Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (86)

84.

Морето край Огнена земя напълно оправдаваше прякора Бесните петдесет, даден на тази географска ширина^[1]. Силният западен вятър вдигаше високи бурни вълни, които се разбиваха шумно в скалите. Лошото време се допълваше от мощните океански течения, които често домъкваха насам айсберги, отцепили се от Антарктида. През вековете обединените усилия на тези стихии бяха станали причина безброй кораби да намерят смъртта си в ледените води край нос Хорн. В момента липсваха единствено уилиуоу, силните пориви на вятъра, връхлитащи без никакво предупреждение от планините към морето.

Малкият траулер подскачаше по вълните и създаваше на пътниците усещането, че се возят в увеселително влакче. Самър, която стоеше в рубката, се хвана за масата, върху която разстилаха морските карти, тъй като корабчето се спусна от върха на поредната петметрова вълна, и попита жално:

— Не можа ли да намериш по-голям кораб?

Дърк се усмихна и поклати глава. Изборът на кораби в съседния аржентински град Ушуая бездруго бе ограничен, да не говорим, че двамата със Самър пристигнаха в последния момент. Извадиха късмет, че изобщо успяха да наемат този траулер. От Ушуая поеха на юг към протока Бийгъл и пътуваха относително спокойно, но след като излязоха в открити води, океанът стана коренно различен.

— Право пред нас е Исла Нуева — каза капитанът, нисък широкоплещест мъж с бяла коса.

Самър надникна през прозореца на рубката и видя на около миля пред тях покрит със зеленина хълмист остров.

— Изглежда живописен, макар и различен от обичайната представа. Колко е голям?

— Ширината му е около дванайсет километра — отвърна Пит. — Би трябвало да го обиколим за не повече от четири-пет часа.

— Доста далеч от дома се е озовала.

Ставаше въпрос за италианската подводница „Барбариго“. Пътуването им до Огнена земя бе провокирано от пакета, който Пърлмутър им бе изпратил в Панама. В него те намериха дневника на самотния мореплавател Лий Хънт, в който бе описано околосветското му плаване. Заинтригуван от откритието, което Самър бе направила в Мадагаскар, Пърлмутър се бе свързал със семейството на Хънт. След продължително издирване едно от децата на мореплавателя бе успяло да открие дневника на тавана на фамилната къща. Дневникът даваше точни координати на мястото, на което бил Хънт, когато забелязал Призрака на Южния Атлантик.

Самър взе дневника и докато корабчето подскачаше по вълните, прочете за пореден път записките на Хънт.

— Пише, че е плавал на север от островите Нуева и Ленокс, когато е видял Призрака да се носи към Нуева. Това означава, че течението най-вероятно е отнесло подводницата към западния бряг на Нуева.

Траулерът приближаваше източното крайбрежие на острова, по протежение на което се издигаха високи потънали в мрак скали. Вълните се разбиваха в подножието им и вдигаха огромни фонтани бяла пяна.

— Да се надяваме, че брегът от другата страна е по-гостоприемен — каза Дърк. — Ако „Барбариго“ се е разбила в тези скали, няма да успеем да я открием. Не и по време на това плаване.

Дърк помоли капитана да насочи кораба колкото се може по-близо до скалите, след което започнаха да обикалят около острова по посока обратна на часовниковата стрелка. В момента търсеха видими следи от подводницата. Ако не успееха да открият такива, щяха да повикат на помощ някой от научноизследователските кораби на НАМПД и да проучат околните води с помощта на сонар.

Бяха прегледали десетки сателитни снимки, изпратени им от Йегър, и бяха открили на тях не една и две брегови аномалии, които биха могли да са останките от „Барбариго“. Единственият начин да открият лобното място на подводницата бе да огледат въпросните места независимо от атмосферните условия.

Стигнаха до северния край на острова и минаха покрай шеметно високи скали, в които би могъл да се разбие всеки кораб. Първите две от местата, отбелязани на сателитните снимки, се оказаха скални образувания, чиито очертания малко напомняха за силуета на подводница.

