Ники Пелегрино
Италианско изкушение (47)

18.

За няколко кратки дни броят на бащите на Киара се промени от минус един към плюс безкрайност. Като че ли мъжете от цялата страна искаха да я нарекат своя дъщеря. Джейни бе получила цяла планина от факсове и имейли, а Пит Фаръл им препрати още толкова.

— Повечето от тия люде са пълни ненормалници — каза й Джейни над вечерната бутилка вино в „Офисът“. — Обаче има няколко, които си струва да проверим. Пит Фаръл казва, че „Сънди Поуст“ ще плати на частен детектив да свърши подготвителната работа, ако в замяна получи изключителното право да отрази първата ти среща с твоя истински баща.

— Не, благодаря.

— Е, поне помисли върху предложението.

— Не. — Киара беше непреклонна.

— Виж, знам, че Пит е мръсник, но е дяволски добър журналист и неговата статия даде на книгата тласъка, който й трябваше. „Кралицата на италианската кухня“ е истински феномен. Дори не се налага представителите ни да я предлагат, тя сама се харчи и направо лети към върха.

Идеята, че книгата се продава добре, защото рецептите са уникални, явно не хрумва на никого, горчиво си помисли Киара. Хвърли поглед към нивото на виното в бутилката и пресметна, че дори да започне да го изгребва, ще се наложи да седи и да разговаря с Джейни поне петнадесет минути, преди да може учтиво да си тръгне. Какво ли щеше да стане обаче, ако издателката й предложеше друга бутилка?

Киара жадуваше да се качи по стълбите и да се съсредоточи върху съобщенията от потенциалните бащи с кана, пълна с чай. Вярваше достатъчно на инстинктите си, за да смята, че когато види факса, имейла или писмото, което биологичният й баща е изпратил, ще го познае веднага. Макар че правеше опити да се сдържа, я обземаше вълнение, когато си представеше срещата лице в лице с него.

— Е, Киара — гласът на Джейни прекъсна мислите й, — какво да кажа на Пит Фаръл?

Киара завъртя в устата си голяма глътка вино, а след това, докато отговаряше, се усмихна:

— Кажи му… кажи му, че ако не беше историята със скаридата в първата му статия, със сигурност щяхме да се споразумеем. Кажи му, че сам си го е вкарал и ще дам специалните права на „Хелоу“.

Успокояващият аромат на чая изпълваше малката й стая. Киара спусна завесите, светна нощната си лампа и легна напречно на леглото сред купчина възглавници. Първо започна с писмата — пликове, пълни с паяшки старчески почерци, много от тях комплектувани със снимки. Имаше плешиви мъже, сивокоси мъже, абсурдно млади мъже, забавно стари мъже. Някои пишеха колко много са обичали Мария Доменика, други описваха авантюра за една нощ с непозната, която би могла да бъде майка й. Имаше и трети, които претендираха, че тайно са наблюдавали или са търсили Киара в продължение на години.

Най-ненормално от всички беше писмото, написано с красив калиграфски почерк, който бързо се превърна в графично описание на нестандартния сексуален живот, който този човек претендираше да е имал с майка й. Киара смачка листа и с всички сили го хвърли в коша. Факсовете и разпечатките на имейли свършиха по същия начин и след един час усилено четене тя бе заделила само две „може би“. Едното беше от някакъв шотландец, който твърдеше, че е бил в Рим през същата година, в която там е била и майка й. Преспал с една келнерка, чието име никога не научил. Всичко продължило само една нощ. „Има малък шанс аз да съм твоят баща — пишеше той. — Толкова малък, че се двоумя дали изобщо да изпратя това писмо.“

Другото послание беше от италианец, който живееше в Брайтън. Той изглеждаше на подходяща възраст, беше роден и израснал в Рим и заявяваше, че е бил там през шестдесетте. Според хвалбите му бил преспал със стотици жени и Мария Доменика като нищо може да е била сред тях.

Киара остави двете съобщения в най-горното чекмедже на тоалетката си. Нито едно от тях не накара гръбнака й да потръпне, но все пак нямаше сили да ги изхвърли. Може би по-късно, когато приключеше със снимането на телевизионната поредица в Италия, щеше да вземе влака за Брайтън или Шотландия, за да се срещне с тези мъже. Нямаше нужда да бърза — всичко това можеше да почака.

Киара чу как вратата на „Офисът“ на долния етаж се отваря. Изглежда тази нощ там имаше много клиенти. След това иззвъня мобилен телефон и разбра, че Хариет, която мразеше тия апарати, е изхвърлила навън клиента. Той изкачи наполовина стълбите, водещи към апартамента, за да говори, така че да е далеч от шума в бара, който по никакъв начин не можеше да бъде сбъркан с нещо друго.

— Не скъпа — казваше той с висок глас. — Ще закъснея, защото имам доста работа в офиса.

Киара се усмихна. Това беше стар виц. Не можеше да повярва, че мъжете все още се измъкват с него. Макар да знаеше, че трябва да си легне рано, много й се искаше да поработи до по-късно в „Офисът“. Можеше да помогне малко на Хариет зад бара, да я накара да седне и да не натоварва краката си с натежалото си от бременността тяло. И да проведе с нея обещания разговор — че може би е дошло време и двете да престанат с размотаванията. И че да избереш обикновен живот със съпруг и дете в крайна сметка изобщо не е нещо чак толкова срамно.