха в ритъма на неговото дишане и топлината на дебелото му малко тяло. Силно стискаше в едната си ръка писмото, а в другата — снимката. Опитваше се да си представи този мъж, този Уилям Смит. Как ли щеше да изглежда той сега? Искаше да се срещне с нея, но тя не беше сигурна дали иска същото. Представяше си неудобството, неловките мълчания и как избягва опитите му за бащинска прегръдка.

Когато Джовани и Франко се върнаха у дома, изморени от дневната работа, тя все още лежеше на леглото си, а Бруно спеше до нея. Той се събуди, когато чу завъртането на ключа в ключалката, изправи се и започна да лае, но беше твърде мързелив, за да скочи и да провери какво става.

Джовани отвори вратата на спалнята й и се огледа.

— Какво прави това животно в къщата? Бруно, слизай веднага — каза той възмутен от вида на малкото куче, доволно полегнало направо върху чаршафите и възглавниците.

— Извинявай, вината е моя — смотолеви Киара.

Кучето завъртя очи, смъкна се от леглото и излезе от стаята, но Джовани вече изобщо не го забелязваше. Очите му бяха вперени в Киара, свила се на леглото в ембрионална поза.

— Какво се е случило? — попита я загрижено.

В отговор тя се поизправи и му подаде снимката и писмото. Джовани предпазливо седна на самия ръб на леглото и ги разгледа.

— Е, това е добре, нали? — каза й, когато свърши с четенето. — Най-накрая ти откри истинския си баща.

— Знам. Мислех, че ще се побъркам от радост, когато го открия, но не е така. Такава каша е в главата ми и не знам какво трябва да правя сега.

— Върви и се запознай с него.

— Не е толкова просто.

— Напротив, просто е.

Киара се опита да обясни как се чувства, но докато говореше, думите й изглеждаха прекалено сълзливи дори на самата нея. Разбра, че беше уплашена, ужасена при тази следваща стъпка да не би нещата да не се подредят.

— Ти какво щеше да направиш на мое място? — попита тя.

Джовани се замисли. Настани се по-удобно на леглото и се подпря с една от възглавниците на Киара.

— Мен ме остави и помисли за майка си — започна той. — Може би тя беше твърдоглава и непреклонна и направи няколко грешки в живота си, но храброст не й липсваше. Никога не изпита страх да пристъпи в непознатото. Струва ми се, че ако тя беше на твое място, нямаше да мисли два пъти и щеше да се срещне с този човек.

Киара го погледна и прехапа долната си устна.

— Мислиш ли?

 

 

Джовани се облегна на възглавницата и сви краката си върху леглото. Подаде й обратно писмото на Уилям Смит.

— Да — настоя той. — От написаното ми изглежда свестен, а на снимката до него определено е твоята майка. Честно да ти кажа, Киара, ти просто нямаш избор. Ако не го потърсиш, ще съжаляваш до края на живота си. Ти стигна толкова далеч, откри мен и Франко и семейството си. Сега просто трябва да направиш последната крачка.

Киара знаеше, че той е прав. Веднага след като заснемеха изцяло телевизионното й шоу тя щеше да отиде и да се срещне с този непознат, притежаващ частица от нея самата.

Сега Джовани се бе свил на същото място, където малко преди това бе стояло здравото космато тяло на Бруно. Ако помръднеше само малко, тя можеше да се стопли в него така, както бе сторила с кучето. Той сигурно щеше да протегне ръце и да я накара да се отпусне върху него и ноздрите й щяха да се изпълнят с горчивия мирис на печено кафе, примесено със сапуненото благоухание на бебешки шампоан, който той използваше, за да измие прошарената си със сребро коса.

След това обаче те чуха гласа на Франко да отеква по коридора и Джовани рязко се изправи.

— Татко ще ме убие — прошепна той, премествайки се неловко към ръба на леглото. — Обвинява ме, че оставих Мария Доменика да напусне живота ни, а ето че сега съм на път да отпратя и теб.

— Само че аз няма да избягам, Джовани. Ти винаги ще знаеш къде съм, бъди сигурен в това.

Той тъжно я погледна и избъбри:

— Само да бях по-млад с десет години, никога нямаше да те пусна да си тръгнеш. Щях да те накарам да останеш с мен завинаги.

След тези думи той бързо се изправи и излезе през вратата преди тя да намери някакъв отговор.

Киара беше изумена. Как е могла да не забележи, че Джовани се е влюбил в нея? И ако беше забелязала, какво трябваше да стори?

Толкова много грижи й се струпаха! Можеше да се справи само с една емоционална криза и засега това беше Уилям Смит, истинският й баща, който търпеливо очакваше отговора й. Киара реши, че тази нощ ще напише писмото, а утре ще го изпрати.