Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (76)

74.

„Аделейд“, подобно на „Тасманийска звезда“ в Чили, разполагаше със собствен конвейер за товаро-разтоварни дейности, монтиран на щирборда, точно над мястото, на което бе застанал Пит.

Той се изкачи отново на деформирания нос на товарния кораб и хукна към контролното табло, разположено в непосредствена близост до конвейера. Сблъсъкът не бе засегнал резервните мощности на кораба и когато Пит провери състоянието на хидравликата на конвейера, някъде долу в трюмовете тихичко забръмча електрогенератор. Конвейерът се състоеше от лента, която можеше да се завърти така, че да застане до всеки трюм. От другата страна на палубата бяха разположени товарни кранове, които загребваха рудата от трюмовете и я изсипваха върху лентата.

Пит включи конвейера и го придвижи до първия трюм. Отне му известно време, докато разбере кой бутон и кой лост за какво служат, но в крайна сметка успя да го насочи към контейнера на Ан. После го снижи така, че предният край да застане точно под перилата.

Дърк, който стоеше непосредствено до контейнера, му даде знак да приближи още. В този миг от трюмовете на „Залцбург“ долетя гръмогласен тътен. Корабът започна да потъва и контейнерите се разпиляха по палубата. Бавно, но неумолимо, бакбордът започна да се накланя към водата, докато щирбордът започна да се издига във въздуха и контейнерите се запремятаха в канала.

Пит опря върха на конвейера в борда на „Залцбург“, придвижи го напред колкото бе възможно и включи лентата. Надзърна, но не успя да види нищо освен купищата контейнери, които се изсипваха във водата. Погледна към кърмата и видя капитана и част от моряците да скачат във водата в опит да спасят живота си.

Корабът се преобърна и всичко — контейнери, съоръжения, кранове — започна да се мачка, пречупва, откъртва. С неочаквано рязко движение „Залцбург“ успя да се освободи от „Аделейд“, остана с кила нагоре в продължение на минута-две, после заклокочи и потъна.

Върхът на конвейерната лента увисна надолу, потъна за миг под водата и Пит реши, че опитът му се е провалил. Но после конвейерът се разтресе и се изправи, бежовият му край изскочи от водата, а след него се появи и самият контейнер. Пит надникна отстрани и видя, че Ан и Дърк са се вкопчили в основата му — краката им висяха над водата.

Пит включи лентата и тя пренесе контейнера до палубата.

— Хубав улов — каза Дърк, — макар че не очаквах и къпане.

И скочи на кораба. Краката на Ан също докоснаха палубата.

— Добре ли си? — попита я Пит.

— Сигурна бях, че ръката ми ще изскочи от рамото, но иначе да, добре съм — отвърна тя и завъртя глава, за да изтръска водата от косата си.

— Дай ми пистолета — каза Пит на сина си.

Дърк му го подаде. Пит го изтръска и притисна цевта към белезниците на Ан. Куршумът разкъса брънките на веригата, която свързваше двете гривни, и освободи Ан от контейнера.

— Щях да опитам и по-рано, но когато те намерихме, ръката ти вече беше под водата и нямаше да се получи.

— Но пък тогава щях да изпусна това необикновено пътуване с конвейера — каза Ан и се усмихна за първи път от няколко дни. Изправи се и погледна към мястото, на което бе потънал „Залцбург“. — Двигателят на „Морска стрела“ беше на борда.

— Значи няма да го получат — отвърна Пит.

— Да, но разполагат с плановете — каза Ан. — Пабло ги взе в лодката.

Пит кимна. Докато се опитваше да спаси Ан, той също бе видял Болке и Пабло да се качват в лодката.

— Има само едно място, на което могат да отидат — каза Пит и погледна картата на канала, разпъната на мостика на „Аделейд“. Следващият шлюз беше съвсем наблизо.

Дърк вече се бе запътил към надуваемата лодка, скрита под едно брезентово покривало. Отне му няколко минути да я спусне с Пит и Ан на борда, после скочи във водата и доплува до лодката, където двамата му помогнаха да се качи. Пит запали малкия извънбордов двигател и тримата поеха по канала.

Каналът заобикаляше така наречения Златен хълм, който отбелязваше континенталния вододел и най-голямата дълбочина на изкопните работи. Веднага след този завой ставаше прав като свещ и на две мили пред тях се появиха шлюзовете „Педро Мигел“. Болке и Пабло вече ги бяха достигнали и тъкмо влизаха в северната камера, чиито врати стояха отворени в очакване на „Залцбург“.

Пабло спря лодката до островчето, разположено между двете камери на шлюза, помогна на двама служители да вържат лодката с въжета за носа и кърмата, след което скочи от нея. Болке остана вътре. Двамата задърпаха лодката, тъй като локомотивите се използваха само за теглене на големи плавателни съдове.

Пабло се насочи към контролната зала, многоетажна кула, разположена по средата на острова, откъдето служителите наблюдаваха нивото на водата в камерите.

Посрещна го начумереният началник-смяна с клипборд в ръка и изсумтя:

— Това не ми прилича на сто и двайсет метров контейнеровоз.

— Претърпяхме инцидент и трябва да преминем незабавно. Господин Болке ще плати обичайния ти хонорар в троен размер.

— Това в лодката той ли е?

Пабло кимна.

— Отдавна не съм го виждал — каза шефът на смяната, откачи портативната радиостанция от колана си и се свърза с контролната кула. Минута по-късно масивните врати на шлюза започнаха да се затварят. После водата започна да се оттича и нивото й се снижи така, че лодката да мине без проблем в следващия участък на канала. — Ще преминете след десет минути.

Пабло погледна затварящите се врати и се поколеба. Забеляза малка надуваема лодка, която приближаваше „Педро Мигел“ с голяма скорост. В нея имаше трима души, двама мъже и жена с къса руса коса. Ан Бенет.

— Една минутка — каза той и посочи приближаващата лодка. — Тези тримата атакуваха и потопиха нашия кораб. Третирайте ги като терористи и ги задръжте поне за час.

Мъжът погледна лодката.

— Не ми приличат на терористи.

— Ще получиш още десет хиляди.

Началник-смяната грейна от щастие.

— Знаеш ли, може и да съм сбъркал и наистина да се окажат терористи. Предай поздравите ми на господин Болке.