Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (5)

3.

Над яхтеното пристанище се стелеше обичайната за Южна Калифорния утринна омара, която изпълваше и бездруго влажния въздух със ситни капчици мъгла. Джо Еберсън се измъкна иззад волана на взетия под наем автомобил, огледа паркинга, после отиде до багажника и извади кутия с рибарски принадлежности и въдица. И двете бе купил предната вечер, малко след като самолетът, който бе взел на Източния бряг, кацна на летище „Линдбърг“ в Сан Диего. Нахлупи на главата си шапка идиотка и се отправи със спокойна равномерна походка към яхтеното пристанище на остров Шелтър.

Не обърна никакво внимание на шпионския самолет Е-2 „Ястребово око“, излетял от базата на военноморската авиация „Коронадо“, разположена от другата страна на залива, а продължи да крачи невъзмутимо покрай десетките малки ветроходни яхти и мощни моторници. С основание подозираше, че това са играчки за богаташи, които много рядко напускат стоянките си в пристанището. Спря погледа си върху дванайсетметров ветроход с просторна открита задна палуба и се насочи към него. Яхтата бе навлязла в петото си десетилетие, но блестящият й бял корпус, искрящият корабен лак по палубата и излъсканите метални части свидетелстваха за любовта и грижите, полагани от собственика й. Боботенето, което се разнасяше откъм кърмата, подсказваше, че двигателят на яхтата вече загрява.

— А, Джо, ето те най-после! — възкликна мъжът, който се появи от рубката. — Още малко и щяхме да тръгнем без теб!

Доктор Карл Хейланд изглеждаше като типичен електроинженер — слаб, с дебели стъкла на очилата и късо подстригана щръкнала бяла коса. Очите му шареха насам-натам, а усмивката не слизаше от лицето му и разкриваше, че притежателят й е напълно зареден с енергия дори в шест сутринта.

На свой ред Еберсън, който току-що бе прелетял от единия край на континента до другия и умираше за сън, изглеждаше пълна негова противоположност. Качи се внимателно на палубата и се здрависа с Хейланд.

— Съжалявам, че закъснях, докторе — каза той, потискайки поредната си прозявка. — Завих в грешна посока веднага след като излязох от хотела и се усетих едва когато стигнах аквапарка и океанариума на „Сий Уърлд“. Мисля, че дори прочутата им косатка Шаму още спеше по това време.

— За сметка на това разполагах с достатъчно време да приготвя всичко — каза Хейланд и кимна към сандъците, привързани за фалшборда. — Ще оставя нещата ти при нашето оборудване. — Взе въдицата на Еберсън и избухна в смях, като че ли едва сега бе забелязал шапката му. — Да не мислиш, че ще ловим пъстърви?

Еберсън свали шапката си и огледа протритата й периферия, по която бяха закачени ярко оцветени изкуствени мухи, използвани за сладководен риболов.

— Нали каза да се облека като за риболовен излет?

— Както и да е, не мисля, че някой друг е забелязал — засмя се Хейланд, сетне се провикна към рубката: — Хайде, Мани, потегляй! Да се махаме от това пристанище!

От рубката се появи мургав мъж с къси панталони, развърза въжетата, които придържаха яхтата, настани се зад щурвала и насочи лодката към пристанището на Сан Диего, което имаше формата на конска подкова. Разминаха се с един амфибиен кораб на военноморските сили и прекосиха канала, който свързваше пристанището с Тихия океан. Мани увеличи скоростта и пое курс на югозапад. Яхтата навлезе в мъртво вълнение, предизвикано от лекия крайбрежен бриз, и не след дълго стомахът на Еберсън се разбунтува, което го накара да влезе в каютата.

Хейланд му наля кафе и седна срещу него.

— Е, Джо, разкажи ми какво става в Арлингтън?

— Както знаеш, разкрихме проекта пред президента. Въпреки това натискът да се опитаме да постигнем повече с по-малко средства не отслабва. Ще извадим голям късмет, ако догодина отново не ни орежат бюджета.

— Бездруго предполагах, че е въпрос единствено на време секирата на бюджетните съкращения да се стовари и върху нас. Доволен съм, че сключихме договор, който гарантира работата ни през следващите пет години.

— Няма за какво да се тревожиш, Карл. Твоята компания е сред най-важните за реализирането на проекта. Между другото, получих одобрение да продължим да усъвършенстваме модела и да преминем към втора фаза на проекта.

Хейланд го изгледа развеселено.

— Доста хазартно от твоя страна. Още не сме тествали първата фаза на системата в реални условия.

Еберсън преодоля поредния пристъп на гадене и отвърна на усмивката на Хейланд.

— Карл, и двамата знаем, че всичко ще е наред.

— Получихте ли компонентите на двигателната система?

— Да, макар че изникнаха някои проблеми, свързани с доставката на определени материали — отвърна той и погледна Хейланд с надежда. — Интересуваме се повече от втория етап.

