Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (7)

5.

Товарният кораб не направи опит нито да забави ход, нито да промени курса си. Широкият му стоманен корпус се вряза в моторната лодка и скъса котвеното въже, преди да погребе малкия плавателен съд във вълните, вдигани от носа. Лодката заподскача по протежение на корпуса на кораба, след което изненадващо изскочи на повърхността и остана в килватера му. Изглеждаше напълно невредима, само една от напречните й греди бе леко деформирана.

Някъде долу, под повърхността, Лорън се бе вкопчила отчаяно в съпруга си, който се спускаше към дъното. Стресната от гмуркането в студената вода, тя едва не бе изпаднала в паника, когато бе осъзнала, че Пит я тегли надолу, към морските дълбини, без да е поела и глътка въздух. Миг след това усети как той се опитва да напъха в устата й мундщука на своя акваланг. Едва сега, въпреки студа, Лорън започна да възвръща самообладанието си. Дори подпомогна усилията на Пит, като заплува в унисон с него, без да забравя да преглъща, за да прочиства ушите си по време на спускането си към дъното.

Трепкащата светлина на водната повърхност потъна в мрак, когато черният корпус на търговския кораб мина над главите им. Лорън погледна нагоре; имаше чувството, че ако протегне ръка, ще докосне морските жълъди и останалите дребни ракообразни, покрили металната му обшивка.

Макар корабният кил да не ги бе засегнал, Пит продължи да се спуска надолу и надолу, като се оттласкваше енергично с плавници. Дробовете му щяха сякаш да се пръснат, но това го накара само да заплува още по-усърдно, докато най-сетне не стигнаха дъното. Пит забеляза корал с размерите на автобус и дръпна Лорън откъм извитата му страна, която им осигуряваше заслон. Когато коленете му докоснаха скалистото дъно, Пит се улови за крайче от кораловия масив в опит да запази равновесие.

Едва сега Лорън осъзна, че съпругът й не бе поел въздух по време на почти цялото им спускане, и бързо поднесе мундщука към устните му. Пулсът й се ускори и тя надникна с облещени от ужас очи във водолазната маска на съпруга си. Той отвърна спокойно на погледа й и дори й намигна, сякаш надлъгването със смъртта бе нещо обичайно.

Пит с благодарност пое няколко дълбоки глътки въздух, след което върна мундщука на Лорън и вдигна поглед към повърхността. Корабният кил продължаваше да преминава над главите им, но в задния му край проблесна въртящото се витло, което оставяше пенлива диря. Именно от него Дърк Пит се страхуваше най-много. Той прегърна Лорън и стисна с облечените си в ръкавици ръце кораловия къс. Дори на дълбочина дванайсет метра усещаха въртящата мощ на огромното витло, което пореше водата, и засмукващата му сила, която отлепи телата им от дъното и вдигна към повърхността облаци пясък. Когато корабът отмина и пясъкът се утаи, Пит пусна корала и заплува към повърхността, без да изпуска Лорън от прегръдката си. Най-сетне главите им се показаха над вълните и двамата жадно поеха топъл свеж въздух.

— За миг си помислих — успя да изрече задъхана Лорън, — че ти ще ме убиеш преди корабът да успее да го направи.

— Гмуркането под водата ми се стори най-разумният ход — отвърна Пит, без да откъсва поглед от кърмата на отдалечаващия се кораб, където бе изписано името му — „Тасманийска звезда“.

Лорън се извърна в противоположната посока и огледа повърхността.

— Прегазиха една платноходка — обясни тя, докато оглеждаше водата за оцелели. — Май беше някаква възрастна двойка. Сигурна бях, че ние сме следващите.

— Прояви съобразителност и спаси живота и на двама ни, макар да се нуждаеш от няколко урока върху морзовата азбука — каза Пит и се присъедини към търсенето й. Усилията и на двамата се оказаха напразни — не успяха да открият никакви отломки от малката ветроходна лодка.

— Ще докладваме на полицията веднага щом се доберем до брега — закани се Лорън. — Те ще се разправят с екипажа във Валпараисо.

Пит се обърна към брега и с изненада откри червената им лодка да подскача върху вълните недалеч от мястото, на което бяха изплували. Корпусът й изглеждаше хлътнал на места и изглежда бе поела доста вода, но все още плаваше. Пит заплува към нея, последван от Лорън. Прехвърли се по корем на борда й, след което издърпа и Лорън.

— Дрехите ни и обяда ги няма — установи тя, потръпвайки от студ, докато слънчевите лъчи започваха да сушат тялото й.

— И лангустата ми я няма — добави Пит.

Свали кислородната бутилка и съблече неопреновия костюм, след което пристъпи към пулта за управление на моторницата. Ключът бе в контакта и Пит се опита да запали двигателя. Моторът се закашля няколко пъти, но сетне заработи, тъй като рубката бе останала почти суха. Пит натисна дросела напред и устреми поглед към отдалечаващия се товарен кораб.

