Дъглас Престън
Хищник (10)

9.

В салона на първа класа на континентален полет 450 от „Ла Гуардия“ до Албакърк Мадокс „Тревата“ се протегна блажено. Отпусна кожената си седалка назад, щракна лаптопа и си наля „Пелегрино“, докато го чакаше да зареди. Интересно, помисли си той, така както се беше изтупал приличаше съвсем на останалите мъже около него, облечени в скъпи костюми и тракащи по компютърчетата си. Щеше да бъде страхотно, наистина страхотно, ако изпълнителният вицепрезидент или управляващ партньор до него можеше да види върху какво точно работи той.

Мадокс започна да подбира от купчината написани на ръка писма — неграмотни, старателни завъртулки върху евтина нискокачествена хартия с тъп молив, много от тях с мръсни петна и отпечатъци от пръсти. Към всяко бе защипана грозната моментална снимка на копелето, което бе писало. Ама че нещастници!

Той извади първото писмо, оглади гънките му върху масичката близо до компютъра и започна да чете.

Драги г-н Мадокс,

Аз съм Лондъл Франклин Джеймс трийсет и четиригодишен бял мъж от Аръндел, Арк. Моят е 9 инча корав като камък и търся руса да не е с дебел задник, моля да пише само жена дето харесва да я чука деветинчов плюс това съм един и осемдесет и два чист мускул, корав като камък с татуировка на смъртта на десния триъгълен делтоид и дракон на гърдите. Аз търся слаба жена от Юга не някоя негърка квартеронка или нюйоркска феминизирана кучка само едно старомодно бяло арийско момиче от Юга дето знае как да благодари на един мъж да може да готви пиле и да прави скара излежал съм пет от петнайсет за въоръжен обир районния прокурор излъга за защитата, но ми обещаха преразглеждане след две години и 8 месеца. Аз искам отвън да ме чака гореща жена готова да го поеме до дръжката.

Мадокс се ухили. Тоя сладур щеше да изкара остатъка от живота си в затвора, с преразглеждане или без преразглеждане. Някои хора бяха просто родени за това.

Той започна да трака по клавиатурата:

Казвам се Пони Ф. Джеймс, трийсет и четиригодишен мъж, кавказки тип, от Аръндел, Арканзас и съм излежал пет от присъдените ми петнайсет години за въоръжен грабеж, но очаквам да ме пуснат след по-малко от три. Във върховна физическа форма съм, висок съм метър и осемдесет и два, деветдесет и пет килограма, с пропорционална мускулатура. Дами, аз съм един щедро надарен мъж. Символът ми е Козирог. Имам татуировка на дясната ръка — главата на смъртта — и друга — на гръдния кош — Свети Георги убива Змея. Търся дребна, русокоса, синеока, старомодна южнячка за кореспонденция, любовен роман и обвързване. Ти трябва да си спретната, стройна, двадесет и деветгодишна или по-млада, сладка като ментов джулеп — но в същото време жена, която би познала истинския мъж щом го види. Харесвам кънтри музиката, вкусната провинциална храна, футбола и да си държим ръцете по време на дългите разходки из полето в мъгливите утрини.

Е, сега вече звучеше много по-окуражаващо, помисли си Мадокс, като го прочете. Сладка като ментов джулеп. Той отново го прочете, изтри „мъгливи утрини“ и го запази в компютъра си. После погледна снимката, която придружаваше писмото. Ама че грозник — главата му приличаше на гюле, а очите му бяха толкова близко разположени, сякаш бяха стискани в менгеме. Можеше да го сканира и да го изпрати както си е. От опит знаеше, че външността няма значение. Това, което имаше значение беше, че Лондъл Франклин е зад решетките, а не навън. Също така това, че той предлагаше на правилната жена идеалните отношения. Жена, която щеше да му пише, да си разменят секс писъмца, да си дават обещания, да се ругаят, без да правят любов, да си говорят за бебета и сватби, за бъдещето — и нищо да не променя факта, че той е затворен, а тя е навън. Тя имаше максимален контрол. Всичко беше заради това — контрола — плюс еротичните дрънканици; това караше някои жени да си кореспондират с подобни мъже, такива, които са прекарали времето си във въоръжени обири и се перчат колко им е голям. Да-а-а. От друга страна, кой беше той, че да съди другите?