— Ние също срещнахме затруднения с някои материали, но смятам, че сме реализирали така дългоочаквания пробив.

Еберсън се усмихна широко.

— Точно затова се качих на първия самолет от Вашингтон. Сигурен бях, че при теб всичко е наред.

— Предвид секретността, с която е обвит проектът, не бих искал да привличам внимание към полевите изпитания. Подобен подход свърши работа по време на първата фаза, затова не виждам причина да не организираме този риболовен излет — каза той, отново погледна шапката на Еберсън и се усмихна.

— Ние сме се погрижили за секретността при нас. А и ти бездруго не си ни предоставил кой знае колко информация по отношение на спецификацията на проекта.

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

Еберсън отпи глътка кафе, после се наведе над масата.

— Смяташ ли, че ще успеем да достигнем теоретичните нива?

Очите на Хейланд блеснаха.

— Скоро ще разберем.

След няколко минути Мани изключи двигателя, което бе знак, че са пристигнали на мястото за изпитания. Бяха навлезли в мексикански териториални води, намираха се на двайсетина морски мили от брега, далеч от обичайните маршрути, които водеха към пристанището на Сан Диего. Водата бе прекалено дълбока, за да хвърлят котва, затова яхтата остана на дрейф. Хейланд се залови за работа.

Не обърна никакво внимание на привързания за фалшборда продълговат сандък, а отвори няколко по-малки кутии и извади от тях два лаптопа, кабели и конектори. Разположи компютрите на една от койките и започна да ги свързва.

Мани надникна откъм кабината на щурвала.

— Докторе, един товарен кораб се е насочил право към нас.

Хейланд погледна през рамо и каза:

— Би трябвало да отмине, преди да започнем изпитанията. — И отново насочи вниманието си към компютрите.

Еберсън седна на големия сандък и загледа приближаващия се кораб. Ако се съдеше до модерния му силует и липсата на ръжда, беше построен наскоро. Беше товарен, със среден тонаж, а сивата боя го караше да прилича на боен. Прозорците на мостика привлякоха вниманието на Еберсън. Бяха боядисани в черно, което бе необичайно и придаваше на товарния съд зловещо излъчване.

На главната му палуба се виждаха неколцина мъже с работни гащеризони — правеха нещо до един голям контейнер. Когато корабът приближи още, Еберсън видя, че монтират върху платформа, разположена в средата на палубата, предмет с формата на сателитна чиния. Въпросната чиния бе боядисана в сиво-зелен цвят, сочеше към морето и се издигаше на метър-два над палубата, наподобявайки издуто от вятъра платно. Мъжете, които сновяха по палубата, се скриха във вътрешността на кораба и Еберсън забеляза, че той забавя ход.

— Карл, този кораб нещо не ми харесва — каза Еберсън и се изправи разтревожен на крака.

— Нищо не могат да видят — каза Хейланд. — Защо не вземеш една въдица и не се престориш, че се опитваш да уловиш някоя риба тон?

Еберсън взе въдица от стойката и я заметна през борда, без дори да си направи труда да сложи стръв, тъй като бездруго не изпитваше никакво желание да се бори с някоя огромна риба, появила се от морските дълбини. Когато товарният кораб се изравни с яхтата им, той помаха приятелски към затъмнените прозорци на мостика.

В този миг ръката му бе пронизана от изгаряща болка, която продължи към тялото му. Той свали ръка и я разтърси, но парещата агония вече се разпространяваше навсякъде по него. След броени секунди Еберсън се почувства така, сякаш в тялото му са впили челюсти хиляди червени мравки. Огънят обзе и главата му, където очните му ябълки сякаш бяха започнали да врят и кипят в орбитите си.

— Карл — понечи да извика той, но от устата му излезе само нечленоразделен гъргорещ звук.

Хейланд бе изпитал същата болка в гърба си. Извърна се рязко и съзнанието му обработи едновременно две сцени, на които стана свидетел. Едната бе на умиращия Джо Еберсън, който падна на палубата, без да изпуска въдицата. Кожата на приятеля му бе станала аленочервена. Другата бе на наподобяващото сателитна чиния устройство на товарния кораб, насочено право към него от разстояние няколко десетки метра.

Той преодоля изгарящата болка и се повлече към рубката. Мани лежеше на палубата, от носа и ушите му течеше кръв. В мига, в който Хейланд подмина стария си приятел, болката се усили още повече. Сякаш цялото му тяло гореше, обзето от пламъци. Някъде дълбоко в съзнанието си Хейланд си зададе въпроса защо кожата му не пада на парчета. Залитна, но със сетни усилия успя да достигне креслото на щурмана. Главата му сякаш щеше да експлодира, но той все пак намери сили да протегне ръка под конзолата и изгарящите му от болка пръсти напипаха двата превключвателя, скрити там. Той ги натисна едновременно, след което изпусна сетния си дъх.