Ники Пелегрино
Италианско изкушение (29)

7.

Мария Доменика никога не беше виждала такъв дъжд. Бурното небе сякаш изстрелваше огромни капки, които препълваха водосточните тръби и канавките. Водата течеше по улиците като река. През прозореца почти не личеше къде свършва Мърси и къде започва крайбрежната улица. Вълните се разбиваха в дигата и достигаха къщата, преди да се отдръпнат като вряща маса. Това беше сватбеният й ден, помисли си Мария Доменика, който тъжно започваше в бурята. Не се ли предполагаше, че трябва да грее слънце?

— Бррр, вали като из ведро. — На вратата стоеше госпожа Лиъри, а светлият й полиетиленов шлифер беше вир-вода. — Може би трябва да укрепите фасадата с торби пясък. Ще стане по-лошо и ако реката се надигне, ще си имате проблеми.

Мария Доменика погледна към устието на реката и разгневеното Ирландско море и разбра, че госпожа Лиъри има право. Вълните ставаха все по-големи, а бурята — все по-страшна.

— Може би трябва да отменим сватбата — предложи тя.

— Не говори глупости. Всичко това ще отмине. Няма да позволим нищо да помрачи най-важния ден в живота ти. — Госпожа Лиъри я сграбчи за ръката и я задърпа по дългия коридор към кухнята. — Ела тук, Мария, миличка. Имам нещо за теб.

После извади от джоба си малка бяла носна кърпичка, избродирана със сини цветя.

— Трябва да носиш това със себе си.

— О, благодаря! — Мария Доменика беше объркана, но твърде учтива, за да откаже странния подарък.

— Такава е традицията — обясни госпожа Лиъри. — Всяка булка трябва да носи нещо старо, нещо ново, нещо синьо и нещо, взето назаем. Мисля, че роклята ти може да мине за нещо ново.

Роклята й висеше в гардероба на горния етаж, все още покрита с найлон. Тя беше най-красивата вещ, притежавана някога от Мария Доменика. Чисто бяла коприна, скроена на верев с дантела от копринени рози над едното рамо. Безнадеждно старомодна, роклята стоеше забутана в дъното на магазина и продавачката изпита голямо облекчение да я продаде с огромно намаление. В ден като този Мария Доменика можеше да замръзне, облечена в нещо толкова ефирно, но изобщо не я бе грижа.

Киара също щеше да носи нова рокля с голяма пола с безброй тюлени пластове. Когато я премери, приличаше не толкова на шаферка, колкото на фея от върха на коледна елха.

— Мама се омъжва и аз ще помагам — обясняваше тя на всеки, който я слушаше.

Детето беше превъзбудено и почти не спа през нощта. Мария Доменика също се мяташе и въртеше в леглото си. Сънищата й за дома бяха толкова ярки, че тя на няколко пъти се сепна, и тази сутрин си личеше, че почивката й не е била ползотворна. Мургавата й кожа бе пребледняла, тъмни кръгове очертаваха дълбоките й очи, които яростно търкаше с опакото на ръката си.

— Не прави така — госпожа Лиъри недоволно я плесна по ръката. — Ако ги търкаш така, ще се зачервят и възпалят. Виж какво, качи се горе, сложи краставица върху очите си и полежи половин час. След това ще си свежа като утринна роса.

Сигурно Мария Доменика щеше да опита рецептата, ако имаше половин час на разположение, но скоро след като изпрати госпожа Лиъри обратно в дъжда се появи господин Фокс и я повика в предната стая. Имаше почти потайния вид на човек, който иска да размени с някого една дума насаме.

— Имаш ли една минутка, миличка — попита той.

Господин Фокс — или татко, както сега трябваше да го нарича — изглеждаше така, както си представяше Алекс след двадесет и пет години. Канцеларската работа го бе изнежила. Ръцете и краката му все още бяха слаби, но тялото му се закръгляше. Когато се изправеше, стойката му бе леко прегърбена, стомахът и гърдите му висяха отпуснати в тесните найлонови ризи, които неизменно носеше. Лицето му щеше да е като на Алекс, ако не бяха по-големите нос и уши и розовата кожа, която бе започнала да се отпуска на гънки. Не беше привлекателен мъж, но Бог го бе благословил с мила усмивка и спокоен характер. Мария Доменика винаги го бе харесвала.

— Да, господин Фокс. Имам малко време — каза му тя.

— Татко — поправи я нежно той.

— Извинявай, татко.

Той нервно потърка ръце.

— Ето за какво исках всъщност да говоря с теб. Алекс ми обясни, че твоето собствено семейство не може да дойде на сватбата. Питах се какво ще кажеш, ако аз те предам на младоженеца. In loco parentis, както си е редът.

Той говореше все по-тихо и по-тихо и от време на време Мария Доменика пропускаше дума или две. Този ден обаче тя нямаше езикови проблеми. За миг се замисли за своя собствен баща, толкова огромен и колоритен, че ако беше в стаята, господин Фокс щеше да се загуби сред избледнелите шарки на тапетите.

— Ще бъде чудесно — успя да му каже тя. — Наистина ще се радвам.

— Не, аз съм този, който се радва за теб, Мария — думите му се изляха като поток. — Ти стори на моя Алекс голямо добро. Преди да се хванеш с него той беше пълен загубеняк, истина ти казвам. Не искаше да работи, само пропиляваше живота си. Не знаех какво да правя с това момче.

