Дъглас Престън
Хищник (81)

9.

Форд лежеше по очи, свит в подветрената страна на скалата, обхванал с ръце главата си, докато оглушителния тътен от изстреляната ракета не заглъхна като стотици гръмотевици, които отекнаха глухо в каньоните. Дъждът от пясък и дребни камъчета продължи, дори след като ехото се разсея. Той изчака всичко да утихне и едва тогава вдигна глава.

Бе обвит в мътен оранжев облак. Закашля се, закри уста с края на расото си и се опита да диша, все още замаян от детонационната вълна. Силата на тътена бе толкова голяма, че изглеждаше сякаш самият звук може да го убие. Но все още беше жив и невредим. Почти не можеше да повярва.

Той се изправи и се облегна на скалата; главата му пулсираше, а ушите му не спираха да пищят. Беше се подслонил в издълбаната пещера в стената на каньона — едно наистина щастливо хрумване. Навсякъде около него се валяха раздробени парчета камък, но надвисналата част на скалата го бе защитила добре. Прахът бавно започна да уляга и оранжевата мъгла премина в мараня. Ноздрите му доловиха странна миризма, странна смесица от стрит на прах камък и кордит. Прахът, уловен между стените на каньона, се носеше бавно и щеше да мине много време, преди да се разсее.

Прахът… Прахът бе сега неговото прикритие. Той щеше да го скрие от хищните очи на видеокамерите на борда на Предътъра, който без съмнение продължаваше да кръжи отгоре, оценявайки нанесените поражения.

Той се върна под закрилата на скалата, когато прахът се разсея напълно, прогонен от недоловимото движение на въздуха. Коленичи, оставайки неподвижен, покрит толкова плътно с прах, че сигурно приличаше на някой от многото камъни наоколо. Все още чуваше бръмченето някъде в небето. Изминаха десет минути, преди звукът да изчезне.

Форд се олюля, изхрачи се и изтупа праха от расото и от косата си, след което изтри лице. Едва сега започваше да схваща непонятността на онова, което току-що се бе случило: този самолет съвършено умишлено се бе целил в него. Но защо?

Сигурно беше грешка. Но дори докато го мислеше, не вярваше, че е така. Много добре знаеше, че секретен безпилотен летателен апарат никога не се изпробва над обществена територия, още повече пък в Ню Мексико, което вече си имаше ракетния полигон „Уайт Сендс“ — най-голямата изпитателна база. Нито пък бе възможно Предътъра да се е измъкнал от ракетния полигон и да е стигнал дотук — нямаше такъв обсег. Въртенето, спускането и стрелбата, които бе осъществил безпилотния апарат, бяха отвъд способността за дистанционно пилотиране: зад този маньовър стоеше някакъв човек — пилот, който можеше да види кой е той и какво прави.

Възможно ли бе да преследват някого другиго? Да не би все пак да имаше грешка? Форд допускаше, че е възможно, но това би било грубо нарушение на първото правило на битката: сигурна визуална идентификация на целта. Как би могъл той, в монашеското си расо и сандали, да бъде взет за някого другиго? Преследваше ли ЦРУ специално него за нещо, което знае или е направил? Беше немислимо ЦРУ да иска да убие някой от своите — беше незаконно, разбира се, но главно защото напълно противоречеше на културата на организацията. Дори ако искаха да го убият, нямаше да изпратят струващ четиридесет милиона долара секретен безпилотен апарат по следите му, когато би било много по-просто да го ликвидират в собственото му легло в незаключената монашеска килия и да направят така, че да изглежда като обикновен сърдечен удар.

Нещо друго ставаше тук, нещо наистина странно.

Форд свали расото си, изтръска останалия прах от него и отново го облече. После огледа небето през бинокъла си, но самолетът бе изчезнал. Той отново насочи вниманието си към стръмнините, които бе обстрелвал. Видя прясната оранжева драскотина в по-тъмния пясъчник, от издълбаната в скалата дупка продължаваше да струи пясък и прах. Ако не се бе прикрил навреме в подкопаната стена на каньона, със сигурност сега щеше да е мъртъв.

Форд тръгна надолу с тежки стъпки; ушите му още пищяха. Случилото се току-що бе немислимо, но той започна да съобразява, че е по някакъв начин свързано с динозавърския фосил. Не би могъл да каже точно защо; бе по-скоро предположение, отколкото логически извод. Но нищо друго нямаше смисъл. Какво казваше онази стара максима на Шерлок Холмс? Когато всички други причини са елиминирани, това, което остава, трябва да е истината, колкото и да е невероятна.

По някаква невероятна причина, размишляваше Форд, една правителствена агенция толкова отчаяно е искала да сложи ръка на този фосил и да не остави никакви свидетели, че с била готова да убие един американски гражданин, за да постигне целта си. Но това повдигаше допълнителния въпрос: откъде са знаели, че той търси динозавъра? Единствен Том Бродбент знаеше това.

По времето, когато работеше в ЦРУ, Форд понякога се налагаше да общува с различни под агенции, отряди със специални задачи и „черни отдели“. Последните бяха малки, високо секретни екипи от специалисти, създадени за специфични разузнавателни и изследователски цели, разформировани веднага след разрешаването на съответния проблем. На жаргона на ЦРУ ги наричаха „Черните детективи“. Тези формирования бяха под контрола на Агенцията за национална сигурност, Министерството на външните работи или Пентагона, но в действителност не се съобразяваха с ничии правила. Всичко, свързано с „Черните детективи“ бе засекретено: цел, бюджети, личен състав, самото им съществуване. Някои от тях бяха с толкова високо ниво на секретност, че дори топ офицери от ЦРУ не можеха да получат официално разрешение за досег с тях. Той си спомни за няколкото, с които бе работил: те всички имаха важно звучащи акроними, като например: РГЗТЕИ — „Работна група за термоядрени електромагнитни излъчвания“, ОНОЗД — „Обединен национален отряд за дезинформация“, РГЗЗБ — „Работна група за защита от биооръжия“.

Форд си спомни колко той и колегите му от ЦРУ презираха „Черните детективи“: измислени агенции, които не се отчитат пред никого, ръководени от каубойски типове, които смятат, че целта оправдава средствата — без значение каква е целта и какви са средствата.

Тази ситуация здравата намирисваше на „Черни детективи“.