Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (9)

7.

По време на огледа на повредената кърма на „Морска прелест“ капитан Франко почервеня от гняв. И все пак щетите бяха значително по-малки от очакваното, тъй като откъснатата обшивка можеше да се квалифицира като козметична повреда. Разбира се, водолазите щяха да огледат корпуса и под ватерлинията, но по всичко изглеждаше, че екипажът му ще успее да се справи със ситуацията със собствени сили. Щяха да изолират задната палуба и корабът щеше да продължи по курса си с минимално закъснение. Капитанът добре осъзнаваше, че щеше да си навлече гнева на шефовете, ако се бе наложило пътниците да бъдат свалени на брега и да им бъдат възстановени сумите, заплатени за круиза. Слава богу, бе се отървал на косъм и от този, макар и по-незначителен проблем. Той обаче изпитваше към кораба бащинско чувство, отнасяше се към него като към член от семейството и затова изгаряше от гняв при вида на щетите, които го бяха обезобразили.

— Закарай ни на товарния кораб — нареди той на щурмана, който управляваше лодката.

Един от корабните офицери привлече вниманието на Франко.

— Капитане, една малка лодка бедства откъм щирборда!

Капитан Франко погледна натам. Това бе малката червена моторница, която дрейфуваше, натежала от нахлулата в нея вода. Двамата на борда й не само бяха живи, но и седяха на носа и му махаха.

— Това е оня откачалник, който блъсна лодката си в товарния кораб. — Той поклати глава. — Да отидем да ги приберем.

Лодката на „Морска прелест“ спря край потъващата моторница. Пит помогна на Лорън да се качи на борда й, след което сам скочи в нея. Обърна се и погледна очуканата моторница миг преди тя да изчезне под повърхността.

После се обърна към намръщения капитан.

— Май ще трябва да купувам нова лодка.

Франко го огледа изпитателно: не беше някой млад глупак… или пък пияница. Беше висок, със стройно мускулесто тяло. Въпреки кървящата рана на крака стоеше изправен с лекота. Обветреното му лице свидетелстваше за дълги години, прекарани под открито небе, освен това се усмихваше, сякаш всичко това го забавлява. Да не забравяме и зелените очи, в които блестеше интелект.

— Благодаря, че ни се притекохте на помощ — каза Пит. — Спестихте ни едно хубаво плуване до брега.

— Видях как съсипахте моторницата си — каза Франко. — Защо го направихте?

— За да изместя перото на кормилото — отвърна Пит и след като хвърли поглед към повредената кърма на лайнера, добави: — Но явно не успях да го направя съвсем навреме.

Капитанът пребледня.

— Мили боже! Ама разбира се! Вие променихте курса на кораба в последната секунда!

Сграбчи ръката на непознатия и я разтърси така здраво, че Пит имаше чувството, че ще я измъкне от рамото му.

— Вие спасихте моя кораб и живота на стотици! Нямахме никакво време за маневри! Щяхме да бъде премазани от този идиот!

— Той прегази една ветроходка и едва не потопи и нас.

— Идиоти! Не отговаряха на призивите ни по радиостанцията, а продължаваха да вървят напред и напред. Вижте, заседнали са на брега!

— Екипажът явно не е в състояние да управлява кораба — отбеляза Пит.

— И няма да бъде, след като приключа с тях — закани се капитанът.

Лодката увеличи скоростта си и се насочи към заседналия в пясъка кораб, като заобиколи отдалече огромното витло, което продължаваше да се върти. На брега се бе събрала тълпа зяпачи, а воят на сирени в далечината свидетелстваше за скорошната поява на чилийската полиция.

Корабът бе заседнал почти изправен, със съвсем лек наклон към щирборда. На палубата не се забелязвала признаци на живот. От едната й страна висеше продълговата желязна товарна рампа, която почти докосваше водата. Приличаше на увиснал безпомощно крайник. Рампата, използвана за товаро-разтоварни дейности, бе пострадала по време на сблъсъка с „Морска прелест“. Франко прецени, че могат да я използват, за да се качат на борда, затова нареди на екипажа на лодката да спре до нея.

Долният край на рампата почти докосваше борда на лодката. Един от матросите стъпи на нея, за да провери дали ще издържи, направи няколко предпазливи стъпки, после се обърна към капитана и вдигна палец. Запълзя по тежката дебела транспортна лента и накрая скочи на палубата. Последва го и капитан Франко, който изглеждаше притеснен и отделяше прекалено много внимание на това къде по покритата с прах лента стъпва, за да забележи, че Дърк Пит го следва по петите.

Франко стигна до релинга и с помощта на очакващия го на палубата матрос успя да прескочи бордовата ограда. Остана изненадан, когато видя Пит да скача от товарната рампа и да се присъединява към него. Франко понечи да го смъмри, че се е качил на борда, но Пит го изпревари:

— Да побързаме да изключим двигателите.

Подмина Франко и се насочи към мостика.

Франко изля гнева си върху моряка:

— Претърси цялата палуба и всички каюти и се качи при мен на мостика.

След което се обърна и забърза след Пит.

