Дъглас Престън
Хищник (69)

23.

Том невярващ осъзна, че викът идваше от Сали. Той притисна устата си към пукнатината.

— Сали!

Тежко дишане.

— Том?

— Сали! Какво става? Добре ли си?

— Господи, Том! Ти си… — Тя едва говореше. — Заклещена съм. Той стреля по мен. — Отново тежко дишане и хълцане.

— Сали, аз съм тук, всичко е наред. — Том насочи слабия лъч на фенерчето надолу и се ужаси, когато видя лицето на Сали, заклещено в процепа на няма и две стъпки под него.

Последва изстрел и Том чу изтрещяването на куршум в камъните отдолу.

— Стреля в пукнатината, но не може да ме види. Том, аз съм в капан…!

— Дошъл съм да те измъкна оттук. — Той освети наоколо. Скалата беше вече натрошена и беше само въпрос на време да се разруши напълно и да се откъртят парчетата. Той огледа тунела отгоре и потърси с очи за нещо, което би му помогнало. В един ъгъл забеляза купчина прогнили щайги и въжета.

— Ей сега слизам.

Нов изстрел.

Том хукна към купчината, освободи се от изгнилите въжени намотки и започна да рови из проядените чували от зебло. Най-отдолу откри клиновидно стоманено парче. Грабна го и изтича обратно.

— Том!

— Тук съм. Ей сега идвам.

Друг изстрел. Сали изпищя.

— Ранена съм. Той ме уцели!

— Господи, къде…?

— В крака. Мили боже, измъкни ме оттук!

— Затвори очи.

Том пъхна стоманения клин в процепа, взе един камък и заудря с него по клина. Напуканата скала започна да се рони. Той коленичи и започна да измъква парчетата с ръце, като не спираше да успокоява Сали.

Последва още един изстрел.

— Том!

— Ах, ти кучко! Презареждам и си мъртва!

Том откъртваше парче и го хвърляше, после второ, трето, ръцете му се разраниха, но той не забавяше темпо.

— Сали, къде си ранена?

— В крака. Не мисля, че е лошо. Само побързай.

Пореден изстрел. Том удряше скалата със стоманения клин, увеличавайки дупката. Сега можеше да види цялото лице на Сали.

Пук! Сали подскочи.

— За бога, побързай!

Върхът на клина се отчупи и той изруга, обърна се и започна да кърти от другата страна.

— Достатъчно! — извика Сали.

Том се пресегна, хвана ръката й и я дръпна, когато тя се оттласна отдолу.

— Мъртва си!

Том забиваше стоманеното острие в скалата, отцепвайки парчета крехък кварц. С пълно безразличие забеляза, че е открил златна жила, пропусната от миньорите навремето.

— Сега!

Той я подхвана под мишниците и я издърпа. Отдолу се чу друг изстрел.

Сали се отпусна на пода мръсна, измокрена, с разкъсани дрехи.

— Къде те рани онзи мръсник? — Той затърси трескаво.

— Крака, крака ми.

Том отпра ивица от ризата си и избърса кръвта, откривайки повърхностни наранявания върху бедрото й. След малко извади парче от камък, което бе рикоширало в нея.

— Сали, всичко е наред. Ти си добре.

— Бях сигурна.

— Кучка! — Крясъкът прозвуча истерично.

Последваха нови гърмежи. Един заблуден куршум отскочи през пукнатината и се заби в тавана.

— Трябва да запушим дупката — каза Сали.

Но Том вече търкаляше камъни натам. Те ги събраха и ги натикаха в пукнатината. За пет минути беше запушена.

Том обви ръце около Сали.

— Господи, мислех, че никога повече няма да те видя — изхлипа Сали. — Не мога да повярвам, че ме намери.

Той я стисна здраво в прегръдките си.

— Да се махаме от тук.

Тръгнаха през тунелите, като от време навреме включваха фенерчето, за да се ориентират. Изкатериха се нагоре и не след дълго бяха на повърхността на мината.

— Той ще излезе от другия изход — каза Сали.

Том кимна.

— Ще минем по дългия път.

Вместо да се върнат и да се изкачат по хребета, те хлътнаха в тъмнината между дърветата по дъното на пролома.

— Как е кракът ти, можеш ли да вървиш?

— Не съм съвсем зле. Оръжие ли е това на колана ти?

— Аха. Двайсет и два калибров с един патрон. — Том се обърна и погледът му обходи посребрените склонове.

— Камионът ми е на входа.

— Той ще стигне там преди нас — каза Сали.

Беше тъмно като в рог, килимът от борови иглички пружинираше меко и поскърцваше под краката им, а лекият бриз в дърветата поглъщаше тихите звуци от стъпките им. Том спираше от време навреме да се ослуша и да види дали похитителят не ги преследва, но всичко бе тихо.

След десетина минути дълбокото дере се изравни и премина в широко сухо корито. Напред блещукаха светлините на хижите. Всичко изглеждаше спокойно, с изключение на това, че Рейндж Роувърът на похитителя го нямаше.

Те заобиколиха стария град, но той изглеждаше пуст.

— Мислиш ли, че се е изплашил и е избягал? — попита Сали.

— Съмнявам се.

Минаха покрай хижата и побързаха да навлязат сред дърветата, като продължиха да се движат успоредно на черния път. Камионът се намираше на по-малко от четиристотин метра оттук. Том дочу нещо и спря; сърцето му биеше бясно. Ето отново — ниското подвикване на бухал. Стисна ръката на Сали и те продължиха напред. След няколко минути забелязаха неясните очертания на оградата.

