Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (64)

62.

Пит се съобрази с думите на Чжоу и пое на запад през джунглата. Обмисли възможността да заобиколи и да се опита да открие лодката, с която най-вероятно бе пристигнал Чжоу, но прецени, че тя ще е добре замаскирана, и се отказа. Докато вървеше, се питаше кой е този човек и защо е изпратен да унищожи обогатителните инсталации на Болке. Не че Пит имаше нещо против, той самият би постъпил по същия начин, но подозираше, че в случая става въпрос за търговски отношения, а не за хуманитарни съображения.

Скоро след като Пит и Чжоу се разделиха, слънцето започна да се снишава и джунглата потъна в мрак. Пит крачеше сред облаци комари, които се бяха появили с настъпването на нощта, за да се нахранят от голата му в резултат на изпокъсаните дрехи кожа. Опасно бе да продължава по-нататък, тъй като заобикалящата го гъста растителност изведнъж се бе сляла с мрака. Започна да се блъска в бодливи клони и да се спъва в пънове, които не можеше да види, но нямаше друг избор, освен да продължи.

Кучетата продължаваха да го преследват, бавно и методично. Пит се надяваше преследвачите му да тръгнат след Чжоу, но кучетата следваха именно неговата миризма. От спорадичния им лай съдеше, че са на няколкостотин метра зад него. На всеки няколко минути спираше, за да се ослуша и да прецени местоположението им.

Скоро изгуби всякаква представа за посока. Единственият му ориентир стана лаят на кучетата. Тъй като се страхуваше да не се заблуди и да опише кръг, който да го изправи срещу острите им зъби, той се ослушваше внимателно.

А в нощта джунглата оживя, огласена от необикновен концерт от крясъци, писъци и ревове. Пит стискаше заострения клон, в случай че поредният крясък дойде не от птица или жаба, а от ягуар или кайман.

Шумовете му помогнаха да не мисли за това колко е уморен. Без водата и протеиновото блокче, които му бе дал Чжоу, отдавна би припаднал от изтощение, но оскъдната енергия, осигурена му от тях, му даваше сили да продължи. Всяка стъпка му причиняваше болка. Не бе привикал на толкова горещ и влажен климат, а това само подсилваше умората му. Почувстваше ли се изкушен да седне или полегне, мигом се сещаше за Джордино и останалите затворници и това му даваше нови сили.

Макар че дрехите му бяха изсъхнали, след като бе изплувал от залива, сега отново бяха мокри, но от пот. Пит се молеше да завали дъжд, тъй като знаеше, че това ще му помогне да заблуди преследвачите си. Обикновено дъждовното небе над Панама този път не откликна на молбите му и вместо с тропически порой го възнагради с лек ръмеж.

Пит се подхлъзна в една кална локва, изправи се и седна на един дънер, за да си почине. Тъмнината бе забавила и преследвачите му. Далечният лай му подсказваше, че е запазил преднината си, но не след дълго забеляза светлини от фенерчета да прорязват джунглата.

Изправи се и отново пое през джунглата, блъскан от невидими клони и храсти. Нощта се превърна в безкраен цикъл от влачене, препъване, подхлъзване. А кучешкият лай не спираше.

Пит вече се движеше като зомби — мина през някакви бамбуци, стъпи и… кракът му пропадна. Той се затъркаля по стръмния склон и цопна в потока долу.

Полежа във водата няколко минути, докато тя отмие болката от порязванията и ожулванията. Високо над главата му блещукаха звезди, които осигуряваха оскъдна, но жизненоважна светлина.

Водата щеше да му предостави възможност да избяга от преследвачите си. След като напълни манерката на Чжоу, той закрачи по средата на потока. Водата рядко достигаше коленете му, но бе достатъчно дълбока, за да прикрие следите му. Звездното небе улесняваше вървенето, макар той все пак да се подхлъзваше и да падаше. Измина разстояние, което му стори дълго поне няколко километра, макар всъщност да бе извървял едва няколкостотин метра.

Накрая излезе на другия бряг сред гора от капок, гигантски памукови дървета. Видя един по-нисък приведен клон, покатери се на него и си пое дъх.

