Дъглас Престън
Хищник (92)

10.

Мелъди Крукшанк се взря с благоговение в триизмерния образ на венерината частица върху видеоекрана. Беше на шестдесет и пет милиона години и продължаваше да изглежда така съвършена, сякаш е била създадена вчера. Образът, получен от сканиращия електронен микроскоп беше много по-ясен в сравнение с получените от светлинен микроскоп и разкриваше частицата в големи подробности — съвършена сфера, с изскачаща от нея тръбичка, пресечена от две напречни греди накрая като корабни мачти. Напречните греди имаха някаква сложна структура в края си, кичур от тръбички, напомнящи на разцъфнало глухарче.

Един рентгенов дифракционен анализ потвърди подозренията й — че въглеродната сфера представляваше онова, което химиците наричат „фулърини“^[1] или „бъкиболс“. Това бе куха черупка от два двойно свързани въглеродни атома. Фулърините бяха открити съвсем наскоро и рядко се срещаха в природата. Обикновено бяха много малки; а тази бе направо огромна. Най-важното им свойство беше това, че са почти неразрушими — всичко в тях бе буквално запечатано. Само най-силните ензими в специални лабораторни условия бяха в състояние да ги разцепят.

Което именно бе направила Мелъди.

Вътре в сферата тя откри изумителна смесица от минерали, включително необичайна форма на плагиоклаз фелдшпат, съдържащ титан, мед, сребро и алкални метални йони — един сложен микс от глина, метални оксиди и силикати. Тръбичката, издигаща се ортогонално от фулърината, изглежда беше огромна въглеродна нанотръба с напречно парче, върху което са добавени странични групи, съдържащи смесица от глинести компоненти и метални оксиди.

Повече от странно.

Тя отвори топлата кока-кола и се облегна назад, отпивайки замислено. След преместването на тялото на Корвъс бе тихо като в гробница дори за неделен ден. Хората стояха надалеч. Което за пореден път й напомни колко малко приятели има в музея. Никой не звънна да я попита как е, никой не я покани на обяд или да пийнат нещо, никой не я ободри. Отчасти и тя имаше вина, беше се усамотила в лабораторията си в сутерена като монахиня. Но много от това се дължеше на ниския й ранг и полъха на провал, който се носеше около нея — бедната тя, бе защитила докторат преди пет години, а публикуваше само кратки научни съобщения.

Всичко това трябваше да се промени.

Тя се върна на някои от по-ранните изображения на частицата, които бе записала на компактдиск, търсейки повече доказателства в подкрепа на теорията, която бе развила в ума си. Бе забелязала, че венерината частица изглежда е събрала най-тежкото в клетъчното си ядро. Когато изследва няколко от изображенията, които бе правила по-рано за Корвъс, откри нещо изключително важно: много от клетките, в които се появяваха частиците, бяха удължени. Не само това, но и голям брой от частиците изглежда изпълваха двойка клетки една до друга. Двете наблюдения бяха пряко свързани и Мелъди бързо ги съпостави. Почувства, че кожата на врата й настръхва. Беше смайващо, че не го е забелязала преди. Частиците се намираха предимно във вътрешността на клетки, които бяха подложени на митоза^[2]. С други думи, венерините частици бяха заразили клетките на динозаврите и бяха предизвикали по същество клетъчно делене. Много модерни вируси правеха същото; убиваха точно така своя домакин — с вирусно предизвикан рак.

През 1925-а година палеонтологът Хенри Файърфилд Осбърн в своя собствен музей пръв е предположил, че масовото измиране на динозаврите е било причинено от подобна на черната чума епидемия, която направо е помела континентите. Робърт Бекър в книгата си „Динозавърски ереси“ развиваше тази теория. Той теоретизираше, че масовото изчезване на тези животни може да бъде обяснено от избухването на „разпространяваща се психоза“ сред динозаврите, дължаща се на чужди микроби. Тези „чужди“ микроби според него бяха дошли от съединяването на Азия и Северна Америка. При смесването на породите са се разнесли нови микроби. Книгата на Бекър беше публикувана преди двайсет години и когато била приета теорията, според която измирането на динозаврите е причинено от астероиден удар, Бекъровата теория е била напълно забравена.

А сега изглеждаше, че Бекър все пак е прав.

Мелъди смяташе, че динозаврите са измрели от епидемия — и бе видяла виновния за това микроб току-що. Но епидемията не бе предизвикана от сливането на континентите. Дължеше се на сблъсъка с астероида. Ударът бе предизвикал навсякъде горски пожари, мрак, глад, катастрофална загуба на естествена среда. Проучванията показваха, че земята е била тъмна като нощ в продължение на месеци, въздухът — пълен със задушлив прах и сажди, дъждовете били толкова киселинни, че да разтворят скала. Астероидният удар беше създал перфектни условия за масово разпространение на болести всред оцелелите — земята била замърсена с мъртви и умиращи животни, останалите умирали от глад, обгорени, наранени, със срината имунна система. При тези условия една опустошителна епидемия била не просто възможна… тя е била неминуема. Астероидът бе убил повечето от динозаврите, а епидемията бе довършила услужливо останалите.

Тук беше другият момент в теорията й — големият момент. Мелъди още не беше решила дали това е прекалено налудничава идея, за да я напише, дали не беше резултат от петдесетчасовата липса на сън. Моментът бе следният: венерината частица не приличаше на земна форма на живот. Тя приличаше на… ами… на извънземна.

Може би, само може би, венерината частица бе пристигнала заедно с астероида.