Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (18)

16.

Крайбрежните светлини озаряваха мексиканския бряг с пелена от искрящ кехлибар, но тази живописна гледка само дразнеше Пит. Очертанията на мексиканската моторница се бяха стопили в мрака и единствено навигационните й светлини издаваха местоположението й. Но когато и те изчезнаха в далечината и се сляха със светлините по крайбрежието, Пит напълно я изгуби от поглед.

Държеше здраво лоста на кормилото и насочваше лодката към последното местоположение на моторницата, с надеждата престъпниците да не са променили рязко курса й. Нямаше представа, че на юг от границата мексиканският бряг не предлага естествено пристанище в продължение на почти шейсет километра. След като плаваха на сляпо в продължение на няколко минути, Пит и Джордино наближиха крайбрежието и видяха ярките светлини по протежението му. Морето около тях изглеждаше пусто, затова Пит насочи лодката на юг.

След две минути откриха мексиканската моторница.

— Ето я! — извика Джордино и посочи.

На около миля пред тях водите на Тихия океан се врязваха в сушата и образуваха малък скалист залив. Грубо скованият кей навлизаше на петнайсетина метра в океана и тъкмо край него бе акостирала ярко осветената моторна лодка. Пит и Джордино приближиха достатъчно, за да видят няколко силуета да сноват между кея и очакващия ги пикап с двойна кабина. Два от силуетите се върнаха на лодката, пренесоха голям правоъгълен сандък и го качиха в товарното отделение на пикапа.

— Това е нашата кутия — каза Джордино. — Виждаш ли Ан?

— Не, но може да е вече в кабината. Ще опитам да прекарам лодката до другия край на залива.

Пит насочи лодката към залива, като междувременно отпусна газта, за да намали шума на двигателя. Когато се приближиха, мексиканската моторница изведнъж рязко потегли от кея, описа полукръг из залива, като едва не прегази сливащия се с вълните в мрака „Зодиак“, и се насочи с пълна скорост покрай брега.

— Нямаме достатъчно гориво, за да преследваме моторницата — каза Джордино.

Пит погледна към пикапа — задните му габарити светнаха, когато шофьорът запали двигателя — и каза:

— По-добре да слезем на брега.

Ускори максимално, без да прави опит да скрие присъствието им, и насочи надуваемата лодка по протежение на залива. Скалите отстъпиха място на тясна плажна ивица, осветена от близките домове, заведения и магазини. Пит насочи лодката право към пясъка. Спряха на плажа тъкмо когато пикапът минаваше по крайбрежния път.

Джордино скочи от лодката и я задърпа извън обсега на вълните още преди Пит да изключи двигателя.

Хукнаха по прашната улица. Пикапът бе малко пред тях. Затичаха след него.

Пикапът се движеше бавно, защото крайбрежната алея бе всъщност черен път, но след това излезе на първата пресечка, която бе павирана, ярко осветена и оживена. От двете й страни се издигаха ниски стари сгради с олющена циментова мазилка. Партерните етажи бяха заети от магазинчета, повечето затворени за през нощта. Все пак няколко кафенета и ресторантчета работеха, което обясняваше и постоянния поток от хора по тротоарите. Пикапът сви наляво, ускори за кратко, но сетне навлезе в участък с по-бавен трафик. Пит и Джордино се озоваха на кръстовището минута след него.

— Нямам намерение да участвам в нощен маратон без любимите ми шорти, които светят в тъмното — рече на пресекулки задъханият Джордино, докато наблюдаваха как пикапът ускорява.

— Аз пък забравих любимата си лента за глава — изрече също запъхтян Дърк Пит.

Огледаха се за такси, но нямаше. Тогава Пит посочи към отсрещния ъгъл.

— Май виждам кола, която можем да вземем назаем.

Двама електротехници работеха върху таблото на двуетажна промишлена сграда. Не само че приемаха частни поръчки, които съвместяваха с основните си задължения в мексиканската национална електрическа компания, но бяха взели и малкия служебен микробус, предоставен им от официалния им работодател. Микробусът беше паркиран до бордюра на няколко метра от електротехниците, вратите му бяха отворени, отвътре кънтеше музика.

Пит и Джордино спринтираха към автомобила и скочиха на предните седалки. Ключът бе в контакта и преди електротехниците да осъзнаят какво става, Пит запали двигателя и потегли рязко с писък на гуми.

— Alto! Alto!^[1] — извика единият електротехник, захвърли отвертката и хукна след микробуса.

Колегата му зяпна невярващо, после извади мобилния си телефон и трескаво набра някакъв номер.

Пит видя пролука в трафика, мушна се в нея и даде газ. Когато профучаха над една асфалтова гърбица, инструментите отзад издрънчаха, а задните врати се затвориха с трясък.

— На тези момчета ще им се наложи да дават доста неприятни обяснения на сутринта — каза Джордино.

— Смяташ, че шефът им няма да им повярва, че микробусът им е бил откраднат от двама побъркани гринго? — отвърна Пит.

Бяха изгубили от поглед пикапа, така че Пит караше бързо, натискаше газта до ламарината и изпреварваше по-бавните автомобили. Наби рязко спирачки, за да не удари една жена, която притича през улицата, понесла кафез с пилета, после избегна на косъм някакъв помияр.

Улицата се виеше нагоре по склона, трафикът намаля, крайпътните заведения изчезнаха, уличното осветление — също. След като изпревариха ръждясал фолксваген костенурка, забелязаха светлините на пикапа на около километър пред тях. Немощният двигател на микробуса виеше в знак на протест, но Пит продължи да дава газ до дупка. Пътят правеше рязък завой, който Пит взе със свистящи гуми, като запрати облак прахоляк върху паркиран до бордюра „Додж Чарджър“. Фаровете на доджа мигом светнаха и колата потегли след тях.

— Още ли ти е жал за онези електротехници? — попита Пит.

— Малко. Защо питаш?

— Мисля, че са се обадили в полицията.

— Как разбра?

Пит погледна в огледалото за обратно виждане. На покрива на доджа, който ги следваше, проблеснаха червено-сини светлини.

— Защото полицаите са точно зад нас.