Той подложи крак, за да може Сали да стъпи и да се прехвърли оттатък. Веригата леко издрънча. Том, без да се бави, се прехвърли и след няколко минути на светлината на луната забеляза откраднатия камион — продължаваше да стои там, където го бе паркирал, близо до заключената порта. Само че сега портата зееше широко отворена.

— Къде, по дяволите, е отишъл? — прошепна Сали.

Том стисна рамото й и отвърна също шепнешком:

— Продължаваш да се движиш в сянката, наведи главата и влизай в камиона колкото можеш по-бързо. После паля двигателя и се спасяваме.

Сали кимна. Тя притича към пасажерското място, като се привеждаше, оставайки под нивото на кабината; Том побърза да отвори вратата и се метна на шофьорското място. След минута и двамата бяха вътре.

— Дръж се здраво.

Той завъртя ключа и камионът завибрира с глухо ръмжене. В този момент на завоя иззад дърветата се появиха чифт фарове и върху тях се посипа град от тежкокалибрени куршуми. В кабината се разлетяха парчета стъкло и пластмаса.

— По дяволите!

Том се хвърли настрани върху седалката, мина на първа и камионът заподскача по пътя, като сипеше дъжд от чакъл. Превключи на втора и ускори, чувайки как куршумите продължават да се забиват в стоманата. Камионът криволичеше и задницата му се люшкаше напред-назад. Том се осмели и вдигна глава, но не успя да види нищо: предното стъкло бе напукано и приличаше на паяжина. Удари го с юмрук и направи достатъчно голяма дупка, за да вижда, след което продължи да ускорява.

— Остани на пода!

Той зави и стрелбата постепенно затихна, но зад тях се чуваше грохотът на колата, която ги преследва и той знаеше, че стрелецът е по петите им; миг по-късно Рейндж Роувърът се подаде на завоя и фаровете му ги пронизаха.

Тряс! Тряс! Заваля нов град от куршуми и над главите им се посипаха парчета от лампата върху тавана. Том въртеше бясно волана — чуваше люшкането и вибрациите отзад и знаеше, че поне една от гумите е пробита.

— Дизел! — извика Сали от пода. — Мирише ми на дизел!

Резервоарът явно бе уцелен.

Нов трясък.

— Горим! — изкрещя Сали. Ръката й бе върху дръжката на вратата. — Скачай!

— Не! Още не!

Той насочи камиона по друг завой и стрелбата за миг прекъсна. Напред се виждаше как пътят минава покрай една канара. Даде газ и пое право към нея.

— Сали, когато ти извикам „скачай“, скочи веднага и се търкулни встрани от гумите. След това бягай. Поеми към високите плата. Ще можеш ли?

— Ще мога!

Той ускори още и скалата се приближи. Хвана дръжката и отвори наполовина вратата, без да намалява скоростта.

— Бъди готова!

Удар.

— Сега!

Той скочи в същия момент, падна на земята и се претърколи, а след миг беше на крака и тичаше. Видя тъмната фигура на Сали да бърза точно в мига, когато горящият камион се понесе над канарата и излетя в урвата. Чу се глух тътен, последван от внезапен оранжев блясък откъм дъното.

Рейндж Роувърът наби спирачки точно когато достигна ръба на скалата. Вратата се отвори. Том мерна един човек без риза да изскача отвътре с револвер в едната ръка, фенерче в другата и пушка през рамо. Том се втурна по стръмния склон, прикривайки се зад скалата, но мъжът вече бе забелязал Сали и тичаше след нея с насочено оръжие.

— Мръсен кучи син! — извика Том и се спусна към него с надеждата да отвлече вниманието му, но онзи не се отклони нито за миг; бързо набираше преднина, докато тя накуцваше от раната на крака си. Петдесет стъпки, четиридесет… всеки миг щеше да е достатъчно близо, за да я прониже.

Том извади пистолета си.

— Копеле!

Мъжът хладнокръвно се отпусна на едно коляно и освободи предпазителя на пушката. Том спря и се прицели. Никога нямаше да го улучи, но поне изстрелът би могъл да го разсее. Струваше си — това беше последният шанс на Сали.

Мъжът притисна оръжието до бузата си и се подготви да натисне спусъка, когато Том стреля. Онзи инстинктивно се хвърли на земята.

Том размаха оръжието като полудял.

— Ще те убия!

Похитителят се изправи и този път се прицели в Том.

— Само почакай! — изрева Том.

Мъжът натисна спусъка, но Том клекна и се претърколи настрана.

Онзи потърси с очи Сали. Проклетата кучка не се виждаше никъде. Той преметна пушката през рамото си, протегна ръка с насочения револвер и хукна подир Том.

Том се изправи и затича надолу по склона, прескачайки камъни и паднали дървета, доволен, че той е мишената, а не Сали. Лъчът от фенерчето на преследвача подскачаше над главата му и проблясваше сред клоните на дърветата. До слуха му достигна пукот на оръжие и след миг куршумът се заби в някакъв дънер от дясната му страна. Той продължи напред с всички сили диагонално по склона. Мъжът се намираше на около стотина крачки отзад.

Снопът светлина отново опипа тъмнината покрай него. Последваха още два оглушителни изстрела и той затича на зигзаг. Склонът ставаше по-стръмен и дърветата се сгъстяваха. Стъпките зад гърба му не спираха, дори го наближиха.

Той умишлено забави, свърна на ляво, по-далеч от Сали. Куршумите изсвистяха покрай ушите му и той видя как един от тях обелва кората на близкото дърво. Сърцето му пропусна един такт.