Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (34)

32.

Чжоу Син приличаше на тъп селянин. Очите му бяха разположени прекалено близо, брадичката му беше безволева, а носът му бе зараснал накриво — леко надясно — след едно отдавнашно счупване. Големите му уши и щръкналата му коса допълваха вида му на прост селяк. Подобно внушение напълно устройваше опитния агент на китайското разузнаване. То не само помагаше на Чжоу да се впише в почти всяка среда по време на своите мисии, но подвеждаше и началниците му в китайското министерство на държавната сигурност да подценяват хитростта и интелекта му.

В този момент той разчиташе да създаде същото впечатление у далеч по-семпла компания. С протритите прашни и мръсни дрехи на обикновен работник той по нищо не се отличаваше от повечето жители на Баян Обо, също толкова прашно и мръсно градче в провинция Вътрешна Монголия.

Пресече павираната улица, по която сновяха камиони и автобуси, и се насочи към малкия бар на отсрещната страна. Гласовете, които долитаха от него, се чуваха чак на улицата. Чжоу Син пое дълбоко дъх и отвори дървената врата с нарисуван върху нея отдавна избелял червен глиган.

Щом прекрачи прага, го лъхна мирис на евтин тютюн и застояла бира. Той влезе и огледа помещението с опитно око.

В тесния салон имаше десетина маси, около които седяха миньори от разположения край града открит рудник. Дебелият едноок барман стоеше зад повдигнатия на подиум бар и наливаше на най-закоравелите пияници, заели местата на тезгяха. Единствената украса в помещението бе препарираната глава на глиган, леко проскубана, окачена на стената и дала името на заведението.

Чжоу си поръча байдзиу, любимата на местните алкохолна напитка от зърно, след което седна на една ъглова маса, за да огледа посетителите. Скупчени на групички от по двама-трима, повечето вече бяха успели да погълнат достатъчно алкохол, че да забравят поне за малко тежкия труд в мината. Огледа лицата им — сурови и отрудени — за да открие подходяща жертва. Намери я на няколко маси от неговата — самоуверен и безразсъден млад дърдорко, който разговаряше със своя по-мълчалив и по-едър събеседник.

Чжоу изчака говорещият да пресуши чашата си, преди да се приближи към масата им. Престори се, че залита, бутна с лакът чашата на приказливеца и тя полетя към земята.

— Ей! Какво правиш бе?! Разля ми чашата!

— Хиляди извинения, приятелю — каза Чжоу, като заваляше думите. — Ела на бара и ще ти купя ново питие.

Младият миньор, осъзнал, че току-що е спечелил безплатна почерпка, се изправи и се олюля.

— Да, точно така! Ново питие!

Върнаха се на масата с пълна керамична бутилка байдзиу.

— Аз съм Уен — каза младежът. — Той е Яо.

— Аз съм Цен — представи се Чжоу. — В мината ли работите?

— Че как — отвърна Уен и показа бицепсите си. — Не сме направили тези мускули, като скубем кокошки!

— И какво правите в мината?

— Трошачи сме — отвърна Уен. — Хвърляме рудата в мелниците. Те са големи като къщи и трошат рудата на ей такива парчета. — И пъхна юмрук под носа на Чжоу.

— Аз съм от Баотоу — каза Чжоу. — Търся си работа. Има ли работа в мината?

Уен се пресегна и опипа ръката му над лакътя.

— Работа за човек като теб? Много си хилав, за да работиш в мина. — Засмя се и опръска масата със слюнки, но като видя помръкналия поглед на Чжоу, го съжали. — Е, от време на време някой се наранява в злополука, така че шефовете наемат нови хора. Но опашката сигурно е доста дълга.

— Разбирам — каза Чжоу. — Още байдзиу?

Не изчака отговор и напълни чашите им. Мълчаливият миньор, Яо, го погледна с апатичните си очи и кимна. Уен надигна чашата си и я пресуши на един дъх.

— Чух, че в Баян Обо вадят руда и на черно, вярно ли е? — попита Чжоу, докато отпиваше.

Яо го изгледа подозрително.

— Не, цялата руда идва от едно място — каза Уен и обърса устните си с ръкав.

— Подобни приказки не са здравословни — изсумтя Яо.

Уен сви рамене.

— Всичко си остава между нас.

— Какво имаш предвид? — попита Чжоу.

— Взривяването, копаене, трошенето… всичко това се извършва от държавната компания, която плаща и на мен, и на Яо — обясни Уен. — След натрошаването обаче нечия друга ръка бърка в гърнето с мед.

— И чия е тази ръка?

Яо удари с чашата си по масата.