Натисна копчето и премина към следващото писмо.

Драги г-н Мадокс,

Търся жена, на която да изпратя от спермата си, така че да ми роди дете…

Мадокс направи физиономия и смачка листа, след което го мушна в джоба на седалката пред него. Исусе Христе, той все пак въртеше служба за запознанства, не банка за сперма! Бе стартирал „Трудни времена“, докато работеше в затворническата библиотека, където имаше стар компютър IBM 486, който се използваше като каталог. Дните му в армията като артилерийски сержант го бяха научили на всичко, което му трябваше да знае за компютрите. По онова време трудно можеше да изпратиш снаряд, по-голям от 50 калибър, ако нямаш компютър. Мадокс с изненада откри, че притежава невероятен талант за компютри. За разлика от хората, тези машини бяха чисти, без миризма, покорни и не се отмятаха. Започна, като събра една десетачка от затворниците, за да пусне имената и адресите им в уебсайта, който бе направил, като молеше жените отвън да им отговорят. И неочаквано потръгна. Мадокс скоро осъзна какви големи пари може да направи, и то не от затворниците, а тъкмо от жените. Беше изумен колко много жени искаха да се запознаят с мъже в затвора. Вземаше двадесет и девет долара и деветдесет и девет цента на месец за участие в „Трудни времена“, сто деветдесет и девет долара на година, като за това се получаваше неограничен достъп до обявите — включително снимки и адреси — на повече от четиристотин настоящи затворници, извършили какво ли не — от убийство и изнасилване до отвличане, въоръжен грабеж и побой. Сега се бяха абонирали по три жени за всеки затворник, почти хиляда и двеста жени и след като си удържеше разходите, той прибираше в джоба си три бона седмично без данъци, чисти.

По интеркома се чу призив към пътниците да се приготвят за кацане и един стюард като кимаше и се усмихваше, мина и шепнешком подкани бизнесмените да изключат лаптопите си. Мадокс напъха своя под седалката и се загледа през прозореца. Кафявият пейзаж на Ню Мексико минаваше покрай тях, докато наближаваха Албакърк от изток, земята се издигаше постепенно, за да се слее със склоновете на Сендиа Маунтинс, в долната си част тъмни от дърветата, а горе — побелели от сняг. Самолетът отмина планините и вече летяха над града, накланяйки се към пистата. Мадокс имаше изглед към всичко — реката, пътищата, голямото междущатско шосе, към всички онези малки къщурки, скупчени в предпланината. Действаше му депресиращо да вижда толкова безполезни хора да живеят такъв трогателен живот в мравешките си дупки. Беше почти като да си в затвор.

Не, отпъди той сравнението. Нищо не можеше да бъде като в затвор.

Съзнанието му се върна към настоящия проблем и това го накара да изпита чувство на раздразнение. Бродбент. Този тип сигурно беше изчаквал подходящия момент някъде в Лабиринта. Стоял е и е чакал. Мадокс беше свършил цялата работа, беше очистил онзи с магарето, след което Бродбент — ни лук ял, ни лук мирисал — се появи, задигна бележника и се омете. Кучият му син, бе провалил един перфектен план.

Мадокс си пое дълбоко дъх, затвори очи, повтори наум мантрата си няколко пъти, опитвайки се да медитира. Проблемът беше сравнително прост. Ако Бродбент държеше бележника в къщата си, Мадокс щеше да го открие. Ако ли не, щеше да намери начин и да го вземе насила. Този човек представа нямаше с кого си има работа. А след като се бе забъркал до шия, едва ли щеше да се обади на ченгетата. Тази работа щеше да се уреди между тях двамата.

Той дължеше това на Корвъс; Исусе, дължеше му живота си.

Облегна се назад, когато Боинг 747 започна да се спуска и след няколко минути тежката машина целуна меко земята. Мадокс го прие като поличба.