Докато плаваха на запад, бреговата ивица постепенно се снижи и високите скали отстъпиха място на плажове, застлани с груб едър пясък и големи обли камъни, наподобяващи речни морени.

— Наближаваме третото място — каза Дърк и свери сателитната снимка с екрана на навигационната система на траулера.

Самър взе бинокъла и го фокусира. Вълните все така подмятаха корабчето.

— Кажи ми когато се озовем точно срещу мястото.

Дърк отбеляза изминатото от траулера разстояние и след минута каза:

— Сега!

Самър огледа бреговата ивица и видя малък каменист плаж, закътан между оголени скали. Зърна за миг гладка повърхност, в която се разби голяма вълна.

— Приближи още!

Отново погледна натам… и отново видя гладка заоблена повърхност.

— Там има нещо, макар да не ми изглежда особено голямо — каза тя и подаде бинокъла на брат си. — Виж!

— Да, това определено не е природно образувание. — Той свали бинокъла и погледна сестра си. — Да отидем да видим.

Наложи се траулерът да измине още една миля покрай брега, преди капитанът му да открие заливче, което да им осигури относителна закрила от бурното море. Спуснаха надуваема лодка и Дърк и Самър преодоляха с гребане краткото разстояние до брега. Когато издърпаха лодката на пясъка, ги връхлетя шквал и ги обля с дъжд.

— Последния път, когато бяхме на остров — отбеляза Дърк, — бих дал всичко за подобна буря.

Закрачиха по брега, обливани от пороен дъжд. Студеният вятър забиваше в лицата им капки, които жилеха като пчели. Въпреки отвратителното време Самър успя да оцени дивата красота на този остров, разположен в най-отдалечената част на Южна Америка. Крайбрежният релеф обаче изглеждаше съвсем еднообразен под гъстата пелена от дъжд и след половинчасов преход двамата започнаха да се чудят дали не са объркали мястото.

Стояха в единия край на плажа и оглеждаха околните скали, когато Самър най-сетне зърна странния обект на другия край на заливчето. Оказа се ръждясала стоманена плоча с дължина около метър и осемдесет и обла форма, забита здраво в скалите.

— Ще ида да погледна — каза Дърк. — Може да е част от бойната рубка на подводницата.

Самър кимна и погледна морето.

— Вероятно се е разбила в тези скали и е потънала край брега. Или морето я е отнесло навътре.

— Не — отвърна Дърк малко изненадано. — Мисля, че гледаме в грешната посока. — Потупа Самър по рамото и посочи навътре в сушата. Тя не видя нищо освен чакълестия плаж. Отвъд него обаче имаше обрасла с храсталаци падинка, над която се издигаше скалист хълм. Самър погледна към храсталака и… зяпна.

Над шубраците, на петнайсетина метра от брега, стърчеше бойна рубка на подводница.

Затичаха се по плажа, навлязоха в храсталака и видяха и корпуса на подводницата. Три четвърти от него бяха скрити от пясъка и растителността, но Дърк бе сигурен, че приближават откъм кърмата. На мястото на витлото стърчеше само изкривен вал. Тръгнаха покрай корпуса и стигнаха до бойната рубка, която се издигаше като изоставен замък. Самър извади от джоба си черно-бяла снимка и я сравни с ръждивия корпус. Съвпадението бе пълно.

Тя се усмихна на брат си.

— Това е „Барбариго“!

Качиха се по очуканите от бурите и скалите останки от бойната рубка и оттам успяха да обгърнат с поглед целия корпус на подводницата, макар да бе полускрит от храстите.

— Как ли се е озовала тук? — зачуди се Самър.

— Вероятно някоя силна вълна я е запратила на брега. Районът около нос Хорн е прочут с вълните убийци. Трябва да е била чудовищно силна, за да я захвърли чак тук.

Самър погледна надолу към носа.

— Смяташ ли, че товарът й е на борда?