— Задаваш прекалено много въпроси, Цен!

Чжоу му се поклони и каза:

— Просто се опитвам да си намеря работа.

— Яо е малко докачлив на тая тема, понеже братовчед му, той е шофьор на камион, участва в операцията — обясни Уен.

— И как става това?

— Е, как. Подкупват шофьорите — каза Уен. — През нощта някои от камионите, които превозват рудата до трошачките, товарят отново натрошената руда и я превозват до отдалечена част от мината. После Джиян и неговите камиони идват, претоварват я и заминават. А, ето го и него! — възкликна Уен и посочи един нисък набит мъж със сурово изражение, който току-що бе влязъл в заведението. Крачеше с наперена самодоволна походка.

— Джиян, ще разкажеш ли на моя приятел как изнасяте руда от мината?

Джиян го зашлеви толкова силно, че Уен едва не падна.

— Затвори си бъбривата уста, Уен, ако не искаш да останеш без език. Клюкарстваш като бабичка. — Изгледа Чжоу, после погледна братовчед си. Яо поклати леко глава.

Джиян отиде до Чжоу, улови го за яката и го изправи на крака.

Ръцете на Чжоу останаха да висят покрай тялото му, а самият той се усмихна безобидно.

— Ти кой си? — попита Джиян. Беше доближил лицето си на милиметри от лицето на Чжоу.

— Цен. Фермер от Баотоу. А ти кой си?

Погледът на Джиян проблесна гневно от тази дързост.

— Чуй ме добре, селянче — каза той, като продължаваше да държи здраво Чжоу за яката. — Ако искаш да се върнеш жив и здрав в Баотоу, забрави, че изобщо си идвал тук. Не си видял никого, не си говорил с никого. Ясно ли ти е?

Дъхът на Джиян бе ужасен, лъхаше на тютюн и чесън, но Чжоу не трепна. Ухили се угоднически и кимна.

— Разбира се. Но след като никога не съм бил тук, значи не съм платил осемдесет юана, за да почерпя приятелите ти — каза той и протегна длан, сякаш очакваше някой да му върне парите.

Лицето на Джиян почервеня.

— Изчезвай!

И пусна яката на Чжоу, за да подчертае заплахата си със свит пестник, но бе прекалено близо до него, затова отстъпи крачка назад.

Чжоу очакваше подобен ход и го подсече с крак, захващайки сгъвката на коляното му. Шофьорът се олюля, но преди да се строполи, успя все пак да нанесе силен десен удар. Чжоу отскочи наляво, пое удара с рамото си, а после контраатакува и блъсна Джиян назад. Онзи изгуби равновесие и залитна.

Чжоу го улови и го блъсна в масата. Джиян се строполи на пода като отсечено дърво и не помръдна.

Като видя, че братовчед му пада, Яо скочи и се опита да сграбчи Чжоу в мечешка прегръдка.

По-дребният, но и по-трезвен Чжоу се измъкна с лекота и изрита Яо в коляното. Краката на едрия мъж се подгънаха, което позволи на Чжоу да нанесе няколко бързи удара в главата му — последният беше в гръкляна. Яо се свлече на колене, стиснал гърлото си.

Барът се смълча. Всички погледи бяха насочени към Чжоу. Глупаво бе да привлича толкова внимание, но пък има моменти, когато човек няма друг избор.

— Край на боя! — извика барманът, който обаче беше прекалено зает, за да си направи труда да изхвърли собственоръчно навън участниците в свадата.

Чжоу му кимна, взе чашата си от масата и я изпи на големи глътки. Останалите клиенти се върнаха към шегите и питиета си, без да обръщат никакво внимание на двамата мъже на пода.

Уен бе изгледал кратката схватка в ступор, без да помръдне и на милиметър от стола си.

— Имаш прекалено бързи ръце за фермер.

— Това е от копаенето с мотика — отвърна Чжоу, завъртя ръцете си и ги огледа. — Какво ще кажеш нашият приятел Джиян да ни черпи по едно?

— Ами… — Уен преглътна. — Добре.

Чжоу бръкна в джоба на изпадналия в безсъзнание шофьор и измъкна портфейла му. Извади личната му карта и запамети пълното му име и адрес. Върна портфейла на място, но не и преди да вземе от него банкнота от двайсет юана, която подаде на Уен.

— Изпий едно и за мен — каза му. — Късно е, трябва да се прибирам.

— Да, приятелю Цен, както кажеш — отвърна Уен и се надигна с мъка от стола.

— Ще се видим в мината — каза Чжоу.

— В мината? — попита Уен объркано, но дребничкият фермер от Баотоу вече си бе отишъл.