Мария Доменика промърмори нещо неразбираемо.

— Знаеш ли, страшно се радвам, че той те срещна, и това е всичко, което ще кажа по въпроса — продължи господин Фокс. — Така че добре дошла в семейството.

Той я прегърна и притисна към раираната си найлонова риза. Миришеше силно на афтършейв и цигари и не беше съвсем приятно да си притиснат към неговите меки гърди. Тя остана неподвижна, докато той не я пусна.

— А сега тръгвай — каза й той. — Върви и се приготви за сватбения си ден.

Тя се изплъзна с благодарност, но едва бе изминала първия ред стъпала, когато отново попадна на засада. Този път беше Алекс — избръснат, официален и почервенял от притеснение.

— Знам, че не трябва да се виждаме преди сватбата — започна той, — но имам нещо за теб и наистина искам да ти го дам сега.

— Нещо, което да облека?

— Не. Защо, искаш ли да облечеш нещо друго? — Толкова копнееше да я зарадва, че бе почти непоносимо.

— Не е необходимо да ми даваш повече подаръци, Алекс — нежно му отговори тя. — Вече ми даде толкова много.

— Да, но този е различен. — Със загадъчна усмивка той изчезна, почти прелетявайки над следващия ред стъпала към спалнята му. До ушите на Мария Доменика достигна някакво неистово шумолене и след това Алекс се появи отново, стиснал кафяв хартиен плик, върху който бяха щамповани думите „Ливърпул Арт Съплайз“^[1].

— Беше малко щура идея. Може и да не ти хареса — каза й той, бутайки плика в ръцете й. Нямаше нужда да го отваря. Мария Доменика знаеше какво е това в мига, в който го докосна.

— Скицник и моливи! — Тя беше зашеметена. — О, и водни бои! Алекс, какво те накара да мислиш, че искам нещо такова?

— Не знам, стори ми се, че страшно харесваш картините в „Уокър Арт Галъри“. Помислих си, че ще искаш сама да направиш опит да порисуваш. Но ще върна всичко в магазина, ако не ти харесва. Или го дай на Киара да си играе.

— Не, харесва ми. Много ми харесва. — Тя плътно притисна плика към себе си, после пристъпи напред и докосна устните му със своите. — Това е най-хубавият подарък, който можеше да ми поднесеш. Толкова съм ти благодарна.

Лицето му се озари така, сякаш слънцето навън бе изгряло.

— Освен това открих един курс по рисуване за теб — продължи ентусиазирано той. — Провежда се във вторник вечерта в образователния център за възрастни. Може някой път да дойда с теб и да се пробвам в рисуването. Току-виж съм се оказал неоткрит талант!

Мария Доменика бързо го целуна още веднъж, докато тичаше към стаята си, за да се приготви за сватбената церемония. Чувстваше се щастлива, на душата й бе леко. Този хартиен пакет с твърди ръбове в ръцете й беше като знак, че най-накрая е намерила вярната пътека в живота си.

Нищо в днешната й сватба не припомняше предишната. Този път нямаше църква, а само една обикновена гражданска канцелария с оранжеви пластмасови столове и голямо дървено бюро с усмихнат мъж зад него.

Алекс стоеше до нея, нервен и ужасно притеснен в неудобния си костюм. Мария Доменика усети, че той нетърпеливо чака тази част да приключи по-скоро. От другата й страна феята Киара стискаше букет цветя от бяла коприна и очарователно се усмихваше на гостите като дете, родено, за да стане звезда.

Дългите редици оранжеви столове не бяха запълнени, но най-важните хора бяха тук. Господин Фокс и неговата плаха приятелка Морийн седяха до радостно усмихнатите господин и госпожа Лиъри. Фред, механикът, който бе наел Алекс, водеше своята приятелка — плашещо модерната Бренда. Отзад бяха Боб и Тони, съученици на Алекс, с които понякога изпиваше по една-две халби бира в кръчмата „Селски длани“ зад ъгъла.

Блеснала в бялата си булчинска рокля с розови пъпки, Мария Доменика се чувстваше красива, обичана и заобиколена с приятели. Усещането беше прекрасно и ставаше все по-силно с напредването на деня.

Единствената музика на сватбения обяд беше звукът от плющящия по прозорците дъжд. Отвън плувният басейн бушуваше под силата на вятъра като малък океан, но вътре бе топло; освен това имаше достатъчно шампанско и от измайстореното от цвекло и моркови вино на господин Фокс за онези, които все още изпитваха жажда.

Госпожа Лиъри бе положила допълнително усилия, за да направи обяда специален. Върху масите бяха обещаните бели ленени покривки, коричките на сандвичите бяха отстранени, пирожките — нарязани под ъгъл, а книжните салфетки — в неограничено количество. В средата на масата стоеше тортата, която бе приготвила, глазирала и увенчала с пластмасови булка и младоженец, а до тях грижливо бе сложена мъничка коледна фея.

— Това съм аз — обясняваше зарадвана Киара. — Аз съм върху тортата. Аз съм шаферка.

Мария Доменика се засмя и хвърли поглед от дъщеря си към Алекс, който й се усмихна в отговор.

— Щастлива ли си, госпожо Фокс? — боязливо я попита той.

— Много щастлива — отговори му тя със силния си италиански акцент и това бе самата истина. — И чувствам… чувствам… ами, струва ми се чувствам, че най-сетне имам семейство.