Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (63)

61.

Вратата на каютата се отвори с трясък. Ан се бе качила върху малкото бюро в ъгъла и надничаше през илюминатора, през който не се виждаше нищо освен морска пустош. Бе прекарала по-голямата част от пътуването именно върху бюрото, вперила поглед през илюминатора. Като се изключеше лекият пристъп на морска болест, който я бе връхлетял скоро след напускането на делтата на Мисисипи, пътуването бе скучно и досадно. Единственото й разнообразие бе появата два пъти дневно на грозноват плешив мъж — най-вероятно корабния готвач — който й носеше храна.

През часовете, прекарани до илюминатора, Ан бе стигнала до заключението, че плават на юг. Предположи, че скоростта им е някъде между петнайсет и двайсет възела, което означаваше, че на втория ден вече се бяха отдалечили на хиляда мили от Ню Орлиънс. Познанията й по география на тази част от света бяха оскъдни, но тя предположи, че едва ли са далеч от мексиканския полуостров Юкатан.

Не бе виждала Пабло, откакто се бе качила на борда, но смяташе, че е готова за срещата си с него. Когато вратата рязко се отвори, Ан бе сигурна, че това е той. И беше точно така.

Пабло влезе в каютата и затръшна вратата. Изглеждаше в добро настроение и когато пристъпи към нея, Ан разбра причината. Колумбиецът вонеше на ром.

— Липсвах ли ти? — попита я той, ухилен като акула.

Ан се дръпна назад върху бюрото и присви колене под брадичката си.

— Къде отиваме? — попита с надеждата да насочи мислите му в друга посока.

— На едно горещо и влажно място.

— В Колумбия?

Пабло наклони глава встрани, изненадан, че тя знае — или може би се е досетила — от каква националност е.

— Не. Но след като осъществим доставката, можем да идем в Богота и да прекараме един романтичен уикенд. Само ние двамата.

И пристъпи по-близо към нея.

— И кога ще осъществиш тази доставка?

— Въпроси, въпроси… Не спираш да задаваш въпроси — каза той и се наведе, за да я целуне.

Ан вдигна крака, опря ги в гърдите му и го отблъсна с всичка сила. За нейна изненада едрият колумбиец полетя назад и падна върху койката й.

Ан потръпна. Щеше ли да я убие, задето го бе отблъснала? Алкохолът обаче се бе погрижил за доброто му настроение и той се надигна ухилен.

— Знаех си, че под красивата ти външност се крие същинска дива котка.

— Не ми е приятно да ме заключват като в клетка — отвърна тя и вдигна окованите си в белезници ръце. — Защо първо не ги свалиш?

— Дива и умна — каза той. — Не. Възнамерявам да останеш само по белезници.

И започна да си разкопчава ризата. Хилеше й се и я зяпаше с помътнял поглед.

Ан се сви разтреперана в ъгъла. Дали можеше да избяга?

Сякаш прочел мислите й, Пабло пристъпи напред и блокира пътя към вратата.

Ан отвори уста да изпищи, и в същия миг в каютата се разнесе пращене като от статично електричество.

Оказа се монтираният на тавана високоговорител, част от вътрешната съобщителна уредба на кораба. В каютата, а вероятно и из целия кораб, прозвуча нечий глас:

— Сеньор Пабло, моля, явете се на мостика. Сеньор Пабло, на мостика.

Пабло поклати глава и изгледа високоговорителя с отвращение. Закопча ризата си, хвърли жаден поглед към Ан и каза:

— Ще продължим по-късно.

Излезе от каютата и затвори вратата.

Ан се сви в ъгъла и по лицето й потекоха сълзи на облекчение; боеше се, че е само временно.

Пабло се качи на мостика и попита ядосано капитана:

— Какво има?

— Спешно повикване по сателитния телефон — каза капитанът и кимна към слушалката.

Пабло поклати глава, сякаш за да прогони алкохолното си опиянение, и взе слушалката. Разговорът наподобяваше по-скоро монолог, тъй като Пабло мълчеше почти през цялото време, а когато говореше, се ограничаваше единствено с „да, сър“. Когато приключи, се обърна към капитана:

— На какво разстояние сме от канала?

Капитанът погледна екрана на навигационната система.

— Малко над шестстотин мили.

Пабло също впери поглед в дигиталната карта и огледа внимателно най-близката брегова ивица.

— Налага се да се отбием в Пуерто Кортес, Хондурас, за да качим боя и друга стока.

— Доставка за имението?

— Не. Неща, които ще ни трябват тук, на борда.

— Но разполагаме с минимален екипаж… хората ми са съвсем малко…

— Тогава нека се постараят и положат всички усилия — каза Пабло, — за да не останат още по-малко.