„Тасманийска звезда“ продължаваше да следва същия курс и да поддържа същата скорост. На около миля-две пред кораба се простираше пристанището на Валпараисо, което имаше формата на полумесец, отворен на север. Съоръженията на товарното пристанище бяха разположени в западната му част, но корабът се бе насочил към източния му край. Пит се напрегна, когато проследи курса на кораба, после бутна дросела докрай.

Понеже в кокпита и трюма на моторницата имаше вода, тя ускори с голяма мъка, но все пак успя постепенно да набере скорост.

Лорън се приближи до съпруга си и видя нарасналото напрежение в тъмнозелените му очи.

— Защо не караш към брега?

Пит посочи товарния кораб:

— Виж какво има пред него.

Лорън проследи накъде се е запътил „Тасманийска звезда“. В пристанището на Валпараисо бе хвърлил котва голям бял туристически лайнер, който се намираше перпендикулярно на курса на приближаващия товарен кораб. Ако „Тасманийска звезда“ не променеше курса си, неминуемо щеше да се вреже в „Морска прелест“.

— Дърк, на борда на този кораб сигурно има поне хиляда души.

— И ако проблемът на борда на „Тасманийска звезда“ е по-сериозен и не става въпрос просто за късогледството на някой щурман, могат да загинат стотици.

Една вълна подметна моторната лодка и Лорън улови Пит за рамото. Пострадалата от сблъсъка моторница заподскача по вълните, преди да се стабилизира отново. Помпата в трюма, която трябваше да изпомпва насъбралата се там вода, най-сетне се справи със ситуацията, което позволи на моторната лодка да се издигне над вълните и да увеличи скоростта си. Оказа се, че всички повреди са над ватерлинията, така че Пит нямаше никакви проблеми да контролира лодката, която вече вдигаше над двайсет възела и бързо започваше да наваксва изоставането от товарния кораб.

— Можем ли да предупредим круизния кораб? — попита Лорън високо, за да надвика шума на работещия с цялата си мощност двигател.

Пит поклати глава.

— Нямаме радиостанция. А и корабът е хвърлил котва. Няма да успеят да го преместят навреме.

— Поне можем да предупредим пътниците.

Пит само кимна. Това изглеждаше почти непосилна задача предвид малкото време, с което разполагаха.

Докато приближаваха товарния кораб откъм кърмата, той обмисли няколко възможности. Наблизо не се виждаха други кораби, яхти или лодки, което означаваше, че не могат да предупредят круизния лайнер по радиостанцията. Първата му мисъл бе да се качи на борда на движещия се кораб, но когато приближи корпуса му достатъчно, отхвърли идеята. Достъпът до палубата не изглеждаше никак лесен, а дори да успееше да се добере до мостика, едва ли щеше да успее да го спре навреме. А искрящо белият туристически кораб лежеше право пред тях, на разстояние не повече от половин миля.

Докато минаваха покрай корпуса на „Тасманийска звезда“, Пит включи сирената и мина пред товарния кораб. Лорън подскочи и махна с ръце към бака, но не последва никаква реакция. „Тасманийска звезда“ не забави ход и не промени курса си, а продължи невъзмутимо напред към страховития сблъсък. Пит огледа мостика, но не видя зад прозорците му нито една фигура. По всичко изглеждаше, че „Тасманийска звезда“ е кораб призрак, изоставен от екипажа си и излязъл от контрол.

Пит огледа близките води, за да потърси помощ, но около тях нямаше никого. В товарното пристанище, разположени на около миля югозападно от тях, бяха акостирали няколко кораба, но иначе акваторията на залива изглеждаше празна чак до самия бряг. Празна, ако не се броеше белият корпус на закотвения „Морска прелест“.

Пътниците, събрали се на горната палуба на лайнера, сочеха и ръкомахаха към приближаващия се товарен кораб, а капитанът на „Морска прелест“ правеше трескави опити да се свърже с „Тасманийска звезда“ по радиото. Неуправляемият кораб обаче отвръщаше единствено с мълчание.

Застанал на борда на моторната лодка, Пит огледа товарния кораб по цялото му протежение. Странно, но той газеше доста плитко.

На слабото му обветрено лице се изписа решимост. В критични моменти умът му като че ли работеше с непостижима иначе скорост, обмисляше всевъзможни варианти и съвсем хладнокръвно начертаваше план за действие. И тъй като опциите пред тях бяха съвсем ограничени, Пит бързо стигна до единствено възможния отговор.

Завъртя рязко щурвала и пресече пътя на търговския кораб, след което насочи лодката успоредно на щирборда^[1] му.

— Лорън, облечи неопреновия ми костюм.

— Какво ще правим?

— Ще отклоним тази грамада от курса й.

— С тази миниатюрна лодка? Това е невъзможно!

Пит погледна към кораба и каза решително:

— Не и ако го ударим където трябва!