Мостикът се намираше на върха на многоетажна надстройка, разположена близо до кърмата. Докато вървеше към задната част на кораба, Пит забеляза големите люкове на петте основни товарни трюма на „Тасманийска звезда“. Двойните хидравлични врати на последния бяха леко отворени. Пит отиде до ръба на трюма и надникна. Огромният като пещера трюм бе напълно празен, ако не се броеше минибулдозерът и сребристият прах, покрил дъното. Пит предположи, че товарът в предните трюмове е непокътнат, което би обяснило факта, че корабът плаваше с високо вдигната кърма. Забеляза, че палубата е осеяна със сребристи камъчета, взе едно, прибра го в джоба на банските си и продължи към мостика.

— Никой ли няма на борда? — попита Франко, след като настигна Пит в подножието на вътрешната стълба.

— Все още никой не ни е посрещнал с добре дошли.

Изкачиха няколко етажа и влязоха в мостика през отворена двукрила врата.

Огромната контролна зала бе празна подобно на останалата част на кораба. Призрачната атмосфера се нарушаваше единствено от статичното пращене на корабната радиостанция, която излъчваше ругатните на чилийската брегова охрана. Франко изключи радиото, после отиде пред централната конзола на пулта за управление и спря двигателите.

Пит огледа щурвала.

— Автопилотът е настроен на курс от сто четирийсет и два градуса.

— Не разбирам защо екипажът е изоставил движещ се кораб.

— Възможно е да става въпрос за пиратство — предположи Пит. — Изглежда, че трюм номер пет е бил опразнен, след като корабът е напуснал пристанището.

— Да пленят екипажа и да поискат откуп, това мога да го разбера — каза Франко, като разтриваше замислено брадичката си, — но да ограбят кораб за насипни товари в открито море… Не съм чувал за подобно нещо.

Чак сега забеляза едно тъмно петно на стената и множество подобни на пода.

— Погледнете това!

Бегъл поглед към петната бе достатъчен на Пит, за да разбере, че това е засъхнала кръв. Когато потри с пръст петното на стената, фини частици се отлепиха и се посипаха на пода.

— Не ми изглежда скорошна. Можем да проверим навигационната система на кораба и да разберем откъде идва.

Франко пристъпи към щурвала, отдалечавайки се с радост от засъхналата кръв, застана пред навигационния монитор, който представяше стилизирания образ на „Тасманийска звезда“, наложен върху дигитална карта на пристанището на Валпараисо, натисна няколко копчета и намали мащаба. Пристанището на Валпараисо отстъпи място на чилийското крайбрежие, което на свой ред бе заменено от бреговата ивица на Южна Америка. Появи се жълта линия, която очертаваше маршрута на кораба. Тя сочеше на север, след което рязко завиваше на запад. Франко проследи линията през целия Пасифик и установи, че началото й тръгва от австралийския континент.

— Дошъл е от Пърт — каза той, след което насочи вниманието си към точката, в която корабът бе променил рязко курса си, погледна Пит и кимна. — Възможно е наистина да става въпрос за пиратство. Корабът не би трябвало да прекоси Тихия океан с един празен трюм.

— Къде е настъпила промяната на курса?

Франко посочи изображението на екрана.

— На приблизително хиляда и седемстотин мили западно от Коста Рика.

— Доста самотно кътче от океана и подходящо за пиратско нападение.

Франко поклати глава.

— Ако екипажът е напуснал кораба на това място, това означава, че „Тасманийска звезда“ е изминала сама над три хиляди и петстотин мили, преди да се озове край Валпараисо.

— Което пък означава, че е била отвлечена преди повече от седмица. Трудно може да се проследи толкова стара следа.

На мостика внезапно връхлетя морякът от екипажа на Франко. Лицето му бе зачервено, беше се запъхтял от тичането по стълбите. Трепереше.

— Каютите на екипажа са празни, капитане. На борда няма никой. — Той се поколеба. — Намерих само един.

— Мъртъв? — попита Франко.

— Да. Нямаше да го открия, ако не беше миризмата. Лежи на главната палуба, близо до предния трюм.

— Заведи ме при него.

Морякът се обърна и поведе Франко и Пит надолу по стълбите. Прекосиха палубата откъм бакборда, като минаваха покрай редица товарни люкове. Когато наближиха предния трюм, морякът забави крачка, сетне спря и посочи:

— Лежи под една от спомагателните конзоли. — Но не направи нито крачка повече. — Сигурно е паднал там.

Пит и Франко пристъпиха напред. Едва сега забелязаха неясен син обект, вклинил се между хидравликата на люка в непосредствена близост до една от спомагателните конзоли. Когато приближиха още, видяха, че е труп на мъж, облечен в син гащеризон. Миризмата на разлагаща се плът бе отвратителна, но още по-отвратителен бе видът на трупа.

Дрехите изглеждаха съвсем чисти. Ако съдеше по тежките работни ботуши и ръкавиците, затъкнати в колана на кръста, Пит би предположил, че това е обикновен моряк. Това бе единственото, което бе в състояние да заключи от огледа на тялото.

Откритите участъци от кожата на трупа бяха подпухнали, раздути до гротескни размери и придобили цвета на френска горчица. Около ушите и устата му се бе събрала съсирена кръв. Над лицето му кръжаха мухи, кацаха около отворените му подути очи. Най-ужасно бе състоянието на пръстите, ушите и носа, които бяха почернели като овъглени, макар кожата върху тях да бе запазила целостта си. Пит си припомни снимки на полярни изследователи с измръзнали крайници, чиято мъртва кожа бе покрита с черни пришки. „Тасманийска звезда“ обаче не бе доближавала полярните области.

— Пресвета Дево! — ахна Франко. — Самият дявол го е взел!