Джунглата бе притихнала, не се чуваха други шумове освен ромоленето на потока. Вече не чуваше лая на преследващите го кучета и това му вдъхна надежда, че най-после е успял да им се измъкне. Докато си почиваше, осъзна, че бягството му се бе оказало също толкова изморително в психическо отношение, колкото и във физическо.

Докато се бореше с желанието да заспи, чу шумолене в храстите от другата страна на рекичката. Погледна и видя жълтеникав лъч светлина. Замръзна, когато на другия бряг изскочи голямо куче и задуши земята.

Пит прокле лошия си късмет. Следвайки рекичката, неволно бе объркал посоката и бе вървял срещу преследвачите си.

Немската овчарка не показа с нищо, че го е видяла или е помирисала дирите му. Пит не смееше да помръдне, долепен за дървото. Не смееше да диша дори. Жълтата светлина стана още по-ярка, когато от джунглата излезе мъж с фенерче в ръка и повика кучето. То се обърна, за да последва водача си, но едва след като изръмжа заплашително.

Само на три метра от Пит прозвуча страховит рев, като от лъв, седнал на електрическия стол. Пит едва не падна от клона, но все пак успя да се задържи, а стрелецът насочи фенерчето си към дървото. Лъчът освети космато кафеникавочерно животно, свило се на един клон малко над Пит — южноамериканска маймуна, наричана кафяв ревач. Тя нададе нов вик, преди да скочи на друг клон и да избяга от светлината.

Пит стоеше, без да помръдне, само на няколко педи от лъча светлина, а кучето лаеше бясно. Фенерчето помръдна наляво, надясно, после се спря право върху Пит. Той скочи от клона и хукна през горичката. Миг по-късно куршумите на преследвача се забиха в дървото.

В джунглата цареше тишина, но само до момента, в който ехото от изстрелите заглъхна. След това цялата околност изригна в писъци и крясъци, нададени от хиляди птици и животни.

Пит тичаше през гъстата джунгла с протегнати напред ръце. Първите лъчи на изгрева вече озаряваха небето, което улесняваше бягството му. А той бягаше ли, бягаше.

Водачът пусна немската овчарка по дирите му, но животното се поколеба при пресичането на рекичката, което даде на Пит допълнителна преднина. Скоро обаче кучето се впусна след него. Неуморният му лай помагаше на Пит да се ориентира за дистанцията… и да установи, че тя намалява. Макар и уморена от среднощното преследване, овчарката го настигаше.

Пит не разполагаше с енергията, необходима за по-продължителен спринт. Съзнаваше, че не е в състояние да надбяга кучето, но имаше някакъв шанс, ако успееше да го откъсне от водача му. Въпросът бе дали са му останали достатъчно сили, за да се пребори с немската овчарка.

Лаят приближаваше и Пит реши, че е време да се обърне и да се изправи очи в очи с кучето. Осъзна, че е оставил острия клон до дървото. Огледа земята за ново оръжие, не видя един нисък клон и заби лицето си в него. Ударът го събори на земята. Докато лежеше замаян, чу кучето да лае още по-близо. Чу и още нещо. Металическото тракане, от което земята сякаш завибрира.

Движен само от инстинкта си, Пит запълзя напред, заобиколи едно дърво и изкачи малък хълм.

Успя да различи в сумрака влак на… някакви си шест-седем метра. Прогони мисълта, че това е мираж — влакът бе съвсем истински и теглеше вагони, натоварени с корабни контейнери.

Пит забърза към влака, но овчарката, която вече бе стигнала хълма, го забеляза и хукна след него с подновена ярост.

Пит стигна до влака, хвана се за ръба на една полупразна платформа и се набра. В същия миг овчарката скочи и сключи челюсти около десния му крак.

Пит успя да се покатери на платформата, но кучето продължаваше да виси от крака му. Той свали манерката на Чжоу от врата си, замахна и я стовари върху носа му. Кучето изскимтя и го пусна, обаче се съвзе бързо и миг след като тупна на насипа край линията скочи и хукна след влака. Тичаше, зъбеше се, ръмжеше и скачаше, но не успяваше да достигне Пит. А после влакът навлезе в тясна клисура и кучето бе принудено да се откаже. Пит му помаха за сбогом, а то стоеше и лаеше бясно след отдалечаващия се влак.

Пит запълзя по откритата платформа, сви се до един покрит с ръжда контейнер, затвори очи и потъна в сън.