Това бе въпрос за сто хиляди долара, а също и причината да хукнат към Огнена земя. Защото Пърлмутър бе открил нещо повече, много повече от корабния дневник на един самотен моряк. Беше открил тайната на последното пътуване на „Барбариго“.

Всичко започнало с един германски учен, Освалд Щайнер, който се качил на борда на подводницата в Малайзия. Щайнер, както бе установил Пърлмутър, бил прочут физик с важни разработки в областта на електромагнетизма. Нацистите го принудили да участва във военните им програми и той първо се включил в проекта им, свързан с разделянето на атома, но впоследствие съсредоточил вниманието си върху изцяло собствена разработка — създаването на електромагнитно оръжие.

Според теорията на Щайнер оръжието му щяло да позволи на германската армия да изстрелва снаряди с изключително висока скорост и обхват от над осемдесет километра, което можело да позволи на нацистите да обстрелват Южна Англия от бреговете на Нормандия. За да реализира идеите си, той се нуждаел от най-силните магнити на земята, а те можели да бъдат създадени само по един начин — с помощта на редкоземни елементи.

През 1942 г. търсенето на редкоземни елементи било слабо, а добивът и обогатяването им били трудна задача. Германия и окупираните от нея страни били относително бедни на минерални ресурси, но Щайнер открил един рудник, който можел да задоволи нуждите му. Това била малка мина за гранати в Малайзия, по онова време окупирана от Япония, в която получавали самарскит като страничен продукт на добива на полускъпоценни камъни. Малайзийският самарскит се отличавал с високо съдържание на редкоземния елемент самарий, ключов материал за производството на мощни магнити.

Щайнер лично посетил Малайзия и видял с очите си огромните запаси от този минерал, натрупани през годините. Местните го наричали Червената смърт заради червеникавокафявия му цвят, но именно Щайнер първи открил, че самарскитът излъчва слаба радиация, която с времето предизвикала заболявания у някои миньори.

Въодушевен от откритието си, Щайнер поискал да му бъде доставен самарскит в Германия. Задачата била поверена на италианската подводница „Тацоли“, която обаче потънала. Когато в пристанището на Сингапур акостирала друга италианска подводница — „Барбариго“, Щайнер издействал вместо с каучук и цинк, каквито били първоначалните планове, тя да бъде натоварена със самарскит. Качил се на борда на подводницата, за да се върне в Германия с нея, но загинал заедно с италианския й екипаж, принуден да изостави повредения плавателен съд.

Дърк погледна към предната палуба на „Барбариго“, където малко зад носа се виждаше стоманената обшивка на корпуса. Слезе от бойната рубка и отиде до предната палуба, която бе покрита с кал и камъни, свлекли се от надвисналия отгоре хълм. Самър го последва до чистата от растителност и камъни част от корпуса. Дърк разчисти с крак пръстта и откри ръждивата палуба на подводницата. Намери и заварена за корпуса къса метална пръчка. Оказа се ръкохватката на предния люк. Самър му помогна да доразчистят люка и колелото на заключващия механизъм.

— Дали ще се отвори? — попита Самър.

Дърк изрита ръкохватката няколко пъти.

— Помогни ми и ще разберем.

Хванаха здраво заключващото колело и завъртяха с всичка сила. След няколко опита то най-сетне поддаде, отпусна десетилетната си хватка и се завъртя. Дърк намигна на сестра си и отвори люка.

Лъхна ги мирис на влага и плесен. Трудно можеше да видят нещо, тъй като цялата вътрешност на подводницата беше пълна почти до тавана. С какво обаче — с пясък, тиня или минерали, не можеха да преценят. Дърк посегна и взе късче от товара, изпълнил предния отсек на подводницата. Вдигна го, за да може да го види и Самър.

Беше скален къс, тъмен, но лъскав. Дори на сивкавата светлина на дъждовната буря Самър все пак забеляза червеникавия му оттенък.

— Това ли е Червената смърт? — попита тя.

Дърк погледна парчето скала в ръката си и се усмихна.

— Не. Трябвало е да го нарекат Червеното злато.